петък, 13 юли 2018 г.

Българският имаджинариум



Една възможна представа за българската образователна система и взаимоотношението ученик - учител. (Използван е кадър от филма "Имаджинариум", 2012 г.)

Все си мисля, че невидимият и неизменен проблем на българското образование е етимологичен. Нека да помислим – на запад от нашите географски ширини понятието ясно и кратко определя ролята и същността на процеса. Терминът education идва от латинското duco, означаващо мисля, но и твърде близко с duce – водач. С други думи образованието е процес на извеждане на детето и младия човек от лабиринта на заблудите и незнанието с мисъл и обмисляне (e duco). И дело. В самото понятие се усеща движението и целта.

Виж, при нас, нещата са по източно и по славянски съзерцателни – формираш  представи и образи, тоест образоваш. Усещате ли присъщата статичност? Ако трябваше да определим нашата днешна образователна система с езика на Запада, трябваше да я наречем имаджинариум. И май щяхме да бъдем точни в определението – особено за днес. А любопитна подробност в цялата тази история, е че във вековното си съществуване министерството по традиция е било свързване с термина „просвета“. Министерство на образованието то става едва след 1991 г. и се започва една...

Една от милите и вълнуващи, но и опасно подвеждащи заблуди от миналото на българското образование е, че Възраждането е едва ли не връх в националната ни устременост към знание и просвета – и като желание и като резултати. В главата на българина сантименталната картинка от романа „Под Игото“ и годишния изпит с участието на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов е жива картина на предосвобожденските ни училищни успехи. Истината е друга. След 1878 г. трябва да се създава държава с едва 3 процента (!) образовано население. Сещайте се как се рекрутира държавна администрация и чиновнически апарат при подобен рехав избор! Както се казва, калинките не са от вчера, а са си българска държавнотворческа традиция още от началото на новата ни история.

И така, с етимологична обеца на ухото и без излишни сантименти в исторически аспект, един поглед към съвременното българско училище веднага ще ни покаже същността на основния проблем. И той е в ключовата роля и властовия ресурс на образователната администрация и образователните експерти от втория ешалон на властта. Като за начало да припомним силата, която им даде и все още дава дълголетната одисея с вариантите за избор на учебници. С риск да бъда обвинен в тоталитарен догматизъм, ще продължавам да твърдя, че в триъгълника учебник - учител – ученик, вариативен трябва да бъде не учебникът, а учителят. Еднаквият за всички ученици учебник е гаранция за общия образователен стандарт, който навсякъде е фундамент на образователната система от XVI век досега. Виж, оттук нататък добрият, знаещ, финансово мотивиран и вдъхновен учител може да направи от този обикновен и разбираем учебник Книга на Книгите. Но не би! В историята с учебниците финансово мотивирани и вдъхновени бяха издателства, творчески колективи и образователни чиновници. Резултатът – шарени и тежки „тухли“ с различен размер, предлагани в изобилие на вторичния книжен пазар.

Историята с учебниците отново е повод да се припомни баналната истина, че в системата на образованието най-важен е учителят. Добрият и мотивиран учител. В последните десет години материалната база на училищата съществено се подобри. Поне що се отнася до енергийна ефективност на сградите, ремонт на покривни конструкции, нови кабинети, съвременни спортни зали. Едва при действащия в момента образователен министър започна по-сериозно инвестиране и в учителите и то не само с повишаването на началната и средна учителска заплата. Логично – министърът е финансист и не само. Вероятно той е напълно наясно, че учителят е уникално съчетание на постоянен и променлив капитал – икономически феномен. От една страна той (учителят) е с продължителна или достатъчно продължителна физическа трайност, но от друга, учителят всекидневно е потопен и участващ в процеса на образователното „производство“. Притеснителното е, че тези действия на последователна финансова ангажираност идват чак сега. А в резултат от това в училищата вече липсва поколение от учители във възраст, съчетаваща богат практически опит и добра физическа кондиция.

Привличането на качествени учители прави едно училище различно от другите и привлича вниманието – първо на родителите. Елитно е училището, в което директорът е успял да привлече способни учители и да създаде ангажирана местна общност. Ако има поне една напълно реална и неизкривена от сантименти поука от времето на Възраждането, то тя е именно тази. Какви учители може да намерим и назначим на работа в нашето училище? Може ли едно училище в малък български град да бъде елитно? Може! Ако градът е Казанлък, а един от учителите в училището се казва Теодосий Теодосиев.

Тънкият момент в този привидно лесен за решаване казус идва от очаквана посока. Как се назначават и какви са директорите в българските училища? Каква е ролята при техния избор на регионалните инспекторати в тяхната скрита свързаност с политическата конюнктура? Получава ли се така, че средното ниво в образователната администрация на практика има решаваща роля в случващото се и най-вече в неслучващото се в родното образование. И като стана дума за тънък момент, как веднага да не се сетим за поговорката, че дето е тънко, там се къса.

И, за да не се къса – по-добре да се реже…

Текстът е публикуван във в. "24 часа" (12.07.2018 г.) със заглавие "Чиновникът от средния ешалон - хем невидим, хем силен" (https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6957921)



сряда, 11 юли 2018 г.

