неделя, 10 ноември 2019 г.

Все още има такъв човек


Уточнение: Написах този текст преди точно 10 години за в. "Новинар" със заглавие "Има такъв човек". Вестникът (национален всекидневник) вече го няма. Измина още една декада от датата, която (за учудване) предизвиква смесени чувства в българите. Както никога, разбирам онзи стих на П.К.Яворов: "Целта е близо, пътят е далек...". Тогава (на 10. 11. 1989 г.) целта изглеждаше толкова близо. С този текст припомням как някога и някъде се правеха първите трудни и неуверени крачки... 

Десети ноември, 2009-та година. Седим в същата стая. Преди двадесет и осем години от нейния прозорец се опитвах да го зърна, гледайки към отсрещния двор. Знаех, че ще се появи, защото след половин час започваше заседанието на съда. Народът на Народна република България срещу него. Случващото се абсурдно повтаряше онзи популярен тогава виц, в който запитали един къде е домът му и той отвърнал: „Живеех срещу затвора, но сега живея срещу вкъщи.”.


Зелената уазка напомня на катафалка с отворените си задни врати. Аз съм скрит зад пердето и с едно око виждам как от сградата на следствения арест на Трети милиционерски участък в Шумен излизат двама униформени, а помежду тях прегърбен върви той. За първи път в живота си виждам затворнически дрехи. Нямат нищо общо с черно-белите райета от филмите. Зелени на цвят като автомобила с тясна синя лента на гърба. Точно по гръбначния стълб, който малко по-късно ще бъде пречупен от прокурора по делото. Леко се привежда и се качва. Автомобилът тръгва. Аз пък отивам в коридора, сядам все едно ще си връзвам обувките и седя без мисъл в главата си. После с поклащане почвам да я удрям в стената зад мен. Помага. Определено помага…

Ето така безславно и делнично преди три десетилетия приключи неговият дисидентски опит да каже на другите своите трудно намерени истини и опасни прозрения. Никога не съм го питал къде е бил на десети ноември 1989-та година. Пред мен обаче днес е нещо написано от него на онази печатна машина, конфискувана при ареста, заедно със стотиците страници на ръкописите му. Един от многото черно-бели листи, изправили на нокти апарата на държавна сигурност. Имал странната и опасна идея да подписва писмата от името на измисления „Съюз на работниците, изучаващи научния социализъм”. Онези със сивите костюми от ДС очаквали нелегална организация. Ужасът на всяка власт. Преди да го арестуват и докарат на улица „Развигор” в столицата на социалистическата република, го търсили го из цялата страна. Навсякъде, където се получавали писмата му. Адресирал ги не до конкретни хора, а до предприятия, фабрики, заводи. На какво разчитал ли? Ясно на какво. Да бъдат прочетени. От един, двама, трима. Колкото повече, толкова по-добре. По-късно по време на съдебния процес някой от тях били призовани като свидетели. Спомня си показанията на един: „Личеше си, че човекът който ги беше писал, е чел много…” Ех, човече! Не знаеш ли, че който трупа знание, трупа тъга…

Отново поглеждам написаното. По точно ксерокопието. То е направено от самия него през 1999-та година, когато любезно му дали да се запознае с материалите по следствието и делото му. Оригиналът обаче, оригиналът е написан през далечната вече 1979 г. Когато питат нароилите се след 1989-та година български дисиденти: „Къде бяхте на десети ноември 1989-та?”, ми иде да извикам „Вие, ние, къде бяхме през 1979-та?” Какво сте правили, какво сте мислили, как сте виждали бъдещето?”. Далечна работа. Някой не са били още родени, други пък вече не са живи. Минало, бъдеще… Тази сутрин, преди да се срещнем, по телефона той ми казва: „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…
Подава ми листа и пита: „Кажи ми! Защо никой не иска да го публикува?”. Отговарям му, че вестниците и хората се интересуват от вълнуващи преживявания, танци и приключения. Че истината често е скучна, че изисква усилие, за да бъде разбрана. Истината е като вината – за лична употреба.

