сряда, 1 февруари 2017 г.

Игра на Мойри или живот на парчета*

(драма с Пролог, два епизода и Епилог)



Пролог

Невръстното момиче пристъпва колебливо и само по пустата улица на малък крайдунавски град...
Тридесет години по-късно една от най-красивите жени на отиващото си в предчувствие за Страшния (народен) съд Трето българско царство пише писмо. В него споделя сполетялото я прозрение, че онзи отминал момент на пустата улица е първият и спомен в живота. Споделя още: „... Слънцето залязваше и въздухът беше жълт. Излязох с първите си стъпки, защото ме достраша сама вкъщи... И тогава се видях сред улицата сама и се заразих завинаги от самотата.”
Жената написва тези редове точно месец след драматичния 9 септември 1944 г., който като щракването на съдбоносна ножица ще раздели нишката на нейния живот точно на две равни като време, но абсолютно противоположни в същността си, части от една биография.
Първата – на родената в Лом неестествено красива и дискусионно талантлива поетеса и писателка, отключваща колоните на литературната преса и първите страници на централната преса и жълтите издания. Винаги заобиколена – или от хора, или от думите на хората – тя споделя: „И там, на този отдалечен бряг чух зад гърба си от едни прости хора името си и целия си живот.”
Втората – на анонимната, мълчалива и самотна жена, заключваща старателно резетата в дома си на ул. „Раковска” 161-б в София, където ще я настигне тайнствена и зловеща гибел.
Резетата крият и пазят от света не само нея, но и огромна купчина ръкописи. Жената пише цял живот (по дата в дневника и ще определят деня на загадъчната и смърт). Сред ръкописите - много писма. Писани от Нея за Него и от Него за Нея. Фатално привличане и по детски наивна игра с богините на съдбата – мойрите. В писмата си Той се обръща към нея с нежното Мо. В писмата си Тя го зове с властното Ра. Лесна за разгадаване шарада. Двамата вярват в съдбоносната си свързаност. Те са Мо и Ра. Мойра...
Той (професорът по класическа фиология) най-добре би трябвало да знае, че древните дълбоко вярват в името като поличба и прокоба – Nomen omen! И с близкото до ума прозрение, че името на мойрите означава едно – мяра, част. Парчето от нишката на човешкия живот, което последната от трите съдбоносни сестри Клото, Лахесис и Атропос отрязва в момента на смъртта. Трак! Част! Участ!
Не си играй с мойрите и не споменавай името им!


Яна Язова и проф. Александър Балабанов по време на посещение
 в родния град на поетесата - Лом.


Но преди това...Първи епизод


Казват, че децата на учителите изпитват изначален дефицит на внимание и любов – професията на родителя сякаш разпределя безстрастно грижата към всички малки възпитаници от класния дневник. Когато пък учителите в семейството са двама, сигурно и самотата е двойно по-осезаема. Дали е утешение, че родителите на родената по документи в Лом през 1912 г. Люба Ганчева не са какви да е учители – бащата Тодор Ганчев е завършил философия в Цюрих, а майката Радка Бешикташлиева идва от стар български род, свързан с имената на Христо Ботев и академик Никола Начов? Едва ли! Едва ли е само литературен маниер внезапният и освобождаващ отказ от рожденото име! Изглежда е и нещо като ученическо бягство от час, където преподават извинено отсъстващите от вкъщи татко и мама.