Демог(р)афска перспектива


Напоследък все повече и по-убедено си мисля, че неуките хора с добри намерения са свършили много повече поразии от учените глави с лоши намерения. Върнах се към това лично прозрение, след като отново и за кой ли път медии, политици и експерти се закахъриха за намаляващото число на българите, останали в границите на родното землище. Даже пак се сетиха за „осеммилионият българин“, когото чевръста журналистка умно попита в национален ефир: „Повече справедливост ли имаше преди 1989 година?“. Дето се казва: „Жива да не бях!“. Как не се бях сетил, че точно демократичните промени изядоха този така ценен български милион или го разпиляха по света да ходи и да се скита „немил, клет, недраг“.
Така или иначе, медии, политици и експерти пак зададоха вкупом драматичния въпрос: „Какво да се прави?“ И заваляха отговори, идеи и предложения.

Тази история с демографските аргументи, използвани на едро и националната гордост (когато хората се множат) или страх (когато числото им намалява) не е от вчера. През далечната 1871 година във вестник „Македония“ (Я, какво политически некоректно име на български вестник!) дядо Петко Славейков убедено пише: „Ний, българите, които са казваме народ от 6 000 000 жители…“ и така нататък. Само година по-късно пак той загрижено отбелязва по страниците на същия вестник: „ … защото представителите на 5 000 000 народ не излязоха наяве да турят край на тяхното диктаторство“. Е, дето се казва, в историята ни един милион българи са изчезвали и в рамките на една календарна година, щом с тях се е захващала българската журналистика! Работата, обаче е друга. Става ясно, че преди век и половина почти два милиона по-малко сънародници са били много по-оптимистично гледащи в бъдещето, отколкото днешните им по-многобройни наследници. Усещате ли разликата? Ония гордо пишат: „Ние сме 5 000 000!“. Ние горко ридаем: „Останахме само 7 000 000!“.

Продължавам да се чудя откъде-накъде числото на хората, определящи се като българи, трябва да бъде повод за национална гордост или песимизъм. Най-вероятно подобно мислене е архаично наследство от времената, в които битките са се решавали от по-голямата численост на армиите. И не знам повод за гордост ли е, че в Първата световна война влизаме с армия от 800 000 човека?! Защото всички знаем как излизаме…

Има и нещо друго. Кривата на демографския ръст или спад винаги са се определяли от решаващото място на селското население в общата структура на населението. Но както пише големият френски историк Фернан Бродел в „Игрите на размяната“: „Големият му брой е винаги симптом на ниска производителност.“ Напълно естествено е низходящата крива на населението у нас да е свързана и с изчезването на селата. С едно голямо и важно уточнение, което или коварно се премълчава или наивно не се познава. Смъртната присъда на българското село бе подписана от колективизацията и комунистическите ТКЗС-та. Високата производителност на машинната обработка в съчетание с унищожаването на личната и семейна собственост върху земята бе истинската причина за обезлюдяването и изчезването на българското село. Това е и отговор на въпроса защо във високоразвити държави като Франция, Германия, Австрия, Словения, Полша и др. и днес има хиляди красиви и уредени села с висок стандарт на живот, а у нас има призрачни махали и празни къщи.


Картината "Емоция на раздялата" (1861 г.) на Хенри О'Нийл припомня, че през 19-ти век британските острови са напуснати от 23 000 000 емигранти към земите на Новия Свят. Понякога демографските трусове водят до неочаквани резултати, а вчерашните драми се превръщат в бъдещи триумфи...

Друго демографско плашило е емиграцията. Ще започна малко отдалеч, но в Националния морски музей на Англия се съхранява една картина, наречена „Емоцията на раздялата“. Хора изпращат роднините си към Новия свят отвъд океана. Тъжни лица, тъжна картина. Историята безстрастно припомня, че в рамките на столетие през XIX в. почти 23 милиона напускат островна Британия в посока Северна Америка. Там е работата, че последствието от тази някогашна тъга е днешната англоезична глобална доминация. Накратко, неемоционално казано. Просто трябва да припомним, че светът не върви напред, движен от спокойни и доволни люде, седнали на салатка и ракийка. Ако се върнем към нашите си домоседнали демографски терзания, свързани с българската емиграция, тръгнала по широкия свят, то нека цитираме едно от изследванията, посветено на историята на търговията и пазарите: „Обширното пространство си остава неизменният знак на богатството и успеха.“ Някой ден (но не сега) ще станат ясни ролята, значението и приноса на тези българи, познали обширните пространства на света за богатството и успеха на онези българи, които още не са родени.


И на последно място (но не по важност) бърза справка в Евростат показва, че по численост на населението България далеч не е сред малките членове на Европейския съюз – след нас са държави като Дания, Хърватия, Словакия, Словения, Ирландия и др., които не са се затръшкали от страх пред бъдещето. Дори напротив. Високият стандарт, високото качество на живот, високата производителност на труда не са функция на високата численост на населението. Дори напротив. Още китайският философ Лао Дзъ пише преди две хилядолетия, че е досадно нещо да чистиш дребна риба и да управляваш многоброен народ. И допълва: „Държавата по-добре да бъде малка. Населението оредяло…“. Да не повярваш! Китайската мечта е българската действителност.

