сряда, 12 юни 2019 г.

#Подчертавания или Медии и охлокрация



Подчертаването е от превода на тънка книжка с неопределен цвят, клонящ към розово. Тя се появява през 1891 г. в Лондон, а на титулната страница е изписано „privately printed“, което в превод означава нещо като „самиздат“. Само дето авторът се казва Оскар Уайлд, но пък наименованието на книжката озадачава: „Душата на човек при социализма“ (The Soul of Man under Socialism). Литературният естет се е включил в една от най-горещите обществени дискусии в края на един век, който предчувства трагичната кръстопътност на следващия.

Забележителното в този текст е прозрението, че медиите вече са се превърнали в първа власт, а оттам най-лошото (включително и за самия Уайлд) предстои. Ето го и подчертаното: „Някой, мисля Едмънд Бърк, беше казал, че пресата е четвъртата власт. Несъмнено това бе вярно тогава (1790 г.). Но в момента пресата е единствената власт. Тя изяде другите три.“
Като се има предвид, че констатацията е от времето преди времето на радиото и телевизията, а до появата на дигиталната информационна революция има почти век време, то е ясно, че изводът на Уайлд ще става все по-валиден (ако валидността може да се променя в процентно отношение).

Ето защо Оскар Уайлд ще продължи (а аз ще подчертая) с това: „Истина е, че хората изпитват ненаситно любопитство да знаят всичко, което не си заслужава да се знае.“ Не знам дали Марк Зукърбърг е прочел написаното, но определено е спечелил от прилагането му…     

понеделник, 10 юни 2019 г.

#Подчертавания или "Не си пилете ноктите!"





Подчертал съм в книгата „Наука в душата“ от Ричард Докинс метафоричното обяснение на еволюционния биолог за мащабите на времето, довело до появата и съществуването на Homo sapiens и нас самите до момента, в който някой чете това: „Разперете широко ръце и си представете, че обхващате цялата история на еволюцията – от зараждането на живота върху крайчеца на средния ви пръст отляво до днешния ден върху крайчеца на пръста ви отдясно (…) Документираната история – Вавилон и асирийците, Троя и Елада, Наполеон и Хитлер, „Бийтълс“ и „Спайс Гърлс“, както и всичко, свързано с тях, би се превърнало в прах само с едно тръкване на пилата за нокти.“

Изглежда нещо подобно си е представял и Есхил, който нарича човешкия род „еднодневки“ чрез думите на Хермес в „Прикования Прометей“.

Осъзнаването на цивилизационната мимолетност е важна предпоставка, ако не за преодоляване, то поне за осъзнаване на епистемиологичната ни арогантност. Но самият начин, по който написах последното си изречение тук, показва, че това е невъзможно.

неделя, 2 юни 2019 г.

В тази същата 1762 година


Подчертал съм с молива преди година абзац от книгата на Фернан Бродел "Игрите на размяната": "През 1762 г. се радва на успех книгата на Депомие "Изкуството да се забогатее бързо от земеделие", както и последвалата я по-късно книга на Арно "Изкуството да увеличим и запазим богатството си, или общи правила за управление на поземлените имоти".

В подчертаването сигурно съм привлечен от съвпадението в годините. 1762 - годината на написването на "История славеноболгарская" на Паисий Хилендарски. Написването - не отпечатването...

Фернан Бродел илюстрира страницата с гравюрата на Моро льо Жон от цикъла "Паметник на костюма" (1789 г.), на която е изобразен богат чифликчия (вляво), посрещаш собственика на земята (младият мъж).

Което пък (гравюрата с костюмите) ме отпраща към едно друго подчертаване в книгата: "Суетата на обществото е в стихията си, а модата е пълновластен господар. Никълъс Барбън изпада във възторг от това (1690 г.): "Модата и промяната в облеклото - пише той - е големият двигател на търговията, защото подтиква към харчене на нови дрехи, преди старите да са се износили (...) човек сякаш обитава вечна пролет и той никога не вижда есента на своите облекла."

