понеделник, 17 септември 2018 г.

In memoriam Деян Накев (1959 - 2018)


Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад. Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България, а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна работа.

В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е 1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.

Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития  пристигнала група френски ученички. Ама истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се сприятелява с наследничките на Жана ДАрк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени, започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…

Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос. Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор. Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.

Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани, също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не – не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост, на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.

P.S. – Никъде в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
   




[1] Pişman (тур.) – достоен за съжаление

вторник, 11 септември 2018 г.

11 септември



Този текст бе публикуван тук (и в Редута.бг) на същата дата преди 7 години. Актуализирам го отново сега, поради непреходното му значение :)

Днес всички ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.
Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей", поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
Същото важи и за България

четвъртък, 16 август 2018 г.

Мостове за никъде или четиво за президенти и държавни глави


публикуван в www.reduta.bg





През 1961 г. Нобеловата награда за литература тръгва към несъществуващата днес Югославия и е присъдена на Иво Андрич, а сред мотивите за това е и „епическата сила“ на текстовете му. Два от тях – романът „Мостът на Дрина“ и краткият разказ „Мостове“ са ключови за цялостното му творчество – в тях мостът не е само архитектурно съоръжение, а нещо много повече – метафора на човешкия живот и човешкото съществуване. В краткото есе „Мостове“ Андрич пише следното: „Всички мостове заслужват нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“.

И тук започват съдбовните съвпадения.

В деня, в който Иво Андрич получава наградата си от представителите на Нобеловия комитет, в Стокхолм на езерото Маракайбо във Венецуела вече усилено се строи и е почти през завършване мостът „Генерал Рафаел Урданета“. Той ще бъде открит в средата на 1962 г. – внушително архитектурно съоръжение с дължина от над 8 километра и цена за времето си от 350 милиона долара. Тази цена може да си позволи и плати Венецуела - страна, която отдавна е един от най-големите производители и износители на петрол в света.

Със същото самочувствие и подобна амбиция само пет години по-късно в Либия започва строежът на моста „Уади Ел Куф“. Изграждането му съвпада с началото на управлението на Муамар Кадафи – човекът, който с груба сила, силата на петрола и парите от петрола води Либия с твърда ръка 42 години до деня на насилствената си смърт.

В годината, в която започва строежът на моста в Либия в експлоатация е въведен виадуктът Полчеверо в Генуа – внушителен мост в град с голяма история и голямо самочувствие.

Общото между трите моста, както вече всички навярно знаят, е техният създател – италианският архитект Рикардо Моранди. Човек и творец, според който „преодоляването на препятствията и преминаването през тях“ (според израза на Иво Андрич) става винаги и само чрез силата, твърдостта и тежестта на железобетона. Погледнати отдалеч, мостовете му респектират – тежко стъпили върху бетонни колони,те сякаш не прелитат между разделените брегове, а прегазват земята или водата между тях. Архитектурната философия на Рикардо Моранди е в железния съюз между стоманата и бетона – бракът, от който през време на война се раждат бункерите. Неслучайно железобетонът е толкова широко прилаган в градостроенето при тоталитарните режими – респектира, подчинява и е толкова удобен за мегаломанските стъпки на индустриализацията и урбанизацията.

Във времето, в което Рикардо Моранди създава своите тежки железобетонни гиганти, светът е дълбоко потънал във времето на Студената война. И се натрапва фактът, че точно в дните на Карибската криза през 1962 г. приключва строежът на моста във Венецуела и започва осъществяването на проектът за моста в Генуа. Това е време, в което силата не само изглежда, но е и най-важният аргумент в междудържавните отношения. Неслучайно в международната политика е в употреба термина „блокове“, а символ на това време е железобетонната Берлинска стена. Изглежда точно такива са и онези „условия, които са заобикаляли“ (отново според думите от есето на Иво Андрич) създателя на трите моста в размислите му над чертежите и проектите.

Но това време безвъзвратно отмина. Светът днес е вече друг – стана променлив, гъвкав и изплъзващ се от контрол и анализ. А край мостовете на Рикардо Моранди се случи следното:

Либия потъна в хаос след смъртта на Муамар Кадафи.
Венецуела започна да потъва в хаос още преди смъртта на Уго Чавес.
Италия потъна в траур след срутването на поста Полчеверо и смъртта на 42 човека.