Написаното е озаглавено кратко – „Коментар XII”. Последният тринадесети, написан месец по-късно, коментар бил само в четири екземпляра. И четирите пратил до „братския Съветски съюз”. Написани на руски, те изразявали протеста против влизането на войските на СССР в Афганистан. Първият екземпляр бил с адрес „Политбюро на КПСС”. Сигурно е, че са го получили, защото едно от обвиненията по време на съдебния процес било за „обида на братска социалистическа страна”, осигуряващо година и половина несвобода за размисъл.

Чета внимателно отново дванадесетия коментар. Мисля си, че е било добре тогава, преди тридесет години да го прати някъде зад Стената, зад Желязната завеса. Там, където също останаха изненадани от факта, че Източният блок се срина като домино за броени дни. Поне те да бъдат по-подготвени. Защото ето какво щяха да прочетат:



КОМЕНТАР XII

Навечерие на икономически и социални катаклизми

"Въпреки все още привидната икономическа стабилност и благополучие, въпреки непрекъсващия нито за миг пропаганден шум и обработка на съзнанието, въпреки непрестанните призиви за ударен труд, за постоянно съревнование, за ефективност и икономии, въпреки икономическите кръпки от всякакъв род и вид, дълбоко, бавно и непреодолимо назряват икономически и социални катаклизми. Те са породени от обективното развитие на държавно-капиталистическия обществен строй и задълбочени от неразбирането на същността на този строй. От необоснованите идеологически напъни и подли претенции да се представи той за „зрял социализъм” А съществуващата действителност, която ни дава основание за такова нерадостно положение е всъщност следната:

- ниска обществена производителност на труда, която продължава да спада
- растяща безстопанственост и произтичащи от нея масова безотговорност, породени от профанското теоретическо и практическо решаване на въпросите за собствеността и труда
- система на цени и ценообразуване, която замаскира и отлага, но в същото време задълбочава икономическите затруднения
- увеличаване на разхищенията на труд, суровини и материали и унищожаване на природната среда. Хората са по-бедни повече от всякога.
- Икономика, която оперира с неверни отчетни цифри и заблуждава трудещите се
- Непреодолимо нараствате на господстващата непроизводителна класа
- Трагично положение на селското стопанство и селското население
- Комунистически партии, превърнати от управляващата върхушка в свой инструмент
- Разрастваща се от горе надолу корупция и борба за власт, служби и пари
- И не на последно място, разрастващо се световно икономическо общуване”



Ноември 1979 г.


Десет години преди десети ноември. Точно десет…

Държа в ръцете си този кратък и някога взривоопасен текст и си спомням написаното от полския писател Станислав Йежи Лец: „Изпреварилите времето си, трябва да го дочакат в определените за целта места.” Разбирай - лудницата, затвора, гробищата. Той замина да поизчака времето, което предричаше в политическия отряд на Старозагорския затвор. Системата бе внимателна с него. И снизходителна. Сигурно, защото също усещаше наближаващите катаклизми. И те се случиха. Тук обаче става дума за нещо друго. За дисиденството като състояние на духа. За онова самотно занимание да гледаш, виждаш и предупреждаваш. Защото истинските български дисиденти изпитаха с душите си „синдрома на Касандра” – древната пророчица, получавала насмешки и презрение за страховитите си предупреждения. Те изпитаха в душите си истинската самота и останаха с нея завинаги. Не ги видяхме по площадите на промените, по митингите и телевизионните реклами. Те обаче свършиха своята работа. Посяха семето на съмнението в пагубните лъжи и заблуди. Все някой ги чу, без да ги види.

Ноември е месец, в който най-добре е да посадиш дръвче. А в едно новопосадено дръвче има много политика. По този повод авторът на „Приключенията на Гъливер” Джонатан Суифт е написал някога: „Всеки човек, посадил поне едно дръвче е направил много повече от всички политици в света.” Преди два дни двамата с него обикаляхме пет дупки, в които корени ще пуснат три ябълки, една праскова и една череша. Говорихме си за всички тези неща, за които стана дума дотук и той ми каза: „Поне едно нещо искам да се случи. Някой да разбере, че има такъв човек.”