Оказва се, че големият (и тревожен) проблем за модата в българското общество, сиптоматично присъстващ в комедията "Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников (1871 г.) е просто знак за  приобщаване на българите към една европейска и световна практика на всекидневното.

Двеста години по-късно...

събота, 1 юни 2019 г.

Самоубийство в тесни чужди ботуши


Текстът е публикуван в бр. 29 на L'Europeo. Днес 2-ри юни, може би, е време отново да бъде припомнен...

През 1879 г. само една година след подписването на Сан Стефанския договор, обогатяващ все по-пъстрата карта на Европа с още една национална държава в Санкт-Петербург е издаден лъскав двутомник. Днес той е библиографска рядкост с цена около 1000 евро, а за времето си е научно събитие. Автори са уважаваните руски професори филолози Александър Пипин и Владимир Спасович, които озаглавяват изследването си „История на славянските литератури”. Времето на поява не е случайно. След една победоносна война Северната империя е разширила влиянието си току до ключовите проливи Босфор и Дарданелите, а идеите на панславизма изглеждат по-живи отвсякога. Сигурно и поради тази геополитическа причина, а не само от гледна точка на научната азбучна подредба, прегледът на славянската книжовност започва с литературата на българите. Той е кабинетно подробен и научно добросъвестен, но в него има един съществен пропуск и един отсъстващ. Днес, той изглежда твърде голям, за да бъде така необяснимо подминат. Днес.

Озадачаващо е защото, сред имената на историческия Паисий Хилендарски, живия Петко Славейков и току-що починалия Любен Каравелов, руските литературни историци са намерили място дори за бързо забравената книжка на войводата Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина”. Но същевременно не са обърнали никакво внимание на един друг войвода и на неговото последно пътуване из Балкана. Между страниците на черния двутомник внушително липсва Христо Ботев.

Лесен отговор. За да те забележат литературни историци, задължително трябва да имаш книга. Той си няма. Е, има, но тя е доста тъничка за забелязване, пък и в съавторство с един друг неписател от Търново, за който ще стане дума накрая. Ръкописите не горят, но текстовете имат свойството да се разпиляват във всички посоки. И са черно-бели точно като непогребаното тяло. Изглежда едно от предчувствията на 28 годишния младеж от Калофер е именно в тази посока. Той го скрива зад енигматичното завещание да съберат след смъртта му черно-белите текстове: „...мене да търсят. Бяло ми месо по скали, по скали и по орляци. Черни ми кърви в земята...”. Десетилетия по късно и след усилно събиране се появяват и липсващите томове с избрани съчинения. Христо Ботев влиза завинаги в литературните истории, а и не само там.

Един от първите, които ще тръгнат да събират текстовете и да търсят тялото на Христо Ботев е отново университетски професор – Боян Пенев. Той е сред многото, на които ще направи силно впечатление една очевадна характеристика - Ботев е твърде млад, но обича и търси смъртта. И Боян Пенев ще напише в една от последните си лекции: „...тя го гледа с безкрайна любов и го примамва...той върви след нея...тя е най-хубавата мечта...тя е най-красивият образ...тя е непобедимо желание за вечна младост... завинаги млад”...