Смисълът на всичко казано дотук бе в надеждата политици, държавници, инициативни комитети, патриоти и патриотки да не предприемат никакви действия, родолюбиви инициативи и стратегии за повишаването на раждаемостта и демографския ръст на населението у нас. Да припомним блестящата мисъл на Хенри Торо, че единствената подкрепа, която правителство може да окаже на някое начинание, се изразява в пъргавината, с която то (правителството) се отмества от пътя му. Оставете демографската перспектива на мъдрия ход на историята и не и се пречкайте с добри намерения. Помнете колективизацията и прочетете отново първото изречение…  


понеделник, 4 юни 2018 г.

Отвъд Прага (не града)...


Боян Тончев, "Прагът", 2017 изд. Скалино, художник на корицата Венцислав Диков



Философията липсва осезателно, когато любовта е в наличност. Такова изречение в „Прагът“ няма, но произнасянето му може да бъде един от многото ключове към разбирането на книгата, за която ще стане дума сега.
Според формалните изисквания към структурирането на едни епически текст (какъвто е всеки роман), някъде в началото на сюжетната линия, героят трябва да се роди. Дали това раждане ще е чудесно и съпътствано от знаменателни събития (в стилистиката на авантюрния роман), дали ще е неясно и мъчително (според повествователните рецепти ала Дикенс и реалисти), но раждането е условие „без което не може“ или sine qua non, както биха казали и написали възпитаниците на Националната гимназия за изучаване на древни езици и култури.
Тук трябва да припомним, че според композиционните изисквания на романовата структура – нещата приключват или със смъртта на героя или със сватбата му – едно двусмислено съвпадение на изходи, вероятно защото за много авантюрни герои след смъртта или брака едва ли има какво интересно да се каже и напише.
В сюжета на „Прагът“ от Боян Тончев нещата (сюжетът) привидно са обърнати с главата надолу – до 10 страница героят успява да се ожени и благополучно да умре, след което започва истинското разказване.
Тази привидна провокация не само привлича читателското внимание. Авторът на „Прагът“ е професионално изкушен от историите с неочакван край (а следователно и неочаквано начало). Всеки сценарист е изпитвал усещането на скучаещ Бог, който размества фигурките на „еднодневките“, както презрително си говорят за представителите на човешкия род олимпийските обитатели в „Прикования Прометей“ на Есхил.
Боян Тончев е професионален сценарист, но не и скучаещ Бог. Смъртта на героя му за него е така необходима, както е необходима срещата на Данте и Вергилий. За да разглеждаш отвъдното (и го описваш) ти трябват две неща. Да отидеш по някакъв начин в отвъдното и да си намериш водач.

Венцислав Диков - "Човешка природа"

Неслучайно споменах „Ад“ на Данте Алигиери. След появата на романът „Прагът“ на Боян Тончев (2017 г. Издателство „Скалино“) в повечето отзиви, представяния и литературни критики са споменава терминът „антиутопия“. С риск да досадя на уважаемата аудитория, все пак ще припомня, че ако определяме утопията (в изпълненията на Платон, Томас Мор или Томазо Кампанела) като оптимистично социално инженерство, то антиутопията можем да определим като песимистична социална фобия.

В този смисъл Данте Алигиери е автор на една от първите антиутопии – няма съмнение, че в основата на човешката представа за Ада е страхът. Страхът от последствията на всички социални движения, които човешкото тяло и ум правят приживе.
Има и още нещо – точно 20-ти век се оказа столетието, което даде напоителен тласък на антиутопиите – като се започне от романите на Карел Чапек и драмата му Р.У.Р. и се завърши с „Джурасик Парк“ на Майкъл Крайтън е „Матрицата“ на Братя (тогава, а сега вече Сестри) Уашовски.
Столетието се оказа век на страх и ужас (Фобос и Деймос), а на писателите, сценаристите и киното това им дойде добре – настана векът на антиутопиите.
Тук веднага ще кажа, че в „Прагът“ Боян Тончев интелигентно балансира между така описаната литературна тенденция от последното столетие и традицията на класическата антиутопия, в която водещо е не визуализацията на страха от възмездието след греха и грешката, а проблема за етичните измерения и колебания на човешкия дух между доброто и злото.
В този смисъл аз пък без колебание бих определил „Прагът“ като роман антиутопия, в който водещо начало е оптимистичната етична фобия – с други думи – човешкият дух носи в себе си много заплахи, които предизвикват страх, но представата, че добрият край оправя всичко – от Шекспир до днес - върши работа.
Забелязвате, че до този момент упорито избягвам една основна грешка при представянията на нови книги – коментар на случващото се по страниците им. Защото моята задача е съвършено друга, да предизвикам любопитството и насоча вниманието към текста.
А текстът е наистина любопитен. Не само, поради факта, че един автор прави своя белетристичен дебют в тази предизвикателна и амбициозна романова форма. Не само, поради факта, че той обръща гръб на комерсиалния и предизвикващ читателския интерес съвременен авантюрен роман (политически трилър, криминален екшън и подобни). Да поставиш акцента към етичните и морални измерения на човешкия живот е наистина трудна и неблагодарна задача.
Тя е решена с един остроумен избор – темата за „живот след смъртта“. Несъмнено всеки редактор на многотиражен седмичник ще ви отговори, че „животът след смъртта“ продава. И не само той – сценаристите на сериала „Живите мъртви“ също ще го подкрепят енергично кимайки с глави.
Има и още едно важно решение в логиката на формулата за успешен и добре приет от аудиторията текст – в този роман има заговор и престъпление, има любов и възмездие, има изневяра и прошка има даже и секс. Тук, сигурен съм дори и авторът повдига въпросително вежди. Но на страница 95 четем изречението: „Очите и се впиха в моите, като устните на двама влюбени“. И понеже героите в романа са безтелесни духове, то сигурно трябва да припомним, че сексът се случва предимно в безтелесността на душевните преживявания. Другото е гимнастика.