Яна Язова по време на разходка по главната улица на Варна


Ненавършила 20 години и в търсене на признание и любов, Люба се отрича от собствено име и бащина фамилия. Далеч от Лом и вече в София. Новите имена идват със съдбоносните кръстници - Литературата и Литературният баща (проф. Александър Балабанов). Така заедно с дебютната й стихосбирка от 1931 г. „Язове” в течението на българската литература и в развълнуваното море на светския живот на страната фатално и скандално се влива Яна Язова. С едно (и поетическо и житейско) предчувствие – хора и събития, възторзи и падения ще се стичат в руслото на нейната съдба като огромна маса вода до момента на фаталното скъсване на стената на яза. И после пак отново същото в логиката на живот, протичащ на бавни приливи и разрушителни отливи, живот на части. В стихотворението, дало названието на стихосбирката, тя пише: „Яз е сърцето ми в гръд вкаменяла”.
Съдбоносната близост на младата поетеса с проф. Александър Балабанов ще начупи житейското стихосложение не само на техния живот. И други ще пострадат от тази трагична и понякога трагикомична привързаност.
А това фатално привличане – и в първата половина на отминалото столетие и в началото на сегашното – всъщност, ще се окаже истинско проклятие за начина, по който ще бъде оценяван мрачния и неординарен талант на една наистина впечатляващо красива жена. От една страна неоспорим факт е, че именно тази връзка ще отвори първата врата – литературната – а след това и още и още врати. Но факт е, и че тя ще наложи оценките за написаното от нея винаги да бъдат под знака на литературната клюка и литературния салон. Мълвата ще измества литературата. Жълтата преса – и тогава и в наши дни – ще предъвква с трескаво увлечение впечатляващата разлика в годините между двамата, драматичните сцени на ревност, карикатурите им ще пълнят страниците на вестниците и очите на тълпата. Сякаш именно за поезията на Яна Язова е онова изречение от Оскар Уайлд, написано точно четири десетилетия преди нейния дебют: „Имаме прекрасна поезия именно, защото хората не я четат и следователно не и влияят.” О, Оскар Уайлд е знаел какво може да направи жълтата преса с всеки писател!.
Ето така поезията и ще бъде оценявана не от гледна точка на факта, че с нея в „женската лирика” у нас навлиза по европейски смущаващата и модерна за времето образност на ъндърграунда – циганки, просяци, проститутки. Не с експериментите в областта на стихосложението и накъсания задъхан ритъм. Не, критиката ще я мери с битовия аршин – принадлежност към този или онзи литературен кръг или списание, покровителството на нейния влиятелен и приеман в двореца ментор, отварящият вратите на издателства, посолства и мъжки блянове женски чар и красота.
Появата на дебютния и роман „Ана Дюлгерова” през 1938 г. пък ще съвпадне изцяло по време с драматично проваления брак между Яна Язова и милионерът-индустриалец Ганчо (Джон) Табаков. Опитът на писателката да подреди жизнения си сюжет като в любовен роман с щастлив край – брак с млад, красив, влюбен и приказно богат съпруг и в присъствието на свидетелят-кум  (духовния баща и житейски ментор) е истинска катастрофа. Съдбоносно уязвен и съкрушен, милионерът-жених от неслучилата се приказка остава белязан за цял живот от фаталната красота. Провалът скандално гърми в жадното за мелодрами светско общество. Кой ли тук и точно в такъв момент ще оценява дебютен роман от гледна точка на литературни достойнства!?
Отровножълтият нюанс в литературната биография на Яна Язова отново се излива две години по-късно. През 1940 г. тя приключва работа едновременно по втория си роман „Капитан” (него, познаващият най-добре живота и творчеството и Петър Величков, 67 години по-късно ще определи като „първият български роман за наркотрафика”) и историческата драма в три действия „Последният езичник”. И отново – амбициозни, оскърбени и наранени мъже. В периодичния печат човек, наричан от Яна Язова с пренебрежителното прозвище „Даскала”, я обвинява, че му е откраднала идеята за романа. Известният писател, театрал и режисьор Николай Фол пък и предлага до постави на сцената на Народния театър „Последният езичник”. Обидената Яна Язова споделя в писмо до Александър Балабанов: „Позволи си да ми каже, че даже не ми бил чел пиесата, но „сега” щял да я постави, след като съм го „погледнала с черните си очи”. Ти си – ми дрънка той – черно отровно цвете. Който те погедне, се лепи по теб и те ревнува.”
Писателката е обидена, фаталната жена изглежда е удовлетворена. По-късно метафората „черно отровно цвете” ще се появи в един от нейните исторически романи. Отново, обаче оценката за литературните достойнства на двете творби сякаш отстъпват пред скандала, а фаталната женската красота се оказва по-силна от силата на литературния текст.

