вторник, 26 февруари 2013 г.

Рибен буквар за протестиращи


Публикувано в www.reduta.bg


Д - далян, талян - (тур. dalyan от итал.) - Морско статично риболовно съоръжение. Състои се от кръгла или елипсовидна мрежена ограда, която се поставя на 150-600 м навътре в морето, опъната между закотвени стълбове. Ограденото място има отвор откъм брега, широк около 30 м. От средата на гърлото излиза мрежеста преграда (крилка) и стига до брега. На двата срещуположни края на даляна има опъната по една голяма торба, подобна на винтер. Плуващата край брега риба се отбива от крилката към гърлото, влиза в оградата и попада в торбите или бива излавяна с подвижни мрежи от рибарите. Далянът се използва и днес.


Държа в ръце белия лист, чета и не вярвам на очите си. И понеже ми се случва за четвърти пореден път в рамките на около само час в главата ми изплува паметната фраза от „Майстора и Маргарита” – „Значи ето така се полудявало!”. Показвам с върха на писалката буквата и питам: „Това какво е?”. Тя отговаря убедено: „Ч!”. Продължавам с питането: „Не сте ли ходили като ученици дотам на екскурзия с класа?”. Не се изненадвам на отново краткия отговор: „Не!”...

„Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица” – пише Любен Каравелов на една от страниците на „Българи от старо време”. Ех, Любене, ех дядо Либене! – мисля си сега аз – Какво ли бихте рекли за обичта къмто Отечеството малко и голямо, ако зърнехте за миг как днешните български девойчици (по израза на Каравелов) знаят и изписват името на любимия ви градец – Копривчица?! Копривчице моя!

Ами, не знаят!

Мисля си за всичко това, докато гледам как по всички телевизионни канали протестиращи от всяка класа, възраст пол и занятие вървят по улиците на гнева си. Движението им невидимо е направлявано от металните заграждения и металните погледи на униформените. Всички се движат в една посока, стигат донякъде. Там - заграждения. Множеството се обръща и тръгва отново в обратна посока. Между загражденията и до следващите заграждения. И пак така. Като рибен пасаж, който иска да избяга от онова, което има да се случва. 

И не знае как.

Когато през 1824 г. Петър Берон отпечатва за пръв път своя прословут „Буквар с различни поучения”, който по-късно българите ще нарекат с популярното „Рибен буквар” още на първа страница той тревожно споделя с бъдещите си читатели: „...познах колко струват по нас учителите и колко напразно мъки теглят горките деца. Защо като преминат младостта в школата си (...) излазят и не знаят името си да напишат, нити да си сметнат щото земат и дават...”. За това пък се сещам, в търпеливото си очакване на дълга опашка. Жената зад гишето не работи бавно – тя просто търпеливо попълва един след друг документите на чакащите. 

Те не знаят как.

Наистина ли си мислим, че сегашните улични протести ще могат да формулират ясно изразени и спасително точни рецепти за излизане от мрежите на противоречащи си закони, нормативни актове, правила за работа на институции и комисии, томове от икономически договори, написани на специализиран език. Едва ли! Безредието, предизвикано от безспорно справедливия гняв на унижените и оскърбените никак, ама никак не е най-добрата среда за умни решения. Негова основна цел е да ги предизвика и да настоява за тях. Но когато става дума за обществени кризи от подобен порядък, не мога да не си спомня една болезнено кратка и точна като изстрел мисъл. Изрича я един от познавачите на модерната държавност Ърнест Гелнър, който пише: „Не палачът (полицаят), а преподавателят (учителят) стои в основата на съвременния социален ред.” Ето ви аргумент само в едно изречение защо едно общество трябва да отделя сериозна част от брутния си вътрешен продукт за масово образование, а не за силовите министерства. Просто добрият учител с работата си ще намали работата на полицаи, следователи, прокурори, съдии и нататък по веригата на институционалната принуда.

А знае ли как?