Разбира се, че това е нищо повече от съвпадение. В три точки на света. Но сякаш, имайки пред очите си трите бетонни моста на Рикардо Моранди, преди 2500 години китайският философ Лао Дзъ пише: „Всички животни и растения се раждат слаби и крехки – загиват, сухи и твърди. Твърдо и силно е това, което загива – крехко и слабо това, което започва да живее.“

В този смисъл колапсът на Моста Полчеверо в Генуа е не само една голяма трагедия. Той е и мрачна и трагична метафора за времето, в което живеем – време, в което в политическата лексика се върнаха понятия като „война“ (макар и търговска), „враг“, „блокада“ и т.н. Време, в което световните политически лидери търсят одобрение и подкрепа, заемайки ролята на твърди и решителни мъже, готови да отидат докрай.  Рухването на моста Моранди на виадукта Полчеверо в Генуа е странно предупреждение – твърдостта и силата в живота и политиката - толкова блестящи и убедителни в началото си - завършват винаги по един и същ начин.

Колапс!


петък, 13 юли 2018 г.

Българският имаджинариум



Една възможна представа за българската образователна система и взаимоотношението ученик - учител. (Използван е кадър от филма "Имаджинариум", 2012 г.)

Все си мисля, че невидимият и неизменен проблем на българското образование е етимологичен. Нека да помислим – на запад от нашите географски ширини понятието ясно и кратко определя ролята и същността на процеса. Терминът education идва от латинското duco, означаващо мисля, но и твърде близко с duce – водач. С други думи образованието е процес на извеждане на детето и младия човек от лабиринта на заблудите и незнанието с мисъл и обмисляне (e duco). И дело. В самото понятие се усеща движението и целта.

Виж, при нас, нещата са по източно и по славянски съзерцателни – формираш  представи и образи, тоест образоваш. Усещате ли присъщата статичност? Ако трябваше да определим нашата днешна образователна система с езика на Запада, трябваше да я наречем имаджинариум. И май щяхме да бъдем точни в определението – особено за днес. А любопитна подробност в цялата тази история, е че във вековното си съществуване министерството по традиция е било свързване с термина „просвета“. Министерство на образованието то става едва след 1991 г. и се започва една...

Една от милите и вълнуващи, но и опасно подвеждащи заблуди от миналото на българското образование е, че Възраждането е едва ли не връх в националната ни устременост към знание и просвета – и като желание и като резултати. В главата на българина сантименталната картинка от романа „Под Игото“ и годишния изпит с участието на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов е жива картина на предосвобожденските ни училищни успехи. Истината е друга. След 1878 г. трябва да се създава държава с едва 3 процента (!) образовано население. Сещайте се как се рекрутира държавна администрация и чиновнически апарат при подобен рехав избор! Както се казва, калинките не са от вчера, а са си българска държавнотворческа традиция още от началото на новата ни история.

И така, с етимологична обеца на ухото и без излишни сантименти в исторически аспект, един поглед към съвременното българско училище веднага ще ни покаже същността на основния проблем. И той е в ключовата роля и властовия ресурс на образователната администрация и образователните експерти от втория ешалон на властта. Като за начало да припомним силата, която им даде и все още дава дълголетната одисея с вариантите за избор на учебници. С риск да бъда обвинен в тоталитарен догматизъм, ще продължавам да твърдя, че в триъгълника учебник - учител – ученик, вариативен трябва да бъде не учебникът, а учителят. Еднаквият за всички ученици учебник е гаранция за общия образователен стандарт, който навсякъде е фундамент на образователната система от XVI век досега. Виж, оттук нататък добрият, знаещ, финансово мотивиран и вдъхновен учител може да направи от този обикновен и разбираем учебник Книга на Книгите. Но не би! В историята с учебниците финансово мотивирани и вдъхновени бяха издателства, творчески колективи и образователни чиновници. Резултатът – шарени и тежки „тухли“ с различен размер, предлагани в изобилие на вторичния книжен пазар.