 Христо Ботев

Точно три години преди априлската политическа криза на Балканите, в която Ботев среща смъртта си, да се разрази с пълна сила, в столицата на империята Цариград един мъж е налегнат не само от кризата на средната възраст. Той е вече на 45 години и от една година е без работа и доходи, след като редактирания от него вестник с внушителния за времето си тираж от 3 500 екземпляра е спрян завинаги от турската цензура. Къщата му е студена, а печката не гори, защото няма пари дори за дърва. По свидетелства на един от синовете му Иван Славейков неговия баща Петко търси изход в единственото нещо, което може най-добре да прави – пише, духайки на пръстите си, за да ги стопли. Работи върху „Изворът на Белоногата”, но покрай нея из полетата на черновите четем стихове, свидетелстващи за една друга, много по страшна криза. Днес можем да я определим с претенциозното „криза на политическото лидерство”. Тя е знаково белязана от едно драматично събитие – залавянето, осъждането и обесването на тайнствения доскоро Васил Кунчев – Левски. Но е започнала доста по-рано. Началото и може да се открие в едно, влязло по-късно в ученическите читанки стихотворение на Петко Славейков „Не пей ми се!”. Съвременниците са озадачени и объркани. Как може само месец-два след като се е сбъднал политическият блян на българите и султанският ферман от 28 февруари 1870 г. им е дал църковна независимост, един от лидерите на тази борба да пише с омерзение за: „тез години аз в каквито живея”? Какво им е на годините?!

А годините просто са очертали една непреодолима пропаст между два политически възгледа за бъдещето на националния идеал и две ясно оформящи се поколения. Усещащ принадлежността си към групата на опитните и събрали авторитет с годините обществени водачи, свързали деятелността си с борбата за независима църква, Петко Славейков пише: „Зрей отсега младо племе със надежди занапред / Нас неволи надделяха, вази те да не смутят.” Разграничителната линия между нас и вас, млади и стари, която уважаваният журналист и политик поставя между своето поколение и онова още непоявило се и сякаш липсващо поколение на новите обществени водачи, е трагична в своето признание.

Васил Левски е мъртъв, а вътрешната революционна организация обезглавена два пъти, след залавянето и разпитите на сочения за негов приемник Атанас Узунов. Любен Каравелов е обезверен и потресен от случилото се. Той зарязва доскорошните призиви за въстание от страниците на своите вестници „Свобода” и „Независимост” и кротко започва да издава списание със спокойното име „Знание”. Самият Петко Славейков е лишен от сила, глас и влияние след принудителното спиране на неговия вестник „Македония”. Сякаш с предчувствие за всички тези събития, малко преди те да се случат, той ще напише: „Жив няма, няма ни един с дух бодър и свободен – едничък бащин, майчин син, пророк до нас проводен”... За кого ли става дума? Водачите са мъртви, да живеят водачите!



Петко Славейков (снимка: Изгубената България)
  
Новите водачи се събират в Гюргево, за да вземат бързото и страшно решение за бъдещо всеобщо въстание. Подобно решение може да бъде бързо и лесно само в съзнанието на мъже със средна възраст от 23 години – Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов. Най-възрастният е на 26. Това, което обаче пък те все още не знаят е, че личното им отношение към това решение ще прекара вбъдеще същата огромна пропаст и между тях, и която стряска нощите и дните на усещащия се внезапно остарял в момента Петко Славейков. Тя ще ги раздели завинаги на стари (оцелели) и млади (вечно).
Всъщност, оказва се, че само една година по-късно, през 1876, границата между оцеляването и смъртта ще се окаже една река – весело шумящия, тих и бял само в поезията Дунав. И всичко зависи от това в каква посока ще преминаваш голямата река – дали на север или на юг. И дали ще четеш или ще пишеш вестници.
Това, което следва по-надолу е възможната хроника на едно наложено от обстоятелствата самоубийство. Единствено възможен избор на човек, който така или иначе вече е нарекъл смъртта „сладка почивка”, сравнявайки я с нищо несравнимото удоволствие от следобедната дрямка в хладната одая на гроба.
През втората половина на май 1876 г. един от апостолите на Априлското въстание е вече в друга, негероична роля. Облечен в опърпани цигански дрехи, Захари Стоянов е сред хвърлените и очакващи своята нерадостна участ бунтовници в тъмницата на Троян. Бъдещият първи журналист на следосвобожденска България успява да изкрънка чрез трето лице от надзирателите пристигналия в конака последен брой  1070 от 16 май на официалния вилаетски вестник „Дунав”. Крадешком, по спомените му, прочита две телеграми от орханийския (б.а. – днес Ботевград) каймакамин, от които става ясно, че Георги Бенковски е убит, а въстанието в Копривщица е потушено. Ясно е, че за него това не е новина, защото той е пряк свидетел и участник в същите тези събития. За други обаче би могла да бъде.
Описаната случка поставя важен въпрос. Доколко е вероятно разпространененото твърдение, че българските емигранти в Гюргево никак не са били в течение на драматичните събития от другия бряг на Дунава и новините за фактическото поражение на въстанието. Знаел ли е Христо Ботев къде отива и какво най-вероятно му предстои? За него е вече твърде късно за четене на вестници, а многозначително съвпадение е, че точно на датата, на която от русенската печатница излиза поменатия по-горе брой на „Дунав”, той е на пристанищния кей в Гюргево и очаква пристигащия срещу течението „Радецки”. Но същевременно до този момент са изминали едни от най-загадъчните десет дни в неговия живот. Ден след ден, в които съвпадение от обстоятелства от една страна и вътрешна нагласа от друга се превръщат в десет крачки към смъртта. В началото на тази десетдневка нищо не предвещава, че тя ще завърши на брега на Дунав. Защото на 5 май се появява първият брой на вестник „Нова България” с редактор и основен автор Христо Ботев. Броят е изцяло посветен на въстанието. Днес бихме казали, че е несъвместимо и невъзможно в границите на броени дни да започнеш два толкова противоречащи си житейски проекта. Вторият от които, смъртоносно неочакван и внезапен.