Венцислав Диков - "Птица"

Светът на „Прагът“ е отвъден. Там душите на отишлите си от материалния свят заживяват разполагайки с неограничено време, лишени от материални нужди, те развиват единствено талантите си. Този утопичен идеал бързо влиза в колизия с невидимите за очите на новодошлия пукнатини в отвъдното съвършенство.
Нещо любопитно – в обясненията на един от водачите, посрещнали духа на Героя (неговия Баща), става ясно, че този нов свят се управлява по принципите на Меритокрацията (неслучайно в текста терминът е отбелязан с различен шрифт). Меритокрацията – тоест идеята, че светът трябва да се управлява от знаещите, успелите и способностите – е едно от последните политически изкушения на нашето време. И нещо интересно – „Прагът“ създава усещането за един свят, който видимо съвършен е някак си емоционално отстранен от изпитанията на милиони души, останали сами и непосрещнати от никого в новото си обиталище.
Не знам дали интуитивно или не, но Боян Тончев е поставил точна диагноза на своя „Прекрасен нов свят“ (според Олдъс Хъксли), защото ето какво казва за меритокрацията британския социолог Майкл Йънг: „Меритократичното общество е катастрофа. Това е общество на егоистични и арогантни победители, както и на гневни и отчаяни губещи. Меритократичното общество води до изчезването на политическата общност.“
Ето как ще си обясним голямата заплаха, която Героят (Даниел) открива в новия отвъден свят – оказва се, че той е изпълнен с гневни и отчаяни губещи. А когато има такива, колко му е да се появи е ТОЙ – водачът, новия месия, разрушителят.
Това е основният конфликт в романа. От една страна човекът с двете имена – Симеон (Силвестър) – създател на Нов култ, замислил разрушението на светът на мъртвите. От друга страна Даниел и неговите водачи в новия свят (Доротея, Адриана, Бащата).
В този конфликт става ясно, че през Прагът преминават не само душите на умрелите, но и тежкото им наследство от отминалия живот.
Всъщност, би ли бил възможен романов, а и какъвто и да е бил конфликт в един съвършен свят. Не, разбира се.

Венцислав Диков - "Заек и вълк"
Ясно е, че в създаването на образа на Антагониста Силвестър (противостоящ на Героя Даниел) Боян Тончев е изкушен – и от работата си и опита в сферата на медиите и новата публичност, но и от съвременни тенденции в модерните общества, които позволяват хора с видими ментални отклонения да стават водачи, политически лидери, да управляват държави и светове през медиираното пространство. Храмът на Силвестър ни припомня, че религиозните храмове са първите медиине пространства. Съчетано с възможността душата да се пренася мигновено през неограничени пространства, става ясно, че чрез пленените от него души на злочестници Силвестър притежава разрушителна модерна медия – телетеокрация. Тук може би трябва да припомним, че именно по повод политическите практики на Силвио Берлускони и притежаваните от него телевизии Умберто Еко за пръв път въведе термина телекрация (управление чрез телевизията)

Разлетелите са в края на романа злочести души от подземието на храма метафорично припомнят, че идеите заразяват по-успешно и от най-доброто бактериологично оръжие.

Внимавайте с идеите - и отсам и оттатък Прага (не града)...

Венцислав Диков - "Акари или обикновен домашен прах"

Текстът е илюстриран с картини на художника Венцислав Диков и е четен по време на съвместната изложба и представянето на романа „Прагът“ в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен на 4.06.2018 г.

сряда, 9 май 2018 г.

Още един крадец на време




Дали приятелят може да бъде едновременно и неприятел най-добре илюстрира латинската сентенция Amici fures tempores, сиреч приятелите ти крадат от времето. Най-ценното нещо, което не притежаваме.

По този повод е удоволствие да съобщя, че приятелски предлагаме на всички един крадец на време - ако решите да прочетете страница или две или повече от новия том (седми по ред) на Катедра журналистика и масови комуникации от поредицата "Обществени комуникации".

356 страници, 18 автори, 3 вътрешни части. Много за четене, обединено в тематичния кръг "Непознати приятели - познати неприятели".

Всеки, проявил интерес може да намери сборника в свободен достъп на адрес:
 http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=269

Тук публикувам само корицата с прекрасния графичен дизайн (както винаги) на приятелите от издателство "Фабер" - Велико Търново.

Дръжте ни близо, но не най-близо до себе си :)

Десет широко отворени...обектива


При четене задължително кликвайте върху снимките. Друго е :)

Едно от своите есета Мишел дьо Монтен започва със следното изречение „Човекът го създават другите. Аз само разказвам за него“. Мисъл, изключително подходяща за начало на думи, които трябва да представят една особена изложба. Защото тя не е просто изложба – тя е нещо създадено. С рационален план и предварителен разумен замисъл, но и с последстваща одухотвореност, без която в случай като този просто не може.
Защото добрата идея за организирането на Националния фотографски пленер „Шумен познат и непознат“ би останала недовършена в осъществяването си, ако зад създаденото (изложбата от 30 фотопостера) не бяха застанали – първо с имената си, а едновременно с това и с обективите си – 10 майстора на „светлописа“.