Затова написах всичко това. Има такъв човек. Баща ми…

Дописано днес (10. 11. 2019 г.) И все още го има :) Ябълките и черешата са високи и дават плод. Прасковата изсъхна...

понеделник, 28 октомври 2019 г.

Всякакви избори


На нашата улица и в училище всички момчета бяха или за Левски или ЦСКА. Без мен. Възрастен счетоводител с бяла коса, колега на майка ми, лесно ме убеди, че Локомотив София е моят отбор. Не ми трябваше много – скучно ми беше да бъда като всички останали. Освен това още тогава бях наясно с едно. Не харесвам силните. Не само във футбола. Банални са ми някак си. Победите им са очаквани – също като менютата в заведенията за бърза храна.

Виж Локомотив – това бе нещо различно. Като влакче на ужасите – нагоре и надолу. Падаш от слабаци, но пък мачовете с Левски и ЦСКА бяха нещо велико. След загубите бях горд. След победите – бях снизходителен към загубилите. Привържениците на другия отбор в махалата или училище ме потупваха по гърба все едно лично бях отбелязал головете във вратата на загубилия гранд.
Когато Никола Котков – русият красавец с убийствения ляв крак премина в Левски страдах безутешно. Все едно ме бяха оставили сам на улицата в чужд град. Още повече, че и аз ритах с левия…

Както и да е. Човек прави своите избори в оня момент, който Жан Пол Сартър нарича „миг на лудост“, защото изборът също е игра. А всички „игри“ на възрастните са неясен спомен от детството. Дори и изборите, отпреди няколко дни.
Не знам защо силата на силните на деня ми напомня за онзи виц, който преди четиридесет години ми разказа остроумен литовец: Попитали радио „Ереван“ – „Извинете, как можем спокойно да съжителстваме с много силен, груб и ужасно глупав съсед?“, а от радиото отговорили лаконично: „Питайте Финландия!“.

Точно този горчив геополитически анекдот си спомням като гледам кръглата голяма като на Голиат глава, запълнила екраните на телевизионните ни приемници в изборната нощ. И си цитирам наум онова изречение на Джереми Паксман от „Политическото животно“: „Всичко свършва по един и същи начин. Изненада и сълзи…“. Да, това е онзи неминуемо щастлив ден от детството ми, когато силните гледаха изненадани в краката си след последния съдийски сигнал.

В тези местни избори помагах на приятел. Бяхме малко срещу много, но играхме. Двама общински съветници. Две отлични оценки. 66. Само трудните победи имат значение.

четвъртък, 10 октомври 2019 г.

Никога „Нобел“ за нас


След като вчера научих, че Олга Токарчук получава нобеловата награда за литература, започнах да превеждам един текст за нея от Guardian. Оставих довършването му за тази сутрин, само за да полусънувам прозрението защо точно изобретателят на динамита завещава парите си за едноименния награден фонд.




За да заслужиш тази награда трябва да „взривяваш“. Всичко ново, значимо в същността си е взрив за утвърденото, устойчивото, общоприетото – отричащо го.

Ето фрагмент от превода за Токарчук: „Но в телевизионно интервю след наградата (литературната награда Nike в Полша)) писателката възмути десните патриоти, като заяви, че противно на собствената си представа за страна оцелял от чуждо потисничество, самата Полша е извършила "ужасяващи действия" спрямо други в някои моменти от своята история. Тя бе дамгосана като „targowiczanin” – архаична дума, означаваща предател, а нейният издател трябваше да наеме частни охранители за известно време, за да я предпази от физическа разправа. „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в нашата история “, казва за това време тя.


