понеделник, 31 декември 2012 г.

Музика за цигулка и лък



Илюстрация: Ваня

Над града се спускаше липова нощ. От онези, задъханите, когато вечерта идва с аромата на чай, а топлият дъжд влачи по улиците жълтия прашец от дърветата.
В такова време хората вървят по-бавно и дишат замислено уханието на детство, спомени за селски стаи и шумящи под краката стари вестници.
Точно така вървеше по широкия тротоар Човекът с панамената шапка. Бавно, както винаги. Леко усмихнат, както винаги. В града се появи отскоро. Забелязаха го, заради шапката и онази особеност при градските хора да забелязват другите, заради онова, с което са облечени, обути, или носят в ръцете си.

Скоро след пристигането му в Шумен на една от старите улици – от онези оживените преди години – отвори врати магазинче. То се намираше в партерния етаж на внушителна сграда, построена от търговец с известно някога име. От името на търговеца и от внушителността на сградата не бе останало нищо. За тях напомняха само поизтрит надпис на фасадата и барелефите с две женски глави, разположени отстрани на далечната година на строежа.
Един или двама още си спомняха, че някога тук бе музикален магазин. Място, от където можеш да си купиш струни за китара, цигулка или дори пиано. Пред него се спираха деца, с нос на стъклото и широко отворени очи за блестящите тела на духовите инструменти и кехлибарените отблясъци от цигулките, виолончелата и китарите. Понякога те се връщаха тук с родителите си, а после излизаха щастливи, в ръце с големи пакети бъдеща музика…
После магазинът изчезна заедно с музиката. Разпадна се на малки магазинчета. Там се продаваха много дребни, красиви и излишни неща, които хората така обичат да купуват.

И точно над вратата на едно от тях в един ден се появи надпис: „Антиквариат”. Златните букви върху тъмния фон на табелата привличаха очите с необичайното си присъствие на тази отдалечена вече от търговския център улица. Необичайна беше и вратата – тъмно дърво със старинна месингова брава и чисти стъкла.
Тогава други го забелязаха за първи път. Човекът с панамената шапка излезе от магазинчето, заключи със замислена усмивка и се отдалечи бавно.

Една сутрин, със същата усмивка на лицето Човекът с панамената шапка внимателно постави на витрината обява. Тя бе лаконична: „Купувам стари лъкове за цигулки”.
Обявата не промени нищо. Вратите на антикварните магазини в малките градове се отварят рядко и то най-вече от случайни туристи. Спиращите се пред магазина недоумяваха. Да търсиш стари цигулки – да. Но, само лък за цигулка! Пък и не са ли те неразделни и как може едното без другото?! Докато един ден...

-          Често си задавах този въпрос. – каза момичето – Чудех се откъде се е взел този лък за цигулка и защо баба ми не даваше никой да го пипа. Държеше го в картонен цилиндър. Цилиндърът прибираше в ореховия гардероб, а гардеробът бе винаги заключен. Ключът слагаше в една красива захарница, а захарницата прибираше в скрина с кристалните чаши. Скринът бе винаги заключен, а ключът... Е, не можах да разбера къде го държи!
-          Сигурно баба ти е имала своите тайни – с лека усмивка отговори Мъжът с панамената шапка. Всъщност, той вече не носеше панамена шапка. Навън отдавна бе зима и панамата бе отлетяла нанякъде с щъркелите и лястовиците.
-          Баба ми имаше много тайни. Рецепти за кексове и сладки. Албуми с черно-бели снимки на непознати хора. Кутия с писма, които препрочиташе. Имаше и дядо ми с неговите си тайни. Май, че колкото повече години живее човек, толкова повече тайни подрежда в себе си...
-          Кога мога да видя лъка?
-          Утре ще го донеса.

На другият ден момичето влезе в магазина с картонен цилинър в ръка. Тъмносин. Мъжът внимателно отвори капака и предпазливо извади отвътре лък за цигулка. Беше махагоновочервен на цвят и проблясна леко при появата си в полумрака на антикварния магазин.