Като казах „светлопис“, сигурно за миг съм бил подвластен на онзи характерен за българската възрожденска култура стремеж към задължителен превод на всички гръцки понятия. Но и с определена цел – ако фотография ни звучи делово и всекидневно, то „светлопис“ ни връща към изконния смисъл на това изкуство – да рисуваш, пишеш със светлина. Да създаваш изкуство със светлината и сенките край нас.
Димитрина Андреева от Бургас, Пламен Михайлов от Варна, Стоян Николов, Кирил Панайотов и Злати Димитров от Шумен, Величка Тодорова и Александър Иванов от Пазарджик, Златко Латев от Хасково, Красимир Кънев и Ивайло Сакелариев отново от Шумен.


Това са имената на десетимата майстори на изкуството на мига, събрани в града от добрата идея на наионалния фотографски пленер - „Шумен познат и непознат“.


Димитрина Андреева

Тук ще си позволя едно неочаквано отклонение. Преди години забелязах, че във всекидневното си движение сутрин по една определа улица на града срещам едни и същи лица, на едни и същи места, по едно и също време. Тогава се замислих, че в повторителността на живота си и ангажиментите си фрагментираме, парцелираме градското пространство на малки и добре познати зони. Същото правим и с хората на града, даже и с времето си. А, както ще си позволя да перифразирам Карел Чапек и разказа му„Синята хризантема“: „Може би в двор на съседната улица расте дървото на познанието, но ние никога няма да го видим, защото винаги минаваме по този и само по този тротоар“.

Ето защо подобна провокация, криеща се в идеята за познатия и непознатия град може да бъде изключително плодотворна  – не само, поради факта, че за част от участниците в пленера Шумен е нито роден, нито познат град. Идеята е добра, и заради това, че в същността си предполага нарушаване на стереотипа – едно „изгубване“ в града, за да го опознаеш истински. Тук за кой ли път ще цитирам мисълта на Умберто Еко от прекрасния предговор на пътеписа „Истанбул“ на Едмондо де Амичис. Ето го и целият цитат: „И има само един начин да опознаеш добре града – да обикаляш сам, пеша, да се губиш, да си забраниш да питаш и по възможност да не използваш дори карта, а да се довериш единствено на своя нюх.“
Величка Тодорова

В това отношение фотографите са идеалният субект на подобно изгубване – те винаги са ми напомняли на ловци, които се скитат в търсене на срещата с трофея-снимка. Неслучайно много от термините, свързани с оръжията и лова ще срещнем и във фотографията. Нека споменем само познатите ни фотоспусък и визьор.

И най-важното – майсторите на обектива гледат на пространствата край нас с други очи. Това не са очите на всекидневното движение. Това са очите, които търсят постоянното в мига. Фотоекспонацията е мигновена, но тя улавя незабележими за обикновения минувач същности, за да му ги покаже, да го накара да ги забележи. И това често са трайни и значими, но останали несъзрени неща.

В композирането на изложбата всеки един от десетимата майстори участва с три (снимки, постери, платна – изберете си, който термин искате и няма да сбъркате). Това, което веднага ще усетите е преобладаващото присъствие на градското пространство, архитектурата и... липсата на лица.




Злати Димитров

И тази абдикация от портрета в нашия пленер е някак си интуитивен (може би избор) на участниците. Те ще търсят лицето на града не през фотопортрета на градския човек, а по друг начин.

В това отношение респектират платната (ще си позволя да ги наричам така) на Димитрина Андреева и Величка Тодорова, които са и жест към арт авторитета на чернобелия свят на фотографията. При Димитрина Андреева наслагването на различни експонации – първата общ план, втората (а и третата) с фрагмент, присъстващ и в общия план – създават пулсиращо напрежение при възприемането. Кратък и натоварен със значение световъртеж-провокация към работата на мозъка, при който архитектурния фрагмент става смислов център. При Величка Тодорова разчупването на обекта на поредица от различни фотофрагменти следва своеобразен комиксов принцип – така се постига нетрадиционния ефект мигът да стане поредица от мигове – странен фоторазказ за сградата видяна и едновременно и от различни ъгли.

В пленера ще срещнем както сгради, които са дълговечна част от градския пейзаж, така и архитектура, която идва с провокацията на новите линии – на пръв поглед странното съжителство на читалище „Архангел Михаил” с фрагментите от НЛО конструкцията на  „Арена Шумен” (при Златко Латев, Ивайло Сакелариев, Красимир Кънев и Кирил Панайотов) също е важна. В цялостната композиция на изложбата това е също протичащ във времето фоторазказ – градът е жив организъм – той умира всеки ден и всеки ден се ражда – нещо рухва, нещо се строи.



Пламен Михайлов

Ако тази изложба можеше да бъде представена и с езика на музиката, то терминът „ноктюрно” би бил напълно подходящ. Нощта не е време за светлопис, но именно през нощта обективите трябва да са широко отворени за невидимото. Точно както казваме, че е хубаво да възприемаш света с широко отворени очи.

Това е малката нощна градска музика в църковния двор или стената на стария град и новия град на втори план на Ивайло Сакелариев, нощния булевард и призрачното знаме на кулата на Злати Димитров. Или разколебания между тъмното на деня и светлото на нощта червен облак над града на Красимир Кънев.