И после...Втори епизод

Изведнъж – чудо. Жълтата преса е победена - сякаш завинаги. Но моралните победи и възмездия са само в приказките. Причината е друга и обяснението е просто – най-тиражните вестници спират едновременно на онази „историческа дата” – 9 септември 1944. Жълтото е заменено от червеното. Дори кървавочервеното. Ножицата щраква за мнозина, герои и злодеи губят живота си. Яна Язова губи първата част от живота си...
Сигурно и печели нещо. Малко житейска сигурност, след като през 1943 г. вече е сключила брак с зам. директора на БНР инж. Христо Йорданов. По време на бомбардировките над София изтляват и житейските пожари – между нея и проф. Александър Балабанов. До смъртта му през 1955 г. между тях остава едно искрено и дълбоко приятелство. През 1959 г. за около месец умират майка й и съпругът й. Яна Язова остава сама. Никой не говори за нея, никой не си спомня за нея. Над творбите и тегне забрана, издателствата спират решително плахите опити за публикуване на ръкописи. А ръкописите се трупат, защото това винаги е било нейното спасение. Най-вече от самотата. Защото сега Първият спомен от детството се е материализирал и я е застигнал като прокоба...
 После идва смъртта. Казват – с придружители. Ръкописите не горят, но са беззащитни като деца. Крадат ги, задържат ги, наказват ги за непослушание. Последният яз е скъсан и всичко изтича в небитието...

Епилог

Фаталната красота на Яна Язова винаги привлича мъжете. Дори от отвъдното. През 1982 г. един 27 годишен младеж прочита за пръв път името на писателката във в. „Пулс”. Публикацията на Георги Томалевски предупреждава, че ръкопис на роман, написан от Яна Язова е откраднат от архива и. Предупреждава крадеца, че тъй като добре познава текста, ще го изобличи, ако романът бъде публикуван.
Тази статия бележи второто раждане на Яна Язова и поставя началото на пълната и реабилитация в българската литература. Със запазването на творчеството й и издаване на непубликуваните творби. Мъжът, който я „създава” първи за българската литература – проф. Александър Балабанов - е 33 години по-възрастен, а връзката между тях е наистина мистична.
Мъжът, който я „създава” за втори път, връщайки властно споменът за нея в едно общество с изтрита за половин век памет – писателят Петър Величков - е 43 години по-млад и връзката между тях е наистина мистична.
Фатално привличане...

*(от гр. μοῖρα – богиня на съдбата, и още, μέρος – част, парче)


Текстът е публикуван в бр. 51 на списание Léuropeo - тема на броя Femme Fatale


сряда, 25 януари 2017 г.