-          Този ли търсиш?
-          Сега ще разберем. – замислено каза той и остави леко лъка върху стъклената витрина. После отвори един шкаф зад себе си и в ръцете му се появи цигулка. Постави я до лъка и присви очи. Тъмночервеното върху стъклото стана двойно повече. Двамата съсредоточено гледаха надолу. После все така внимателно мъжът взе цигулката в лявата си ръка и пое внимателно лъка. Засвири. Непозната мелодия, която излизаше сякаш не само от овалите на ефовете, но и от тялото на самия лък. Неуловимият резонанс от срещата на струните и бялата тетива от конска опашка на жребец завибрира навсякъде. Внезапно мъжът отпусна дясната си ръка:

-          Този е! – тишината трая няколко секунди и момичето отсече:
-          Сега ми разкажи какво знаеш за всичко това!

И той заразказва. Не се знае точно как и кога, но за него едно било сигурно. Дървеният труп пристигнал с кораб от Пернамбуко. Така се наричало и самото дърво. Червено като въглени в загасващ огън. Когато някога лютиерът направил цигулката, решил да отдели част от безценната дървесина за изработката и на лък. Казал си, че не може жилките на дървото да бъдат разделяни насила. Че структурата на материала за цигулката и лъка трябва да са част от едно цяло. И че в срещата на това цяло може да се ражда най-истинската музика.
Така и станало. Почти бил сигурен и вярвал, че тази цигулка и този лък били част от музикалната банда на легендарния Янош Бихари. Че от тях са се носели някога неговите прословути вербункоши и чардаши.
После цигулката и лъка се озовали тук, донесени най-вероятно със семейството на някой от унгарските емигранти. Много от тях били придружавани от жените си. След това цигулката и лъка поели в различни посоки. Никой не знае защо.

-          Намерих цигулката на тавана на старата ни къща в Бургас. В калъфа нямаше лък. Само малък портрет с молив на жена и надпис на гърба: „Keressen íjam hegedűre”. После си го преведох. Означаваше: „Намери моя лък.”

-          Като каза рисунка... Интересно, аз нося още нещо. – момичето посегна към тъмносиния цилиндър – Беше вътре, завита на руло. Намерих я случайно. Когато вадих лъка от кутията, той я закачи. Така я забелязах.

Тя разви върху стъклото излинял от времето акварел. Цигулка с кацнала върху грифа голяма жълта пеперуда. Някога, неподходящата за техниката на акварел хартия бе попила водата под четката. В бавното изсъхване повърхността се бе набраздила на леки вълни. Цигулката сякаш вибрираше в звук а пеперудата леко трептеше с крила.

-          Рисувала го е баба ми. Сигурна съм. Рисуваше рядко, въпреки, че го правеше толкова добре. Когато я питах защо не го прави по-често, тя отговаряше, че посяга към четката само, когато тъгува. Вероятно и затова пеперудата е жълта. В деня, когато дядо си отиде, една голяма жълта пеперуда влетя в стаята и кацна върху шарените цветя на покривката. Тогава тя взе внимателно покривката и леко я провеси през прозореца към градината. После помълча и ни в клин ни в ръкав заговори за лъка. Каза, че мъжът и жената са като цигулка и лък. Всяка цигулка имала своя си лък и само той можел да изкара от нея най-истинските звуци. Каза, че не знае историята на този лък за цигулка, но го пази от всичко и от всички, защото така трябва и защото все някога ще му дойде времето. На лъка, де! И каза още, че дядо няма да и липсва никак. Аз пък зяпнах от възмущение и обида, защото в този миг не осъзнах какво иска да ми каже. Няколко дни по-късно разбрах всичко, но тогава вече нямаше как да продължим разговора. Просто нямаше как...

-          Д-а-а-а! – наруши настъпилата тишина мъжът – Те се обичат много, баба ти и дядо ти, наистина!