Ивайло Сакелариев

Бях впечатлен и от едно странно на пръв поглед съвпадение – една и съща в същността (нарочно правя тавтология тук) си снимка, в два варианта – на Александър Иванов и на Златко Латев. Става дума за малките покриви полусферични покриви от комплекса на Томбул джамия. Изкушението за обектива според мен идва от две посоки. Първата е ритмичното повторение на статичен елемент, създаващо усещането за повтаряща се хармония. И веднага след това динамиката идваща от редуващите се овали - нещо като асоциация с дрехите на въртящи се дервиши.


 Александър Иванов



Златко Латев

И удивителното е, че двамата правят напълно различни фототекстове с различните цветови решения – при Златко Латев властва хармоничния ред в редуването на комини и куполи, а при синьото на Александър Иванов куполите се въртят край самотния комин. Искрено възхищение пред тези две платна.

Пешеходната пътека на Пламен Михайлов, както и отново неговия калкан до бар „Зино” в Шумен са силен аргумен в усещането, че съвременното градско пространство напомня обложката на албума „Физикъл Графити” на Лед Цепелин от 1975 г. – фасади на сгради и хора без лица. В тези две платна има изключително силна метафорика, което ги прави малко по-различни от останалите участници в изложбата. Но там веднага трябва да сложим и танцуващата огледална витрина на Александър Иванов.


Кирил Панайотов

Специално внимание бих искал да отделя и на фотоархитектурния танц при Кирил Панайотов. Става дума за уловените в динамично съседство сгради на Военния клуб и Община Шумен. Не съм специалист, естествено, и не мога да определя дали това е резултат от поредица от наслагване на експонации или панорамно снимане. Но ефектът е удивителен – оказва се, че сградите също могат да танцуват. И го правят по-добре от много хора.


Стоян Николов

Ще завърша със снимките на Стоян Николов. Силното присъствие в тях на артистичния исторически разказ и на професионалните белези от репортерската фотожурналистика ги правят наистина изключително въздействащи. Доста време ми отне да установя, че модела на стария автомобил е „Хорх”, но така или иначе не успях да открия сградата на хотела от 1927 година. Така е. Някой неща изчезват завинаги. И добре е, че са светлописците, за да ги запазят за онези, които имат очи и виждат своя Шумен – познат и непознат...

П.С. Думи при откриването на колективната изложба след Националния фотографски пленер "Шумен - познат и непознат". Художествена галерия "Елена Карамихайлова" (08.05.2018)

вторник, 24 април 2018 г.

За очите на живите



Авторът на „История на четенето“ Алберто Мангел е известен и с това, че за период от четири години (от 1964 до 1968 година) е нещо като личен секретар на Хорхе Луис Борхес, на когото чете на глас книгите, привлекли вниманието на слепия гений. Една от главите на текста на Мангел е озаглавена „Картинното четене“ и е посветена на книги, в които преобладава (да не кажа властва изображението). Естествено проблемът е свързан с иконичното значение на образа като текст и начинът, по който смисълът и значението на този визуален текст намират своята реализация в главата на зрителя-читател.

Точно в тази част на изложението си Мангел цитира Маршал Маклуън, който пък пише, че при срещата си и възприемането на текст, в който преобладава визуалното – картината, иконата, снимката – зрителят или читателят е подтикнат да участва в завършването или тълкуването на ограничена в същността си информация, която ни дава изображението.
С други думи, става въпрос за едно интелектуално и емоционално съучастие в акта на четене, допълващо онова, което окото вижда като образ по страниците на книгата.

Правя тази необходима, според мен, уговорка тъй като срещата с книгата на Румен Манов „Приказка за България“ предполага именно подобна стратегия на четене – интелектуално и емоционално съучастие, при което читателят не усеща, че е вкаран във вълнуващата игра на „съавтор“ при разчитането на визуалното изображение.

Може би в това изложение закъснявам с изтъкването на най-важния факт. Книгата „Приказка за България“ представя по своите 713 страници над 2000 изображения (предимно черно-бели фотографии , но така също и картини, икони, гравюри, артефакти, свързани с материалната и духовната култура на българите, с нумизматиката, хералдиката и фалеристиката).


Циганчета от Никополско. Снимката е от 30-те години на миналия век.

И понеже стана дума за емоционалната съпричастност при четенето на тази книга, ето какво написах при първата си среща с нея:  „Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война. Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното – наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно всекидневие.“


Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен смисъл. Докато разлиствах страниците и, някъде в главата ми се опитваше да провокира чрез своята надменност прословутата реплика на Чърчил, че нашите географски ширини произвеждат повече история, отколкото могат да понесат.

Тя (книгата) има необичайни във всяко едно отношение полиграфски параметри на книжното тяло – височина 38 см, ширина 30 см. И респектиращо тегло от 5 кг. 540 гр. Което веднага поставя един от най-важните въпроси, свързан отново със стратегията на четенето и начинът, по който четем. Азбучна тайна в полиграфията и дизайна на книгата е, че форматът на текстовото поле и книжното тяло е свързан с местата за четене. Това означава единствено, че актът на четене при „Приказка за България“ е ритуален и тържествен в същността си. Той трябва да се случи в задължителното затворено, но същевременно публично пространство на обществената бибиотека, музея, читалището, но така също и в уюта на фамилната обител. Ако имате щастието да притежавате тази книга, ще разберете, че първото, което ще трябва да направите, е да и намерите подходящо място в дома си – по същия начин, по който някой ваш прадядо се е оглеждал за място на голямата семейна библия.