Случайна приказка

Написана месец по-късно от обичайното време


Видя табелата в последния момент между дивия танц на чистачките. Върху белия метален правоъгълник, треперещ от напорите на вятъра, бе невъзможно да се разчете името. Снегът, извиращ отвсякъде, се бе набил и по черните букви на надписа. Зърна само едно главно „А” и по нататък малко „и”. „Ай, ай!” – усмихна се тъжно мъжът  и добави на себе си – „Къде се забих така и то точно тази вечер!”
Вечерта бе Бъдна, бурята - всепомитаща, пътят – изчезващ в тъмното бяло.
И тогава мъжът разбра, че ако продължи, може и да не се прибере никога, там където го очакваха.  Стигна центъра на потъналото в тъмнина село. Там вятърът сякаш бе по-слаб, забавил напъните си в двоумение по коя улица да поеме. Мъжът зави надясно. Редица от три бели къщи, наредени една до друга, обещаваха крехък заслон. И не само това – един прозорец жълтееше в тъмното. Първата светлинка пред очите му от момента, в който преди два часа двигателят на колата му заработи и започна закъснелият му път към дома.
Остана изненадан, когато малката дървена вратича се отвори. Трудно от преспата зад нея, но пък не бе заключена. Няколко стъпала нагоре, пътечка явно чистена преди часове и почти отново засипана със сняг, сиви силуети на дървета и прозорецът. Светъл като обещание...
Мъжът почука и се опита да погледне през запотеното отвътре стъкло. После повтори. След кратък размисъл натисна дръжката на вратата и влезе. Малко тъмно коридорче и отново врата. Отново почука. Отново тишина. Повтори упражнението отпреди секунда. Влезе...
Стаята бе топла, приглушено светла и ...празна. Стопанинът или стопаните, подредили ниската кръгла празнична маса, не бяха край нея. Изглеждаше като в банална туристическа брошура. Софра, щедро отрупана с гозби, трикраки столчета, хурка с къделя вълна и бяло кълбо прежда, нанизи сушени червени чушки, огнище с пирустия и черно къкрещо котле върху нея.
Мъжът събу обувките си и ги остави предпазливо до вратата, от която все още разглеждаше голямата празна стая. В нейната по тъмна част голям нисък миндер, покрит с шарени черги привлече не само погледа му. Тръгна колебливо към него, после седна и зачака. Помисли си, че когато влязат в стаята, стопаните могат да се стреснат от неканения нощен гостенин. Рече си: „Трябва да кажа „Здравейте!” и да съм широко усмихнат. И ръцете ми да се вдигнати като за поздрав. И двете, за да не си помислят нещо лошо за мен.”
Озърна се наоколо и след като нищо друго не привлече погледа му, зачака. И чакаше. Пукането на огромния червен от огъня пън в огнището сякаш бавно отброяваше времето. Загледа се втренчено в пулсиращата червена светлина, от която топлината влизаше в очите му и някак по-надолу. Заспа...
Събуди се без спомен. Някой го беше завил с дебела чиста черга. На едното от трикраките столчета възрастна жена предеше, седнала с гръб  към него. Вретеното напевно мъркаше под пръстите и. Всъщност, не беше вретеното. Голяма черна котка бе легнала мързеливо до шарените плетени чорапи на старицата и предеше. Мъжът не можеше да се освободи от  усещането, че котката го наблюдава изпитателно през тънките процепи на затворените си очи.
И тогава я чу. Старицата започна да говори – без да се обърне. Сякаш някак си бе разбрала, че в стаята има внимателен слушател, но пък това едва ли и влиза в работата. Думите не бяха предназначени за него. Не бяха поздрав, не бяха въпроси на любопитен домакин, но още от самото начало мъжът разбра, че тези думи са предназначени точно за него. „Имало едно време...” – старицата разказваше. Гласът и сякаш идваше от нищото и носеше в себе си всичко. Мъжът долови в него и умората на снежния вятър отвън, и трополенето на капки пролетен дъжд по влажни цигански керемиди, лятното скрибуцане на нощни жаби и щурци, есенното пукане на запален царевичак. Всичко имаше в този глас, а пък думите бяха безискусни, обикновени и потребни като кратунка с вода на крайпътна чешма през август.
Мъжът слушаше с широко отворени, немигащи очи. И беше странно. Тялото му спеше. Знаеше го – опита се да помръдне ръката си, после дори само пръст. Беше напълно неподвижен. И напълно буден. Думите влизаха отчетливо в съзнанието му, а мозъкът като фино настроено записващо устройство пращаше безпристрастно в чекмеджетата на паметта му същите тези думи.
Усети бузите си мокри. Беше толкова необяснимо – спокойствието го бе обзело напълно, а осъзнаваше, че плаче. Като при среща с любим човек, като при откровение, като при изповед. Откъде ли знаеше, че е така?! Никога не се бе изповядвал...
Събуди се. Червеният цвят в стаята бе изчезнал, заедно с нощта. През замръзналия прозорец се прокрадваше предпазливо сива белота. Мъжът внимателно отмести чергата и стана. В студеното огнище нямаше даже пепел. Кръглата софра и трикраките столчета студенееха празни. Обу внимателно обувките си, закопча решително ципа на дебелото, пухено яке и излезе навън, примижвайки от спокойната светлина на тихото снежно утро.
Край къщата нямаше никакви следи и това някак си не го учуди. Влезе в студения бял джип и завъртя ключа. Двигателят раболепно заработи, а пет минути по-късно тежката кола тромаво разрина с муцуна снега и зави към центъра на празното село. После внезапно спря, а зад волана мъжът притвори очи. Думите услужливо тръгнаха към стегнатото му от тревога гърло. Идваха една след друга – тихи и спокойни в същия ред, в който ги чу снощи за първи път: „Имало едно време...”
Мъжът, успокоен, се усмихна наум и промърмори радостно: „Боже, каква приказка!”
Дори и той не бе наясно какво точно има предвид – светът край него, светът в него или онзи свят, останал зад него...