-          Благодаря ти, че не използва минало свършено време – усмихна се момичето и внезапно и решително каза - Подарявам ти лъка. След като загуби толкова от времето си в нашия град, заслужаваш своя подарък. Пък и цигулката го заслужава, след толкова чакане...

Двамата замълчаха отново и погледнаха към лежащите една до друг цикулка  и лък. И тогава го видяха. В самия край на грифа, където черното на абаноса преминава в червения охлюв над ключовете, имаше нещо. Жълто петно от ситен фин прашец, недокоснат от човешка ръка...

понеделник, 24 декември 2012 г.

Коледа и Нова година в ZINO Club

Както се чете...Music by: GORAN :)

събота, 22 декември 2012 г.

L’Еuropeo в края...на краищата



Ако 21-ви декември има нещо общо с края на човешкия живот, то това е позабравеният факт, че на тази дата се ражда Йосиф Висарионович Джугашвили, по-известен като Сталин. Случилото се по-късно в главата на този...хм...човек, ще донесе края на света за милиони.

От друга страна, на тази дата са родени милиони. Лично аз познавам един летец, който два-три пъти е бил на края на живота между небето и земята и разказва за това с усмивка. Да е жив и здрав още дълго време!

Да бръщолевиш за края на света е банално и безотговорно  -  трябва или да си луднал проповедник, или малоумен журналист, или изпечен мошеник, което често е едно и също.

В момента го правя, защото последният брой на L’Europeo разказва за много смъртоносни житейски финали – за хора, останали завинаги млади не само в паметта на най-близките си. 
Текстът за Ботев беше „събиран” дълго – може би (сега си давам сметка за това) 27 години. Заприлича на пъзел, подреждан през времето – ключовият фрагмент от него попадна в ръцете ми и пред очите ми преди около година. Последният фрагмент бе фотографията-портрет, избрана от редактора Димитър Стоянович за списанието. На цяла страница. Запълваща всичко.

Иначе, докато преглеждах списанието, успях да изтегля филма „На изток от Рая” с Джеймс Дийн и да попрочета нещо от Силвия Плат. Денят е 22 декември и всичко продължава. Животът най-вече...

понеделник, 17 декември 2012 г.

Букурещ, Михаил, Гавраил и всички други








Влизаме в малката полутъмна църква. Неясните силуети на хората, изпълнили докрай тясното пространство на построения през XIV век храм до девическия Ставропигален манастир на архангелите Михаил и Гавраил, са неподвижни и вглъбени в себе си. Точно до притвора е застанала неповдижно монахиня – неочаквано млада, като повечето лица тук. В празничната християнска неделя, посветена на старозаветните праотци, изглежда това е най-подходящото място на света, в което сме се оказали напълно случайно в една привидно безцелна разходка из улиците на Букурещ.
Мъжкият хор е невидим в църковния мрак. Червеното на тухлените стени помръдва леко под пламъка на свещите. Това е светлината. Друга няма, а ако има, то тя е някъде вътре в теб, разлюлявана плахо от дълбоките гласове на песнопеенето. Внезапно разбирам, че тъмнината, тясното пространство, дълбокото исо на химна събира непознатите лица в непоколебима група, напомняща далечните времена на първите християни. Че тази, свита в миналото си църква в милионната столица ми разказва сега един убягвал ми смисъл. Толкова е малка, че мога да я взема в сърцето си и да я отнеса по пътя, който ме чака.

(снимка: Милена :)
Навън прехвърча сняг. Откъм манастира звучи хорът на монахините – тържествено смирен. Помежду гласовете на двата хора малкият двор на църквата е като шепа на щастлив просяк. Нещо стисва гърлата ни и за малко всичко потъва в мъгла. Излизаме навън и за всеки случай правя снимка. Докато се усмихвам наум на приятелите и бездомните кучета, чувам, че от всички страни към мен напира музика. Букурещките църкви пеят в празничен хор. За момент имам усещането, че всички по улицата са тръгнали към тях...