Историята с учебниците отново е повод да се припомни баналната истина, че в системата на образованието най-важен е учителят. Добрият и мотивиран учител. В последните десет години материалната база на училищата съществено се подобри. Поне що се отнася до енергийна ефективност на сградите, ремонт на покривни конструкции, нови кабинети, съвременни спортни зали. Едва при действащия в момента образователен министър започна по-сериозно инвестиране и в учителите и то не само с повишаването на началната и средна учителска заплата. Логично – министърът е финансист и не само. Вероятно той е напълно наясно, че учителят е уникално съчетание на постоянен и променлив капитал – икономически феномен. От една страна той (учителят) е с продължителна или достатъчно продължителна физическа трайност, но от друга, учителят всекидневно е потопен и участващ в процеса на образователното „производство“. Притеснителното е, че тези действия на последователна финансова ангажираност идват чак сега. А в резултат от това в училищата вече липсва поколение от учители във възраст, съчетаваща богат практически опит и добра физическа кондиция.

Привличането на качествени учители прави едно училище различно от другите и привлича вниманието – първо на родителите. Елитно е училището, в което директорът е успял да привлече способни учители и да създаде ангажирана местна общност. Ако има поне една напълно реална и неизкривена от сантименти поука от времето на Възраждането, то тя е именно тази. Какви учители може да намерим и назначим на работа в нашето училище? Може ли едно училище в малък български град да бъде елитно? Може! Ако градът е Казанлък, а един от учителите в училището се казва Теодосий Теодосиев.

Тънкият момент в този привидно лесен за решаване казус идва от очаквана посока. Как се назначават и какви са директорите в българските училища? Каква е ролята при техния избор на регионалните инспекторати в тяхната скрита свързаност с политическата конюнктура? Получава ли се така, че средното ниво в образователната администрация на практика има решаваща роля в случващото се и най-вече в неслучващото се в родното образование. И като стана дума за тънък момент, как веднага да не се сетим за поговорката, че дето е тънко, там се къса.

И, за да не се къса – по-добре да се реже…

Текстът е публикуван във в. "24 часа" (12.07.2018 г.) със заглавие "Чиновникът от средния ешалон - хем невидим, хем силен" (https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6957921)



сряда, 11 юли 2018 г.

Демог(р)афска перспектива


Напоследък все повече и по-убедено си мисля, че неуките хора с добри намерения са свършили много повече поразии от учените глави с лоши намерения. Върнах се към това лично прозрение, след като отново и за кой ли път медии, политици и експерти се закахъриха за намаляващото число на българите, останали в границите на родното землище. Даже пак се сетиха за „осеммилионият българин“, когото чевръста журналистка умно попита в национален ефир: „Повече справедливост ли имаше преди 1989 година?“. Дето се казва: „Жива да не бях!“. Как не се бях сетил, че точно демократичните промени изядоха този така ценен български милион или го разпиляха по света да ходи и да се скита „немил, клет, недраг“.
Така или иначе, медии, политици и експерти пак зададоха вкупом драматичния въпрос: „Какво да се прави?“ И заваляха отговори, идеи и предложения.

Тази история с демографските аргументи, използвани на едро и националната гордост (когато хората се множат) или страх (когато числото им намалява) не е от вчера. През далечната 1871 година във вестник „Македония“ (Я, какво политически некоректно име на български вестник!) дядо Петко Славейков убедено пише: „Ний, българите, които са казваме народ от 6 000 000 жители…“ и така нататък. Само година по-късно пак той загрижено отбелязва по страниците на същия вестник: „ … защото представителите на 5 000 000 народ не излязоха наяве да турят край на тяхното диктаторство“. Е, дето се казва, в историята ни един милион българи са изчезвали и в рамките на една календарна година, щом с тях се е захващала българската журналистика! Работата, обаче е друга. Става ясно, че преди век и половина почти два милиона по-малко сънародници са били много по-оптимистично гледащи в бъдещето, отколкото днешните им по-многобройни наследници. Усещате ли разликата? Ония гордо пишат: „Ние сме 5 000 000!“. Ние горко ридаем: „Останахме само 7 000 000!“.

Продължавам да се чудя откъде-накъде числото на хората, определящи се като българи, трябва да бъде повод за национална гордост или песимизъм. Най-вероятно подобно мислене е архаично наследство от времената, в които битките са се решавали от по-голямата численост на армиите. И не знам повод за гордост ли е, че в Първата световна война влизаме с армия от 800 000 човека?! Защото всички знаем как излизаме…

Има и нещо друго. Кривата на демографския ръст или спад винаги са се определяли от решаващото място на селското население в общата структура на населението. Но както пише големият френски историк Фернан Бродел в „Игрите на размяната“: „Големият му брой е винаги симптом на ниска производителност.“ Напълно естествено е низходящата крива на населението у нас да е свързана и с изчезването на селата. С едно голямо и важно уточнение, което или коварно се премълчава или наивно не се познава. Смъртната присъда на българското село бе подписана от колективизацията и комунистическите ТКЗС-та. Високата производителност на машинната обработка в съчетание с унищожаването на личната и семейна собственост върху земята бе истинската причина за обезлюдяването и изчезването на българското село. Това е и отговор на въпроса защо във високоразвити държави като Франция, Германия, Австрия, Словения, Полша и др. и днес има хиляди красиви и уредени села с висок стандарт на живот, а у нас има призрачни махали и празни къщи.