 Стефан Стамболов

Тайнственият и премълчаван въпрос, обаче е свързан с една друга публикация по страниците на новия вестник. Тя е публикувана в притурка на „Нова България” от 17 май – денят, в който Христо Ботев е изоставил внезапно редакторството и вече пише нещо друго и лично - прословутото „Мила ми, Венето” от борда на „Радецки”. Публикацията е със заглавие „Към юнаците въстаници в България”, 13 май, 1876. Неин автор е...Стефан Стамболов. Този факт е приет за истина и посочен на с. 339 в първи том от монументалното изследване „Българска възрожденска книжнина” на Маньо Стоянов. Сочи се и от академик Иван Радев в предговора на избраните съчинения на Стефан Стамболов под името „Запомни ме живот”. Според него най-вероятно текстът е пратен от Стамболов в „Нова България” по човек. Трудно е за вярване. Едва ли първа грижа на криещия се из търновските махали водач е да пише статии и да търси куриери, за да ги праща тайно в Румъния във време, в което натам просто се бяга от бесилото.
Точно затова въпросът, който тук увисва със страшна сила е, къде е по това време водачът на Първия по значение революционен окръг и бъдещ министър-председател на България. Историята отговаря лаконично - липсва. Не взема участие в събитията. Не е ясно и кога точно преминава в спасителна посока Дунав. Възможно ли е това да се е случило в дните между 5-ти и 17-ти май – времето, в което в „Нова България” ще се появи статията от Стамболов? Възможно ли е съавторите на единствената издадена приживе Ботева стихосбирка за последно да са се срещнали в Гюргево? Ако това се е случило, какво точно е научил и разбрал Ботев за хода на въстанието и за непосредствено предстоящото? Ако е разбрал грозната истина, защо не останал, а е преминал на сигурна смърт в посока обратна на спасителната?

Извън логиката на хипотезите в подкрепа на тезата за подобна среща има и един факт. И досега в Държавния архив във Велико Търново във Фонд № 1779 се съхранява необяснимо неизвестната автобиография на Стойчо Стойков. Роденият през 1834 г. мъж, съдбата среща със Стефан Стамболов в дните на Априлското въстание. Именно с помощта на Стойчо, като в абсурден сюжет от приключенски роман, Стамболов успява да избяга в Румъния. И после, на стр. 25 в текста се появява кратко изречение: „Аз проводих файтона си. Дойдоха Стамболов, Христо Ботев...”.