Броени дни по-късно тя попада в епицентъра на още една полемика, когато на филмовия фестивал в Берлин е представен филмът „Диря“, заснет по романа й от 2009 г. „Ори с плуга си над костите на мъртвите“.  Създаден по сценарий на Tокарчук и в съвместна работа с режисьорката Агнешка Холанд, филмът е обявен от полската информационна агенция като „дълбоко антихристиянско дело, която насърчава еко-тероризма“. Когато в края на седмицата творческото дуо получава престижната берлинска награда „Сребърна мечка“ по време на съвместната им пресконференция Агнешка Холанд с чувство за хумор заявява: „Мислим да цитираме това обвинение на рекламните плакати за филма, защото това ще насърчи хората, които иначе не биха си направили труда да дойдат и да го видят. “

Да пишеш или твориш – не с мисъл за успех, предпочитания на публиката и награди. Винаги да търсиш прословутото „общочовешко“, подминавайки спокойно прословутите „родно, мило, национално и патриотично“. С което да бъдеш и неудобен, но и истински.
Ето защо разговорът за нобеловата награда с българско участие ще си остане бъбрене от селска седянка – белена царевица и пуканки.

Защото дори Йордан Радичков бе в ловната дружинка на Тодор Живков. А истинският писател никога не е с ловците.

С жертвите е…


П.С. - Българското издание от тази година на романа, за който Олга Токарчук получава наградата The man booker international prize 2018
Нарадата "Нобел" също е за изминалата 2018 г. Английското издание на книгата е със заглавие Flights (Полети). Непреводимото бегуни е името на религиозна секта, вярваща, че постоянното движение, бягство е начин за преодоляване на злото, което винаги ни преследва...




понеделник, 7 октомври 2019 г.

Ars moriendi!

Сбогом, Румба!
Оставаш в нашия дом и при нас, както винаги досега от първата картина преди 35 години!
Румен Михайлов - R.I.P.


P.S. - Роден на 10.Х.1956 г. в Шумен Румен Михайлов завършва Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” със специалност „Скулптура“ в класа на Григор Кирчев. Живее в Шумен и работи в областта на малката пластика, монументалната скулптура, живописта, рисунката и акварела. От 1984 г. до сега има десетки самостоятелни изложби в София, Варна, Бургас, Пловдив, Русе, в родния си град. Авторските му експозиции в чужбина са в Салона за интернационално изкуство в Марсилия, Франция(2006 г.), Галерия “Papyri”през 1992 г. в Берлин, Германия, Зала „Сорос” в Бишкек, Киргизия (2003), две галерии в Холандия през 1998 г., в Бизнес-клуб в Люксембург, 1996, Галерии в Чикаго, САЩ през 2003. Следват участия в колективни изложби в Прага, Париж, Лондон, Братислава, Виена.

четвъртък, 3 октомври 2019 г.

Не просто "още една книга"


Момичето има мастиленосини очи, втренчени в екрана пред себе си. Повтаря бавно и пише: „Значи…дьо…ла…Той французин ли е?“ Потвърждавам и мълча. Няма как да му обясня учудването си, когато малко по-рано разбирам, че поменатият „Дьо ла…“ най-после е преведен на български с 400-годишно закъснение. Учудването, че малко преди това съм прочел перифраза на заглавието на книгата му – перифраза, написана 1500 години преди появата и: „Малцина са тези, дето ги държи робството, повечето сами се държат за него.“. Учудването, че в последния месец за мен името „Дьо ла Боеси“ бе важен фрагмент от едно дълго пътуване – не само през пространството, колкото през времето…


Има едно необяснимо усещане за едновременност на събития, между, които лежи океан от време. Сигурно това е и причината филмът „Облакът Атлас“ да стои от години в паметта на лаптопа, готов за ново пускане. Никак не се изненадвам, когато преди десет дни в Бургас внезапно разбирам, че съм на една маса с Александър Бернер, монтирал лентата на този сложен като енигматичен пъзел филм.


Затова знам, че има отговор на въпроса защо винаги, когато изляза под небето в тъмна звездна нощ и вдигна очи нагоре, първото което виждам са неизменно трите поредни светлини от пояса на Орион. Без специално да ги търся…

Затова знам, че книгата „Разсъждение за доброволното робство“ на Етиен дьо ла Боеси идва навреме – точно в годините и в дните, в които пред очите ни политическата глупост, патриотичната дебилност и пресметливият цинизъм доброволно избират уютната си несвобода.

Защото за този „Дьо ла…“ са написани думите, най-точно определящи измеренията на необяснимата близост между две души: „Защото това бе той. Защото това бях аз.“  Великолепно допълнени от други думи, изречени…столетия преди тях: „…трябва да е в сърцето ни, а то е винаги с нас; когото си поиска – вижда го всеки ден.“

понеделник, 23 септември 2019 г.