Картината "Емоция на раздялата" (1861 г.) на Хенри О'Нийл припомня, че през 19-ти век британските острови са напуснати от 23 000 000 емигранти към земите на Новия Свят. Понякога демографските трусове водят до неочаквани резултати, а вчерашните драми се превръщат в бъдещи триумфи...

Друго демографско плашило е емиграцията. Ще започна малко отдалеч, но в Националния морски музей на Англия се съхранява една картина, наречена „Емоцията на раздялата“. Хора изпращат роднините си към Новия свят отвъд океана. Тъжни лица, тъжна картина. Историята безстрастно припомня, че в рамките на столетие през XIX в. почти 23 милиона напускат островна Британия в посока Северна Америка. Там е работата, че последствието от тази някогашна тъга е днешната англоезична глобална доминация. Накратко, неемоционално казано. Просто трябва да припомним, че светът не върви напред, движен от спокойни и доволни люде, седнали на салатка и ракийка. Ако се върнем към нашите си домоседнали демографски терзания, свързани с българската емиграция, тръгнала по широкия свят, то нека цитираме едно от изследванията, посветено на историята на търговията и пазарите: „Обширното пространство си остава неизменният знак на богатството и успеха.“ Някой ден (но не сега) ще станат ясни ролята, значението и приноса на тези българи, познали обширните пространства на света за богатството и успеха на онези българи, които още не са родени.


И на последно място (но не по важност) бърза справка в Евростат показва, че по численост на населението България далеч не е сред малките членове на Европейския съюз – след нас са държави като Дания, Хърватия, Словакия, Словения, Ирландия и др., които не са се затръшкали от страх пред бъдещето. Дори напротив. Високият стандарт, високото качество на живот, високата производителност на труда не са функция на високата численост на населението. Дори напротив. Още китайският философ Лао Дзъ пише преди две хилядолетия, че е досадно нещо да чистиш дребна риба и да управляваш многоброен народ. И допълва: „Държавата по-добре да бъде малка. Населението оредяло…“. Да не повярваш! Китайската мечта е българската действителност.

Смисълът на всичко казано дотук бе в надеждата политици, държавници, инициативни комитети, патриоти и патриотки да не предприемат никакви действия, родолюбиви инициативи и стратегии за повишаването на раждаемостта и демографския ръст на населението у нас. Да припомним блестящата мисъл на Хенри Торо, че единствената подкрепа, която правителство може да окаже на някое начинание, се изразява в пъргавината, с която то (правителството) се отмества от пътя му. Оставете демографската перспектива на мъдрия ход на историята и не и се пречкайте с добри намерения. Помнете колективизацията и прочетете отново първото изречение…  


понеделник, 4 юни 2018 г.

Отвъд Прага (не града)...