Пазар в Русе от края на 19-ти век.

Един от водещите принципи при всеки творчески акт е стремеж към запълване на някаква усещана от автора липса – вътрешна или външна. По скромното ми мнение „Приказка за България“ си поставя задачата да запълни празнината в публичните представи на българите за времето на Третото българско царство и (не е странно) предхождащото го национално Възраждане. Онова идеологическо Damnatio memoriae от втората половина на 20-ти век, което през образователната система и популярната култура съзнателно изтри от паметта на две поколения образи, имена и събития. Неслучайно на титулната страница на книгата, редом до цитатите на добре известните ни академични авторитети - Дмитрий Лихачов и Стивън Рънсиман – четем и кратките думи на заместник държавния секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър от 1990 г. : „България е най-добре пазената тайна на Източна Европа“. „Включително и от българите“ - бих добавил аз.
Първо от огромните предизвикателства пред съставителя и автор на книгата „Приказка за България“ е първоначалният избор на визуалните документи, които ще влязат съставната част от съдържанието и. Тук трябва да направя важната уговорка, че Румен Манов е завършил история и право, колекционер, автор на книги, сериозен дарител на редица национални и регионални институции. По неговите думи при подготовката на изданието той е трябвало да избира между 20 000 изображения, които стеснява до 5 000, след което стигаме до влезлите в книгата над 2 000 фотоса. Само в едно изречение описах един в същността си изключително сложен процес.

От гледна точка на съдържанието, организацията на визуалните изображения и съпъстващите ги поясняващи авторски текстове следват териториален принцип. Ако си представим картата на България като циферблад на огромен часовник, времето на повествованието „тръгва“ от 12-тия час на Централна Северна България. Следват Североизточна България, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна, Северозападна България и приключва с частта - Столица София.
Подобна композиция на текста е напълно логична и бих казал задължителна. Неслучайно в изграждането на националната идеология, сглобяването на територията на родното и родния край през фрагментите на регионите е доминиращ конструкт. Нека си припомним текста на Цветан Радославов (химна на България), но и много по-въздействащия на Христо Ботев от поемата „Хайдути“. 

В тези общо седем части – изображенията са систематизирани основно чрез представянето на големите населени места. И точно тук искам да отбележа внушителното въздействие на книгата върху всеки. То е в съзнателния избор на автора при систематизирането и представянето на историческия фотодокумент. Бих го определил като латентен енциклопедизъм. Става дума за факта, че алфавитния принцип за подредба на понятията при енциклопедиите поставя в съседство факти и явления от напълно различен порядък. Но едно малко отклонение – именно този енциклопедичен подход на подобни несъвместими съседства дава тласък по-късно в човешкото мислене и изобретателност в изграждането на асоциативни вериги и нова възприемчивост за света. Постенциклопедичната метафоричност – в мислене, технологии, философски стратегии и т.н. е внушителна тенденция.

По аналогичен начин в „Приказка за България“ визуалните документи са поставени в подобно съседство. Снимки на държавници и генерали, съседстват с лица на весели цигани. Образите на познати министри и короновани величия са до калпаците на селяни и носиите на съпругите и дъщерите им, Усмивките от сватбите са до покрусата на погребения, оживените пазарища с грънци и занаятчии са до покритите със застинали трупове полета на страшния занаят на войната. Пасторалните сцени от оран, жътва и вършитба са до фотоси на проходилите и вече стъпващи уверено българско предприемачество и промишленост.

Подобно съжителство на патетичното и всекидневното, на високата история и историята на битово равнище е изключително въздействащо. Особена симбиоза на познатия ни академичен исторически наратив и модерния историзъм, вглеждащ се във всекидневието на миналото и ролята на анонимния човек.

Стар турчин от селата край Разград

Следващо важно предизвикателство при оформянето на книгата е подготовката на съпътстващите всяка фотография текстове. При респектиращия обем на визуалните документи, става ясно, че подготовката на тези текстове изисква академично историческо познание, умение за разчитането и анализа на ситуационния контекст, за датировка на фотодокумента по косвени данни. В коментарните текстове се наблюдава и едно от сериозните достойнства на тази книга – добре балансирана публицистичност на изказа, която не накърнява историческата достоверност на факта. И присъствието на този публицистичен пласт е напълно логичен. Нека не забравяме, че в предговора на книгата Румен Манов пише: „Тази книга е моя мечта, желание, борба, мъка, страх и време.“

Когато става дума за подобна отдаденост при каквото и да е дело, не можем отново да не направим още един  паралел с издателската практика през българското Възраждане. Книгата е двуезична – всички текстове са в български и английски вариант. Този полиграфски феномен винаги е свързан с амбицията за преодоляване на локалната политическа, културна и всякаква затвореност, която по презумпция е предположена от националния език. Нека припомним двуезичните вестници на Георги С. Раковски (Дунавски лебед, Бъдъщност и Бранител) като осъществяване на идеята му за интернационализиране на българския национален въпрос.
По същия начин и „Приказка за България“, следвайки тази практика, разширява неограничено възможната рецепция на книгата. По този повод и в разговор с Умберто Еко относно бъдещето на книгите Жан Клод Кариер казва: „Ако една култура е самотна, тя не заслужава да се нарича култура.“ Успоредният превод в това издание е именно преодоляване на подобна опасност.