И стигаме до сърцевината на проблема. В неадресираните упреци към протестиращите от улиците за елементарното незнаене на правилата, по които съществува държавата и участието на гражданите в случващото се, учебната програма за средното образование у нас веднага ще опонира. Учебният предмет „Свят и личност” се изучава в абитуриентския последен клас и там си има всичко. (Е, друг е въпросът как се изучава, след като малко подир стреса от неотопонима „Копривчица” научих от друга бивша абитуриентка от (уж) елитна гимназия, че в 12-ти клас почти не ходила на училище. Не било интересно.)

Ами сега?!

Да търсиш рецепти в миналото за болести на днешния ден е задача, изпълнена с риск. Добрите практики (както биха го рекли днешните бюрократи) на „най-българското време”, сиреч Възраждането обаче не са малко. Две от тях четем в историята на Паисий Хилендарски и букварът на Петър Берон. Първият е написал прословутото „за простите (обикновени) българи просто написах”. Вторият пък във всичко следвал древния принцип на Сократ, че геометрията трябва да се знае доколкото трябва да можеш да измериш земята, която купуваш или продаваш. И създал кратък и простичък буквар, оказал се най-полезният български учебник за всички времена.

 Като общество чистосърдечно и виновно трябва да признаем пред себе си, че днешното огромно учебно съдържание и дебели и неразбираеми учебници са най-краткият път към всеобщата неграмотност. И да ги пренапишем точно така. Да ремонтираме не само училищни сгради, но и мисленето на директори и учители. Да повишим двойно и тройно възнагражденията им, но и още толкова изискванията си към тяхната работа. Да въведем принципа „избори до дупка” за училищни парламенти и студентски съвети в средните училища и университетите и безкористно да подкрепим тяхното организиране и провеждане всяка година. Защото това са реални уроци по демокрация и гражданско поведение.

Нищо няма да се случи веднага. Написаното от Паисий Хилендарски се случило век след смъртта му, а букварът на Берон бил издаден 11 години преди да се открие първото българско училище, в което можел да бъде приложен.

Но пък, ако не започнем отнякъде работа върху необходимия нов „Рибен буквар” на българското образование, пред очите ни и вбъдеще ритмично и ще се повтарят картините на блъскащия се в даляна на обществената безизходица пасаж от хора, които имат огромната сила да искат, но са лишени от целенасочената сила да знаят как.

А, и на първо място! Задължителни ученически екскурзии до Копривщица... 
  

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Защо статистиката лудна или Черен лебед в Търново


Публикувано в www.reduta.bg



Насим Талеб се оказа безкрайно прав. В своята теория за ролята на неочакваните и внезапни събития, които променят драматично хода на историята, той извежда следната лесна за обясняване теза. Ние, казва той, живеем в свят от факти, показатели и събития, които науката наречена статистика събира, систематизира, анализира. После правим изводи и прогнози на базата на получените средни величини. Това е хипотетичната реалност, наречена Средностатистан – желан свят, който можем да прогнозираме, предвиждаме и управляваме.

Но тъй като още от времето на Томас Мор добре подредените от човешкото съзнание реалности си имат друго име – нещо дето ще има да го няма – работата придобива съвсем други измерения. В глобалния свят на взаимосвързани събития, където трепването на пеперуда с крила, предизвиква ураган, владеят други закони. Това е светът Екстремистан, неподвластен на описване, подреждане и прогнози. В него мощно махат с криле черните лебеди на внезапни и драматични събития, а вятърът от крилете им разпилява безполезните статистически данни във всички посоки.

От катастрофичните холивудски продукции добре знаем какво правят героите в окото на урагана, бягайки пред приливната вълна или разтопената лава. Крещят от ужас или псуват до девето коляно (Fuck you!) съдбата и целия този (Bull shit!) свят.

Та, да си дойдем на думата. Прелюбопитното клипче, радващо се на бърза популярност не само в мрежата, но и във всички български медии, в което преподавателка по статистика в университета във Велико Търново „благославя” своите студенти, трябва веднага да бъде изпратено на автора на глобалния бестселър „Черният лебед”. Сигурен съм, че Насим Талеб ще го използва в някоя от своите атрактивни презентации като ярко доказателство за зрелищната капитулация на статистическата наука.