Боян Тончев, "Прагът", 2017 изд. Скалино, художник на корицата Венцислав Диков



Философията липсва осезателно, когато любовта е в наличност. Такова изречение в „Прагът“ няма, но произнасянето му може да бъде един от многото ключове към разбирането на книгата, за която ще стане дума сега.
Според формалните изисквания към структурирането на едни епически текст (какъвто е всеки роман), някъде в началото на сюжетната линия, героят трябва да се роди. Дали това раждане ще е чудесно и съпътствано от знаменателни събития (в стилистиката на авантюрния роман), дали ще е неясно и мъчително (според повествователните рецепти ала Дикенс и реалисти), но раждането е условие „без което не може“ или sine qua non, както биха казали и написали възпитаниците на Националната гимназия за изучаване на древни езици и култури.
Тук трябва да припомним, че според композиционните изисквания на романовата структура – нещата приключват или със смъртта на героя или със сватбата му – едно двусмислено съвпадение на изходи, вероятно защото за много авантюрни герои след смъртта или брака едва ли има какво интересно да се каже и напише.
В сюжета на „Прагът“ от Боян Тончев нещата (сюжетът) привидно са обърнати с главата надолу – до 10 страница героят успява да се ожени и благополучно да умре, след което започва истинското разказване.
Тази привидна провокация не само привлича читателското внимание. Авторът на „Прагът“ е професионално изкушен от историите с неочакван край (а следователно и неочаквано начало). Всеки сценарист е изпитвал усещането на скучаещ Бог, който размества фигурките на „еднодневките“, както презрително си говорят за представителите на човешкия род олимпийските обитатели в „Прикования Прометей“ на Есхил.
Боян Тончев е професионален сценарист, но не и скучаещ Бог. Смъртта на героя му за него е така необходима, както е необходима срещата на Данте и Вергилий. За да разглеждаш отвъдното (и го описваш) ти трябват две неща. Да отидеш по някакъв начин в отвъдното и да си намериш водач.

Венцислав Диков - "Човешка природа"

Неслучайно споменах „Ад“ на Данте Алигиери. След появата на романът „Прагът“ на Боян Тончев (2017 г. Издателство „Скалино“) в повечето отзиви, представяния и литературни критики са споменава терминът „антиутопия“. С риск да досадя на уважаемата аудитория, все пак ще припомня, че ако определяме утопията (в изпълненията на Платон, Томас Мор или Томазо Кампанела) като оптимистично социално инженерство, то антиутопията можем да определим като песимистична социална фобия.

В този смисъл Данте Алигиери е автор на една от първите антиутопии – няма съмнение, че в основата на човешката представа за Ада е страхът. Страхът от последствията на всички социални движения, които човешкото тяло и ум правят приживе.
Има и още нещо – точно 20-ти век се оказа столетието, което даде напоителен тласък на антиутопиите – като се започне от романите на Карел Чапек и драмата му Р.У.Р. и се завърши с „Джурасик Парк“ на Майкъл Крайтън е „Матрицата“ на Братя (тогава, а сега вече Сестри) Уашовски.
Столетието се оказа век на страх и ужас (Фобос и Деймос), а на писателите, сценаристите и киното това им дойде добре – настана векът на антиутопиите.
Тук веднага ще кажа, че в „Прагът“ Боян Тончев интелигентно балансира между така описаната литературна тенденция от последното столетие и традицията на класическата антиутопия, в която водещо е не визуализацията на страха от възмездието след греха и грешката, а проблема за етичните измерения и колебания на човешкия дух между доброто и злото.
В този смисъл аз пък без колебание бих определил „Прагът“ като роман антиутопия, в който водещо начало е оптимистичната етична фобия – с други думи – човешкият дух носи в себе си много заплахи, които предизвикват страх, но представата, че добрият край оправя всичко – от Шекспир до днес - върши работа.
Забелязвате, че до този момент упорито избягвам една основна грешка при представянията на нови книги – коментар на случващото се по страниците им. Защото моята задача е съвършено друга, да предизвикам любопитството и насоча вниманието към текста.
А текстът е наистина любопитен. Не само, поради факта, че един автор прави своя белетристичен дебют в тази предизвикателна и амбициозна романова форма. Не само, поради факта, че той обръща гръб на комерсиалния и предизвикващ читателския интерес съвременен авантюрен роман (политически трилър, криминален екшън и подобни). Да поставиш акцента към етичните и морални измерения на човешкия живот е наистина трудна и неблагодарна задача.
Тя е решена с един остроумен избор – темата за „живот след смъртта“. Несъмнено всеки редактор на многотиражен седмичник ще ви отговори, че „животът след смъртта“ продава. И не само той – сценаристите на сериала „Живите мъртви“ също ще го подкрепят енергично кимайки с глави.
Има и още едно важно решение в логиката на формулата за успешен и добре приет от аудиторията текст – в този роман има заговор и престъпление, има любов и възмездие, има изневяра и прошка има даже и секс. Тук, сигурен съм дори и авторът повдига въпросително вежди. Но на страница 95 четем изречението: „Очите и се впиха в моите, като устните на двама влюбени“. И понеже героите в романа са безтелесни духове, то сигурно трябва да припомним, че сексът се случва предимно в безтелесността на душевните преживявания. Другото е гимнастика.