За мълчанието и говоренето


Той беше човек на умната мисъл и слово. Често хората, оставили следа в живота ни, го правят и с нещо (на пръв поглед) дребно и незабележимо - дори и малка вещ. И тъй като Никола Георгиев достигаше до нас с думите си, винаги ще пазя два бели, изписани с думи, листа.


Единият е кратко писмо от далечната вече 2000 г. с дата 1-ви май. В него два от общо три абзаца започват с „Радвам се“. Професорът искрено се радваше на „младото българско литературознание“.

Вторият е от пишещата му машина. Достигна до мен случайно, даден ми от (също вече покойния) проф. Яни Милчаков. На него Никола Георгиев бе напечатал надписа от чешмата до църквата в Жеравна. Красиво място и красив текст, който помня наизуст: „От вековечни времена / от връх, от Стара планина /извирам обилно тека…“

Разказът-говорене на чешмата, разказваща за себе си и хората, които са я създали, бе част от осъзнаването на нещо, което се превърна във „Феноменът на говоренето във Възрожденската литература“. Точно появата му пък доведе до полученото писмо от 1-ви май…



Едва ли има друг човек, който толкова да ни е помогнал в разбирането на литературата на Българското възраждане. С клишираното „цяло едно поколение“ мога да определя хората, които той умно, деликатно и ненатрапчиво научи да мислят във време, в което мисленето не бе удобно и препоръчително.

Огромен шанс за студентите филолози в Шумен в далечните 70-те години на изминалия вече век бе, че младият асистент по  литературознание изминаваше пътя от столицата дотук, за да ги учи. Така в малкото висше училище слушаха неща, за които в строгите аудитории на софийската Alma mater можеха само да мечтаят. Тук думата „структурализъм“ бе нещо като принадлежност към таен орден на посветените. И той ни просвещаваше и посвещаваше.

Вчера разбрах, че последната воля на професор Никола Георгиев е да бъде изпратен в най-тесния кръг на хората близки до сърцето и ума му. На едно от красивите места, осветило щастливи мигове от живота му. Прах при света…

Дори и в тази мълчалива раздяла Никола Георгиев ни учи, че думите са най-важното нещо което имаме. Той замълча в години, когато всички говореха в безсмисления поток на празните думи. На той говореше, когато всички мълчаха в празните дни на тоталитарното безсмислие.

Говорене – Мълчание. За тази опозитивна двойка става дума и в писмото от 1-ви май 2000 г. И докато пиша този ред, осъзнавам още един урок от любимия учител.

Сбогом професор Никола Георгиев 

неделя, 15 септември 2019 г.

La mémoire est (comme) le vin…


Някъде наблизо удря селска камбана. Един път. След малко се чуват последователните удари на чук върху дърво и метал едновременно. Там където обръчът на винената бъчва стяга овала на дъските.
Тишината над безкрайните лозя на Аквитания сякаш е спряла всичко наоколо – дори и времето. Отчетливите звуци на камбаната и чука трябва да ни извадят от вцепенението, за да ни припомнят, че за да се насладиш на нещо (каквото и да е то), трябва да го оставиш да отмине.



Днес Той отгоре ни гледа с лека усмивка. Разбирам го още сутринта, когато младият афрофранцузин в офиса на Рента кар в Бордо тържествено заявява с гласа на Африк Симоне (с ударения на „и“ и „е“): „But madam, I'm giving you a new car. Brand new!“. Няколко пъти.

Става ясно, че е прав, когато минута по-късно енергично къса найлоните от седалките, а погледът ми отчита едва двата изминати километра на дисплея под волана. C'est ça, момченце! Подарък за рождения ти ден, в който ще изминеш последните километри от едно така дълго пътуване с нова играчка за мъже.
Пътуваме.
И вече сме тук и е толкова безшумно, че се чува тихото пукане на малките бели камъчета под гумите на автомобила.