Извън празното остроумие, ще кажа, че клипът трябва внимателно и аналитично да се изгледа. Не е за смях. За плач е. Поради една причина. Ако насочим вниманието си не към онези думи и изрази, които според Ярослав Хашек можем да зърнем в обществените тоалетни на изток от Виена, едно понятие е средоточие на случващото се. Кратката думичка „процедираме”. Въпросът на студентите „Как ще процедираме...”, с който започва видеото, неочаквано отпушва тапата на вулкан от словеса, в които „процедирам и процедираме” се повтарят като истерична мантра. Тази дума е фитилът и спусъкът, взривили статистическия гняв на университетската преподавателка.

Мъртвият език на гордите римляни ни припомня, че преди да се превърна в процедура procedеre означава просто „пристъпвам”. Всяко нещо, което правим в краткия си живот е поредица от стъпки, процес от поредни действия. Тънкият момент е там, че поради орисията да живеем не само в себе си и за себе си тези стъпки трябва да бъдат съчетавани със стъпките на другите около нас. Ето как сигурно се е родило и английското политическо прозрение, че „Демокрацията е нищо повече от процедура”.
 
И тук вече става страшно. Защото в българския Екстремистан – страна на внезапни хора и събития - нищо не е това, което би трябвало да бъде. Ако настоящият ти премиер е Буда, бившият - рокер без трудов стаж, а неговият предшественик – цар. Ако земеделският ти министър е основно ловец и дегустатор, вицепремиерът – речовит физкултурник, председателят на народното събрание – редови адвокат и бивш партиен секретар. Ако водещият ти законодател е с юридическа диплома от университетски филиал в малък областен град, а някои от висшите ти администратори - с фалшиви дипломи и т.н. 

И това е само върхът на айсберг от не само статистически факти. Защото близко до повърхността са стрелба пред Съдебната палата, провалена процедура (Упс!) за избор на конституционен съдия, съмнителни процедури (Упс!) по обществени поръчки, и още, и още надолу. Къде е тук процедурата, реда, процеса? (За синонима от английската поговорка и да не говорим!). Няма ги. И ето как самото споменаване на думата ще отключи внезапно някъде на неподходящо място и в неподходящо време истеричен гняв - поток от яростни думи.

Колкото пък до някои и други думи в скандалното видео от университетската аудитория, и там има над какво да се помисли. Ще ме извините за паралела, който следва тук, но разсъжденията върху понятието за човешки екскремент могат да бъдат и сърцевината на дълбокофилософски изводи. Блестящо го прави не друг, а големият Виктор Юго в романа си „Клетниците”. И понеже този епизод едва ли ще бъде централен в актуалния за момента американски едноименен мюзикъл, ще го припомня. Става дума за онзи драматичен момент от битката при Ватерло, когато на бойното поле е останала да се сражава само Старата гвардия. Поразени от мрачната самопожертвувателност на калените в битки френски войници, англичаните на Уелингтън и прусаците на Блюхер спират битката за миг. Към обградените е отправена покана да се предадат. Тогава (поне, според Юго) над притихналото за миг бойно поле френският маршал Камброн изкрещява историческото: „Лайно! (Merde!) Гвардията умира, не се предава!”. Тази, грозничка в началото си, фраза според гениалния писател е изключително важна – тя бележи вододела между две исторически епохи. Как може, разсъждава той, да предлагаш обикновения живот на човек, който е загубил току що своя необикновен свят. И как може този човек да приеме всичко това. Твоят свят ще си отиде заедно с теб. И това е. Единственото, което му остава на този човек е да изкрещи срещу всички, заобиколили го, гневната, красноречива и мръсна дума.

Нерде Ватерло, нерде Велико Търново, биха казали скептиците тук. От друга страна обаче лично аз не успях да се освободя от усещането, че гледайки и слушайки скандалния клип от търновския университет, станах свидетел на едно истинско нашенско Ватерло – на статистиката, на образованието, на процедурата, на демокрацията. Само че не патетичен, драматичен и поучителен. Карикатурен и тъжен. Не Черен лебед, а грозно сиво патенце...