Събрани ведно историята около публикацията в „Нова България” и споменът в Търновския архив пораждат драматичен извод. Христо Ботев знае какво го очаква, но вече няма избор. В своята главоломна последователност обстоятелствата са го притиснали със страшна сила и не му остава друго, освен да облече униформата на войвода, купена по дългия списък, поръчан от скрилия се някъде Филип Тотю и да обуе тесните чужди ботуши на по-дребния от него хайдутин. След това мъчително да изкрачи с болка последния си път до Врачанския балкан за очакваната си, неминуема и търсена от него среща със смъртта. Като млад. Стамболов ще остане в редакцията на „Нова България” и ще бъде убит две десетилетия по-късно в началото на години, определяни като „криза на средната възраст”. Точно на толкова, в които пък много преди това Петко Славейков е разбрал разликата между „млади” и „стари”...     


вторник, 7 май 2019 г.

Всичко е преминаване




Тогава той внезапно казва: „Спомняте ли си семинара – Иво Андрич и „Мостът на Дрина?“ Усмихвам се изненадано от въпроса – нито мястото, нито времето предполагат появата му – но ми става толкова приятно, че някак без да искам, дори го потупвам приятелски по рамото. Думите му връщат нещо от миналото за миг. Онези изчезнали и протяжни като балкански следобед разговори. Аудиторията, наподобяваща в оживлението си студентска квартира и констатацията: „Авантюрното време в романа започва с чудесното раждане на героя и приключва със сватбата или смъртта му.“ Смях в залата. Мостовете не се женят, нали така! И не пътешестват, за да ги срещнеш и си поговориш с тях…

…………………………

Спя. Или вече не спя. Май, че още спя. През нощта автобусът обърка пътя и навлезе в тясна улица на планинско село. После в продължение на половин час, метър по метър отстъпвайки назад, търсеше изгубената посока. След като я намери, затворих очи. Сега се взирам през хладния прозорец. Отвън е септемврийска мъгла. От онези подранилите, които прокрадвайки се слизат по облите гърбове на планините в Босна. Спомням си в полусън, че така започва филмът на Денис Танович „Ничия земя“ – босненска хладна сутрин и босненска гъста мъгла, която се вдига внезапно като театрална завеса.
Автобусът спира до спретната бензиностанция. Всички слизат. Аз също. Весело е да се събудиш не там, където си заспал. Отдалечавам се за малко от разговорите за събуждане. Взирам се в мъглата…

………………………….

Мъглата внезапно се вдига. Като театрална завеса. Никога не съм предполагал, че мъглите правят така, а сега – години по-късно – съм сигурен, че всичко бе един добре режисиран от някого спектакъл. Първо гледам спокойните зеленосини води на реката. После леко вдигам очите си и го виждам. Спокоен и бял. Сводовете му пропускат вода и светлина. В средата му е онази загадъчна капия, където според Андрич седял палачът с отсечените глави на наказаните.
Ето така мостът се появява внезапно като съдба зад ъгъла. И тогава хуквам. Не към него – той е на около километър нагоре по течението. Тичам към средата на модерния пътен мост, по който току що е минал подранилия ни автобус. Без да си давам сметка, бързам към мисления талвег на бавната река, откъдето ще мога да застана точно срещу него. Той и Онова в Мен. Стигам и спирам. После, без да зная защо го правя, коленича. Така се срещам с моста на Дрина…

…………………………..

Казваме си довиждане и до нови срещи. Пунктът за  технически годишни автомобилни прегледи е най-странното място, на което можеш да си говориш за Нобеловата награда за литература. Но пък припомнят. Как един технически изправен автобус и едно среднощно закъснение могат да те докарат на точното място и в точното време.

П.С. Заглавието, всъщност, е едно от последните изречения в есето "Мостове" на Иво Андрич  

четвъртък, 2 май 2019 г.