Проект за герб на Шумен от 1942 г., одобрен от общинския съвет през същата година

В тази книга има едно друго огромно предизвикателство и то е в областта на графичния дизайн при оформлението на страниците. Не знам дали е възможно да си представите композирането в страници  на 2000 снимки и текст (в два варианта). Аз все още не мога. В своето монументално издание „Графичната комуникация днес“ Уилям Райън и Тиодор Коновър говорят за петте принципа на графичния дизайн – баланс, пропорция, последователност, открояване и единство.
Ще дам само един пример, за да стане ясно как книгата „Приказка за България“ се справя с тези пет железни изисквания. На страница 678 долу виждаме снимка на бездомни деца на тавана на хотел „Средна гора“ в София. Едно от децата с цигара в уста гледа нагоре вдясно. Страница 679 – царското семейство на терасата на двореца в София – гледат надолу и вляво. Внушението е изключително, но то само потвърждава респектиращата работа на автора по графичния дизайн на книгата. Колкото до качеството на книжното тяло можем да кажем само едно – единствено сънародниците на Гутенберг могат да направят това, което се е получило – библиографски уникат за ценители. Книгата е печатана в Германия.

Ще завърша с нещо, с което може би трябваше да започна. Заглавието на книгата. Няма да тръгна в очакваната посока, тълкувайки жанра на приказката и неговите особености като повествователен модел. В заглавието „Приказка за България“ за мен е определяща морфемата „при“, която в ядрения си смисъл е свързана с центростремителното движение на събиране в някаква цялост. Нека я усетим в думи като притегля, притисна, пристъпя, привлека, прибавя. Идеята за нацията като въобразена общност, но и за човешките общности по принцип носят в себе си представата за подобно личностно и колективно сближаване и приближаване на отделни части. В този смисъл „Приказка за България“ прибавя към нашето знание за страната ни спасените от забравата образи на отминалото време.

След атаката при Тутракан на 5-ти септември 2016 г. 
български войници помагат на свой ранен другар.

И наистина последно.  Не мога да се освободя от усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“ на Софроний Врачански. Дори, докато я гледаш, усещаш физическата и тежест и онова - другото.


Този ръкопис, както всички тук знаят, се намира на броени метри от нас, съхраняван в нашия Регионален исторически музей. Между раждането на тези две книги лежи малко повече от едно българско столетие. Точно това столетие ни гледа с хиляди очи от всяка страница на „Приказка за България“. И точно тези очи ни припомнят втората част от онази паметна максима: „Живите затварят очите на мъртвите – мъртвите отварят очите на живите“

P.S. Текстът е четен при представянето на "Приказки за България" в програмата на международната научна конференция "Пътуване за България" (24-26 април) в Регионалния исторически музей в Шумен.

четвъртък, 19 април 2018 г.

Как се причинява метафора


По въпроса за метафората са изписани хиляди страници. Да се чуди човек защо ли?! А най-метафоричното обяснение на метафората чух напълно случайно. На изпит по теория на литературата. Професорът запита дали съвременните гърци са народ от литературоведи, щом при тях под път и над път, а най-често по пътуващи автомобили, можеш да прочетеш надписа μεταφοράς. Тъй де, метафора! След което обясни, че идеята да превозваш, транспортираш и пренасяш нещо от едно място на друго място си е основно човешко занимание. И понякога това нещо, което пренасяш от едно място на друго място, не е вино или хляб, а смисъл или значение.

Изпитваният студент кимна почти разбиращо...

Това беше някога, а тази сутрин внезапно се сетих, че една от най-добрите метафори в българската поезия е също свързана с транспорт и автомобили. Да си представим път през джунглата на Индийския полуостров: „Южно от Пенджаб край Пондишери в мрака на тропически гори има стар народ...“ Сега да си представим как пътуваме по пътя, разсичащ джунглата, и внезапно недоумяващо съзираме, че по него същият този стар народ току що е настлал снопи с ожънато жито. А автомобилът, в който се возим минава през него и ги тъпче.
Следва прозрението, че хората от полетата край пътя използват движението на автомобилите и пътуващите в тях за онова старо като света действие на древните земеделци от района на Плодородния полумесец (Fertile Crescent).

Точно така, вършитбата!

Да вършееш, не въртейки се ти и собствената ти диканя в тесния затворен кръг на хармана, а да използваш движението на странстващите по света хора. Колко находчиво! Диканите са всички странници, поели нанякъде във вечната човешка суетня. Ти си мъдрецът, който стои на мястото си, очаквайки чуждата кинетика да те нахрани.

Има и още нещо свръхметафорично в целия този поетически образ. Всеки неподвижен в същността си човек (или народ) има необходимост от движението на някой друг. В преминаването на другия през теб се отронват зърната на собственото ти плодородие за твоя всекидневен хляб. Ето отговорът на въпроса как хората си правят и си причиняват взаимно метафори...

А, иначе поетическият образ е от стихосбирката „Отвъд“ на Любомир Левчев и се ражда през далечната вече 1994 година. И отново някак неслучайно точно след седмица на 27 април е рождения му ден.

И последно. Стихотворението завършва с една от най-силните поанти, които съм чул някога: „Тъкмо си разбрал...и идва друг народ.“ Движението по пътя продължава...