А там, под тъмната стреха на къщата, черна котка гледаше след отдалечаващия се по снежния път автомобил с изпитателно присвити очи... 

сряда, 29 юни 2016 г.

Референдуми по Наполеон, Омир, Сенека, Цветан Тодоров и...

Публикувано в www.reduta.bg








„Не четете „Таймс” (times – времена) , четете Вечността”

Хенри Дейвид Торо, 1863 г.


Когато понятия от катастрофичен порядък като земетресение, цунами и торнадо започват да се употребяват като синоними на този тъй (Е, тъй казват хората!) демократичен  инструмент – референдума – време е да наострим тревожно уши. Ясно е, макар и странно, че глобалните климатични промени удариха първо политическия климат.Здраво го удариха. Наполеон Бонапарт бил казал на континенталния бряг на Ламанша, че да познаваш външната политика на една държава, трябва първо да опознаеш географията и. И времето, и времето - ще добавим ние, имайки предвид също като него „мрачния Албион” и случилото се преди дни там. Дето се казва, точно за своито сънародници Самуел Джонсън написал още в средата на 18-ти век: „На нашия остров всеки си ляга да спи, без да знае дали на сутринта ще види ясно небе или облаци, дали няма да го приспи дъжд, а разбуди буря”. Сякаш д-р Джонсън много отдалеч е предчувствал поройният дъжд, който се изсипа над острова в деня на референдума за ЕС. После, както е написано, настъпи...финансовата буря.
Но, да оставим настрана англичаните насаме с тяхната „маниакална представа за упадък от Втората световна война насам” (Това не съм го написал аз, а Джереми Паксман). Още повече, че тази представа бе подкрепена напълно от трагичното представяне на националния им футболен отбор на европейското първенство.
Да поговорим за референдумите, защото те изглежда са като...мечките. В смисъла на онази изглежда изпробвана в българския бит поговорка, че щом мечката играе в съседния двор, трябва да се готвиш за...референдум в твоя. А нашият референдум предстои само след четири месеца.
Тук пък вече е време да припомним защо с референдумите трябва да се внимава. Ако помислим, едно от първите запомнени „преки допитвания до волята на народа”  се е състояло под стените на Троя. И пак, с два варианта за гласуване – „за” тържественото вкарване на дървения кон в града и „против”. Още в този първи античен референдум си проличиват характерни черти на всички допитвания до наши дни.
На първо място – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите. Троянците са до такава степен „горе на черешата”  от щастие, защото след десет дълги и мъчителни години не виждат вражески гръцки кораб наблизо, че убедено гласуват „за” коня.
На второ място - гласовете на експертите  (жрецът Лаокоон и пророчицата Касандра) „против” дървеното добиче са недостатъчни. Те разполагат с допълнителна информация, но никой не иска да ги чуе. Вероятно, дори тогава, авторитетът на античните социолози и професионални комуникатори (жреци и пророци) вече е сринат от шарлатани в професията.
И трето – скритите и невидими за публиката инициатори на „троянския референдум” (Одисей и компания) получават божествена подкрепа от областта на кризисния PR. Трагичната история с появилите се змии и елиминирания от тях жрец Лаокоон може и до днес да се преподава в университетите като образец за отвличане на вниманието от същинския проблем, омаскаряване на експертите на конкуренцията и постигане на убедителна електорална победа. С весели гласове „за” и зад коня троянците бутат дървената гибел в града си.
И понеже тръгнахме скептично към референдумите като проява на колективно мнение с примери от античността, мисля, че едва ли има по-гениално определение за опасността от тях след написаното от Сенека. Нека да припомним пък, че той е жив съвременник на един друг важен за историята на света референдум, проведен спонтанно в Йерусалим. И отново с два въпроса – „за” разпъването на един младеж с кротко лице и мечтателен поглед и „против” членовредителните действия спрямо човека от Назарет.
И отново трите фактора, предопределящи резултата „за”.
Първо – ключовата роля на емоциите и чувствата сред избирателите –какво по-радостно от това да качиш на кръста някакъв несретник, да го гледаш как страда и същевременно да помилваш местния популярен бандит, от който винаги си се страхувал.
Второ – недостатъчно доверие от страна на гласуващите към администрацията и експертите и същевременно липса на воля от тяхна страна да отстояват позицията си. Пилат е „против” разпъването на странника, но не иска да влиза в конфликт с множеството. Класически случай на популизъм с крайна цел – Оставете ме на мира, че да ви управлявам на мира!
Трето-  стоящите встрани инициатори на референдума (първосвещеника Каяфа и хората му) използват скрити лостове за влияние върху решението „против”. Шантажът им към групата на експертите и администрацията (Пилат) с аргумента „Ако си против, си против императора в Рим” също може да се преподава в часовете по „черен PR” при електорална ситуация.
Но, припомняйки втория важен за света референдум, забравихме какво щеше да каже и напише неговия съвременник – философът-администратор Сенека. Ето го и написаното: „След като заблудата на отделни хора е довела да всеобща заблуда, всеобщата заблуда на свой ред води до заблуда на отделния човек”. В своето време Сенека не е можел да предполага какво ще се случи, когато в технологията на „всеобщата заблуда” ще се включат модерните днес медии. Но изводът му е убийствено прав и железен – като римски меч. Просто трябва отново внимателно да го прочетем и си помислим с хладен ум и горещо сърце за всички там телевизионни продуценти, телевизионни политици и телевизионни експерти.
За онова, което се случва край нас и с нас в момента точно като Касандра предупреждава от Париж преди четири години големият френски философ Цветан Тодоров. В „Интимните неприятели на демокрацията” той пише буквално следното: „Демокрацията постоянно е застрашавана от демагогията. Сладкодумецът може да спечели симпатиите (и гласовете) на мнозинството за сметка на по-разумен, но не толкова красноречив съветник. Заплахата на демагогията, позната още от античността се изостри в днешно време чрез постоянното присъствие на масмедиите.”
Четири дни след референдума на Великобритания и четири месеца преди референдума у нас не е лошопостоянно да си припомняме всичко това. Защото, както показва класическата историята, референдумите не са само инструменти на демокрацията. Понякога във вътрешността им глухо подрънкват оръжията на скритите и неприятели. А единственото, което всеки може да направи е да заменя думата „заблуда” в мисълта на Сенека с обратното – „истина”. Доколкото и както може...