Живият спомен за една мъртва светлина




Превод от Why Neon Is the Ultimate Symbol of the 20th Century by Sarah Archer




През лятото на 1898 г. шотландският химик Сър Уилям Рамзи прави откритие, което в крайна сметка ще даде на“ Мулен Руж“ в Париж, Таймс Скуеър в Ню Йорк и Лас Вегас тяхното неповторимо нощно сияние. Използвайки като отправна точка точните градуси на кипене на аргона, Рамзи и неговият колега Морис Травърс изолират още три благородни газа и им дават запомнящите се гръцки имена: неон, криптон и ксенон. Така учените стават кръстници на една, на практика, технологична новост, тъй като името на най-популярното от трите нови открития на химията (неона)  идва от гръцкото „неос“, който се превежда като „нов”. Това откритие пък е базата, на която френският инженер Жорж Клод ще изработи нова форма на осветление през следващото десетилетие. Той проектира стъклени тръби, в които неоновият газ може да бъде уловен и след това електрифициран, за да се създаде светлина, която да работи надеждно повече от 1000 часа.


В книгата от 2012 г. L'être et le Néon, която едва тази година (април 2019) бе преведена на английски от Майкъл Уелс (Being and Neonness), философът Луис де Миранда преплита историята на неоновото осветление като артефакт и метафора. Това не е типичен исторически разказ. Няма дори снимки. Феновете на сега реставрираните хотели в стил „Арт Деко“ в Маями Бийч и боулинг пистите  в Калифорния могат да бъдат разочаровани от липсата на лъскави исторически фотоси. Независимо от това, де Миранда създава убедителен разказ за неона като символ на великите амбиции на отминалия 20-ти век.


Де Миранда убедително представя идеята за неоновото осветление като икона на това отминало столетие още в своя увод: “Когато чуем думата неон, в главите ни се появява образ: комбинация от светлина, цветове, символи и стъкло. Самият образ е настроение. Той създава особена атмосфера. Той говори ... за същността на градовете, за поезията на нощите, за 20-ти век. Когато неоновите светлини се появяват за първи път в Европа, те изглеждат ослепително футуристични. Но само 50 - 60 години по-късно тяхното впечатляващо присъствие губи своя блясък, отчасти благодарение на широкото използване на пластмасата и флуоресцентните реклами. Днес все съществуват неонови надписи (въпреки че те са изместени от по-нови технологии, като дигиталните билбордове), които остават очарователно аналогови. Неоновите надписи трябва да се правят на ръка, защото няма икономически ефективен начин за тяхното масово производство.
През 1910 г. неонът започва да се използва в космополитния блясък на Париж, точно във времето и в мястото, където се създават първите големи модернистични творби. Разказът на де Миранда за креативната вълна, тръгнала от френската столица преди век, е вълнуващ. Това е кубизмът на Пабло Пикасо, радикалният деконструктивизъм в модата на Коко Шанел, поетичната образност на Гертруда Щайн и жанрово противоречивата музика на Клод Дебюси – всички те предвещават нова епоха в културата на Европа и света.


В контекста на това изкуство Жорж Клод осветява с неоновите си светлини автомобилното изложение в Париж през декември 1910 г. Той завладява въображението на посетителите със своите 40-метрови тръби, прикрепени към фасадата на павилиона на изложението. Светлините са в оранжево-червено, защото самият неон има този цвят. По-късно производителите на неонови светлини ще използват въглероден диоксид, за да получат бял, и живак за син цвят. Клод признава, че неонът не постига идеалния цвят на стандартната осветителна крушка и, че не представлява търговска заплаха за крушките с нажежаема жичка.

Разбира се, това качество, което прави неоновите осветителни тела лош избор за вътрешно осветление, ги прави идеални за реклами, отбелязва де Миранда. Първият неонов надпис е включен през 1912 г., като рекламира бръснарница на булевард Монмартър в Париж. По-късно неонът грейва върху фасадите на кина и нощни клубове. Докато Жорж Клод има монопол върху неоновото осветление през 20-те години на миналия век, бързото изтичане на търговски тайни и появата на поредица от патенти прекъсва неговите изключителни права върху новата технология.