Паркът край замъка е абсолютно пуст. Замъкът с кулата до него тъне в слънчево безмълвие. Кулата на библиотеката, към която сме летяли, пътували и  вървяли се извисява замислено необитаема. Преди минути младо момче от бялата каменна къща – туристически офис любезно ни е обяснило, че предстоят обедни часове на нищоправене и ще можем да влезем в кулата след три часа. Прекрасно. Един откраднат от времето ден на протяжни разговори и съзерцателно мълчание в очакване на Случването. Обичам точно такива дни…



Над пейката до кулата-библиотека небето е синьо с надърпани от висок вятър тънки бели облаци. В главата ми се търкулва реплика от отдавна гледан филм: „Не мога да понеса толкова красота.“ И усещам, че ни в клин ни в ръкав сега просто ще се разрева. Ставаме и започваме да вървим из празния парк. Горе Той е забранил на всички живи хора по света да ни доближават в предстоящите три часа. Забраната не важи за малки гущерчета, едно замислено магаре и малко любопитно пони. Алеите крият тайни – едната води към далечните редици на лозята, друга към зряла смокиня, трета към тераса от която се вижда зелената безкрайност на долината.
Под краката ни пукат паднали листа и се търкалят кестени. Камбаната удря отново. Два пъти.


Вратата на кулата е като кожа на старо като света същество – грапава и топла. Слагам ръка върху нея и леко натискам. Все още е заключена, но от усещането, че Монтен е извършвал същото движение ме побиват тръпки.
По-късно, когато екскурзоводката неуспешно се мъчи да превърти огромният стар ключ си спомням, че малките препятствия засилват удоволствието от желаното. Ключът се превърта. Влизаме.


Би било прекалено и в този момент да сме сами. Прекрасно е, че не знаем френски. Любопитната малка група пенсионери чака чинно традиционно дългата историческа лекция. От този момент нататък ние ще сме там, където те не са. Самотата също трябва да се постигне понякога…
Случи се.
Влизаме в огромното кръгло помещение. Препрочитал съм стотици пъти описанието в есето „За трите вида общуване“. Сега написаните и прочетени думи се разбягват и се превръщат в стени, прозорци, греди на тавана, надписи на гредите, каменен под. В средата на празната стая е бюрото с поставка, улесняваща четенето на тежки книги. До него - масивен кожен стол. Сядам, невярващ в ставащото, подпирам се с лакти на бюрото и хващам главата си с две ръце. Седя и не дишам. Не, всъщност дишам...

Отново е тихо, защото дебелите каменни стени заглушават лекцията по долните етажи на кулата-библиотека.

В такава тишина и точно на мястото, където съм седнал мосю Мишел Екем дьо Монтен пише своите „Essais“… За Мишел дьо Монтен е онова кратко изречение от Цветан Тодоров: „Човекът, който е чел всички древни и когото четат всички модерни.“

Час по-късно пътуваме обратно към Бордо. Разговаряме за отминаващия ден, наслаждавайки се в припомнянето на всеки миг. Може би по това време в главата ми започва (без сам да разбера) да се оформя метафората, че  La mémoire est (comme) le vin – Споменът е (като) вино.

Ударите на чука върху бъчвата, изчезващите от погледа редове на лозята в дългите километри на равнината на река Дордон, трите бутилки бяло и червено вино, които са в багажника на колата. Те са част от този ден, в който напълно разбирам, че споменът трябва да бъде грижливо гледан, окопаван, подрязван, набран и дори смачкан. Че от миговете в, които сладкият сок на спомена е все още настояще, трябва да мине време. Така споменът ще се трансформира в опияняващите глътки на възможното припомняне.


Тогава споменът ще бъде грижливо налян в тъмна бутилка и ще бъде подреден в тъмната изба на паметта ни.
И ето, някога ние ще слезем в тъмната изба на паметта си и ще потърсим този или онзи спомен. Спомен-реколта от тая изминала някога година, или спомен-реколта от друга някоя изминала година.
Отваряме бутилката, притваряме очи и отпиваме. Споменът е в нас и вече ни затопля. Натъжава ни или ни разсмива. Защото la mémoire est (comme) le vin…