сряда, 27 януари 2016 г.

История без история за „История”



публикувано в www.reduta.bg

„И така, пренебрегнах главоболието си, от което много време страдах...”
Паисий Хилендарски, Послеслов на „История славеноболгарская”


Не знам дали някой ви е казвал, но в основата на написването на първата литературна българска повест и на една от първите музейни сбирки по нашите земи стои... пешеходна ученическа екскурзия отпреди около 160 години. Двадесет километра ходом от Шумен до развалините на втората българска столица Преслав и обратно. В групата се мотка по къси панталонки и настриган до кожа (какъвто е обичайният вид на един ученик по това време) бъдещ български министър-председател и висш духовник. На връщане от Преслав джобовете му са пълни с преславска керамика, а главата с вълнения и впечатления. Впечатленията и вълненията се превръщат в повестта „Нещастна фамилия”, а керамиката, заедно с изпразнените джобове на съучениците му поставя началото на музейна сбирка – днес една от най-богатите в България. Ученикът се казва Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент Търновски), а учителят Сава. По-важен обаче е псевдонимът (сиреч, неистинската фамилия на този учител) Доброплодни – факт, който няма никаква връзка със земеделието и аграрните мероприятия, а с невръстните му питомци. Повечето от тях години по-късно ще станат герои от страниците на „Строителите на съвременна България”.
По времето на тази екскурзия термините учебно съдържание и учебен план не са в употреба. Липсва (по понятни причини) и министерство на образованието. Така че, поменатата екскурзия, дала такъв сериозен тласък в българската история, литература, археология, че и политика, може да се каже е резултат от неразбираем (днес)

 учителски ентусиазъм и желание да вървиш пеш.