Именно затова през следващите десетилетия блясъкът на неона завладява света. Първите примери за неонови надписи в Съединените щати са в Лос Анджелис, където компанията Packard Motor Car поръчва два големи знака за синьо-оранжевия нов модел на Packard, които буквално спират движението, защото разсейват шофьорите. Неоновото осветление е  силно представено и на изложението "Прогрес" в Чикаго през 1933 г. и на Световния панаир в Ню Йорк през 1939 година. Точно там масивна неонова табела, върху която се чете Футурама, осветява пътя към експозиционната площ на General Motors, която е подредена под мотото „Светът на утрешния ден“.
Де Миранда изтъква, че не само бизнесът е прозрял възможността на неоновите надписи в ефективното разпространение на послания. До средата на века осветлението се използва и за политически цели: "През 60-те години на миналия век СССР предприема огромна „неонизация“ на столиците от Източния блок в опит за подражание на капиталистическите метрополиси," пише Де Миранда. „Тъй като магазините за стоки за широко потребление са рядкост в социалистическите градове, неоновите надписи осветяват фасадите на обществени сгради. Така масовото въвеждане на неоновото осветление е начин да накара гражданите на комунистическите градове да се усетят осветени от нощния блясък, заливащ големите западни столици.“

Но по това време неонът вече започва постепенно да отстъпва, изместен от по-евтини и по-малко трудоемки алтернативи. В допълнение към това, световният икономически спад от 70-те години създава символна картина на упадък. В нея доминират старите, примигващи неонови знаци, които собствениците не могат да си позволят да ремонтират или заменят.  
За Де Миранда 1900-та година дава началото на "неоновия век". Неоновите реклами са нещо като съобщение в бутилка от времето преди Първата световна война. "Оттогава неоновите светлини са свидетели на всички трансформации, които са създали света, в който живеем", пише той.


Днес неоновото осветление е укротено в контекста на галерии, художествени инсталации и пърформанси. Неоновата технология е като капсула на времето от друга епоха. В музеите произведенията на неоновото изкуство и дизайн съжителстват с предмети, които са изпреварили времето си в миналото - една трогателна съдба за технология, която някога се е самоназовала „Светът на утрешния ден“. Фактът, че днес тя не може да бъде масово произвеждана, я превръща в рядка и ценна занаятчийска техника. Барове и ресторанти наемат фирми като „Let There Be Neon“ в Манхатън, или известната „неонова художничка“ - „Л.А.“ (Лиза Шулте), за да създават персонализирани рекламни знаци и произведения на изкуството. Историята на неона продължава да свети в музеи като Музея на неоновото изкуство в Калифорния и Музея на неона в Лас Вегас.
Ако неоновата светлина все още може да бъде жизненоважна среда за творците и дизайнерите, които работят днес, тя не е само капан в миналото. Неоновата светлина може също така да улови загадъчния блясък на близкото бъдеще - също както преди един век.

събота, 13 април 2019 г.

Лентата на Мьобиус




Представям си люлка. От черга тъкана и плъстено, остро въже.
Отляво черешата. Вдясно – не помня. А аз съм превита на две.
Навеждам се силно, с глава в коленете. Изправям се бързо. Летя!
Очите се силят да видят небето. А после обратно - земя.

Обръща се люлката. Падам. Не плача. Разтривам коляно и пак…
Косата ми – рошава, бретонът ми пречи да видя пред себе си как
превита на две, уморена, притихнала, баба ме моли – „по-кротко“.
Видяла е раната на коляното. Аз – усмихната. В скута ми котката.

Дърветата плачат протрити от полети. Следи по кората личат.
Става тъмно. Изгуби се плочникът. Новините вървят, аз летя...
Тъканата черга под мен губи времето и в люлка превита на две

събира точките на летенето. Аз съм отново дете.


Ваня
 2019