Венцислав Диков - "Птица"

Светът на „Прагът“ е отвъден. Там душите на отишлите си от материалния свят заживяват разполагайки с неограничено време, лишени от материални нужди, те развиват единствено талантите си. Този утопичен идеал бързо влиза в колизия с невидимите за очите на новодошлия пукнатини в отвъдното съвършенство.
Нещо любопитно – в обясненията на един от водачите, посрещнали духа на Героя (неговия Баща), става ясно, че този нов свят се управлява по принципите на Меритокрацията (неслучайно в текста терминът е отбелязан с различен шрифт). Меритокрацията – тоест идеята, че светът трябва да се управлява от знаещите, успелите и способностите – е едно от последните политически изкушения на нашето време. И нещо интересно – „Прагът“ създава усещането за един свят, който видимо съвършен е някак си емоционално отстранен от изпитанията на милиони души, останали сами и непосрещнати от никого в новото си обиталище.
Не знам дали интуитивно или не, но Боян Тончев е поставил точна диагноза на своя „Прекрасен нов свят“ (според Олдъс Хъксли), защото ето какво казва за меритокрацията британския социолог Майкл Йънг: „Меритократичното общество е катастрофа. Това е общество на егоистични и арогантни победители, както и на гневни и отчаяни губещи. Меритократичното общество води до изчезването на политическата общност.“
Ето как ще си обясним голямата заплаха, която Героят (Даниел) открива в новия отвъден свят – оказва се, че той е изпълнен с гневни и отчаяни губещи. А когато има такива, колко му е да се появи е ТОЙ – водачът, новия месия, разрушителят.
Това е основният конфликт в романа. От една страна човекът с двете имена – Симеон (Силвестър) – създател на Нов култ, замислил разрушението на светът на мъртвите. От друга страна Даниел и неговите водачи в новия свят (Доротея, Адриана, Бащата).
В този конфликт става ясно, че през Прагът преминават не само душите на умрелите, но и тежкото им наследство от отминалия живот.
Всъщност, би ли бил възможен романов, а и какъвто и да е бил конфликт в един съвършен свят. Не, разбира се.

Венцислав Диков - "Заек и вълк"
Ясно е, че в създаването на образа на Антагониста Силвестър (противостоящ на Героя Даниел) Боян Тончев е изкушен – и от работата си и опита в сферата на медиите и новата публичност, но и от съвременни тенденции в модерните общества, които позволяват хора с видими ментални отклонения да стават водачи, политически лидери, да управляват държави и светове през медиираното пространство. Храмът на Силвестър ни припомня, че религиозните храмове са първите медиине пространства. Съчетано с възможността душата да се пренася мигновено през неограничени пространства, става ясно, че чрез пленените от него души на злочестници Силвестър притежава разрушителна модерна медия – телетеокрация. Тук може би трябва да припомним, че именно по повод политическите практики на Силвио Берлускони и притежаваните от него телевизии Умберто Еко за пръв път въведе термина телекрация (управление чрез телевизията)

Разлетелите са в края на романа злочести души от подземието на храма метафорично припомнят, че идеите заразяват по-успешно и от най-доброто бактериологично оръжие.

Внимавайте с идеите - и отсам и оттатък Прага (не града)...

Венцислав Диков - "Акари или обикновен домашен прах"

Текстът е илюстриран с картини на художника Венцислав Диков и е четен по време на съвместната изложба и представянето на романа „Прагът“ в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен на 4.06.2018 г.

сряда, 9 май 2018 г.

Още един крадец на време




Дали приятелят може да бъде едновременно и неприятел най-добре илюстрира латинската сентенция Amici fures tempores, сиреч приятелите ти крадат от времето. Най-ценното нещо, което не притежаваме.

По този повод е удоволствие да съобщя, че приятелски предлагаме на всички един крадец на време - ако решите да прочетете страница или две или повече от новия том (седми по ред) на Катедра журналистика и масови комуникации от поредицата "Обществени комуникации".

356 страници, 18 автори, 3 вътрешни части. Много за четене, обединено в тематичния кръг "Непознати приятели - познати неприятели".

Всеки, проявил интерес може да намери сборника в свободен достъп на адрес:
 http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=269

Тук публикувам само корицата с прекрасния графичен дизайн (както винаги) на приятелите от издателство "Фабер" - Велико Търново.

Дръжте ни близо, но не най-близо до себе си :)