А вървенето пеш наистина се оказва твърде важно за развитието на българското образование. Защото някъде в навечерието на новата 1765 година именно по този начин в Котел пристига Паисий Хилендарски. Днес, за да разберем какво е да се буташ зимно време из Котленския проход, трябва да отворим първа страница на нашумелия роман „Възвишение”, на Милен Русков, където четем експресивното: „Мама ви да иба загубена, зарад вас сам ся нахулил в тоз снежний пъкъл!”
С извинение, след изненадата ви от горния литературен цитат, ще продължа, че резултат от тази зимна разходка на Паисий и срещата му със Софроний Врачански е появата на първия препис на „История славеноболгарская” от ръката на младия котленски свещеник.
Е, дойдохме си на думата! Ще си говорим за прословутата „История” на Паисий, която през десетина години все се превръща в „притча во язицех” – службите крадат оригинала от Зограф, президентът връща оригинала в Зограф, местят я из учебните планове насам-натам, журналисти точат пера и езици, министри плачат, пищят децата. Абе, пак суматоха образователна!
И защо ли? Тази история днес, ако на сто българи един я е чел и прочел от първий до последний лист, ей ме на тук съм и с името си го твърдя! А ти, любородний читателю (в момента), недей да шикалкавиш, а признай пред себе си, че си от другите деветдесет и девет.
Иначе, един от силните ми лични спомени относно историята на „Историята” бе историята, разказвана от един мой учител, който го правеше ето така: „Представете си сега - зима, студ, Котел затрупан от сняг, в Балкана - вълци, а в стаята на топло седнали Паисий и Софроний и си говорят ли, говорят...” Сигурно ще ми повярвате, че точно в този момент разбрах кое е направило от 26-годишния тогава и само от три месеца ръкоположен котленски свещеник Стойко Владиславов бъдещият епископ Софроний Врачански. Разговорите променят хората. Хората променят всичко.
Цялата истина е, че без уговорки да признаем – шестокласниците не четяха историята на Паисий, съмнително е, че ще я прочетат и деветокласниците, когато всесилният учебен план по литература го наложи. Още от времето на „Епопея на забравените” знанието и представата за Историята на Паисий и силата и като книга е не толкова в четенето и, а в

историите, които ние разказваме за нея.

И начините, по които ги разказваме или казваме. Защото написаното от Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ” и досега си остава най-краткото – поетично емоционално, но и точно в научен аспект определение за значението на историческия текст при формиране на модерните нации. Така, че всеки може да сглоби своята история за историята от много други истории.
Но има нещо изключително важно. Поменатият ученик (можем да кажем) на Паисий – котленският свещеник Стойко Владиславов – пише по-късно вече като епископ Софроний в своето прословуто „Житие и страдания...” следното: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пияннаго”. Като помислиш, това проникновение обяснява на първо място как се формират всички български партии. Но извън шегата, то казва много и за онова най-важното, за което иде реч в написаното дотук –
 връзката между учител и ученици.
Ето защо! От петнадесетина години си организирам един необичаен като подход, но безотказен като резултат, тест за равнището на хуманитарното образование в българското училище. Тестът се състои от два въпроса. На първия въпрос довчерашният ученик и настоящ кандидатстудент трябва да отговори (ако може) как се казва патронът, чието име носи училището му. Вторият е също така кратък: „Какво знаете за него?” И тук нещата вече стават смешнострашни, каквото е в същността си всяко едно неоправдано незнание. Защото неразказаната история за патрона на училището – бил той поет като Добри Чинтулов, учен като Асен Златаров или дарител като Нанчо Попович – е знак само за едно. В това училище липсват добрите и отговорни към професията си учители по литература и история. Поне единият би трябвало да запълни тази останала извън учебното съдържание образователна тема. Защото усещането за принадлежност към някаква общност се създава именно по този начин.

Но е и резултат от някакво лично усилие.

Вече стана дума, че дългото и уморително пътуване и ходене е важен методически подход в създаването на българската културна и образователна история. Мисля си, че разказът за Паисий в неговата поучителна и интригуваща част може да започва именно оттук и да завършва по този начин. Защото в краткото сведение от негова страна, което той дава в послеслова на „Историята”, обяснявайки откъде търсил източници за написването и четем: „И у Немска земля повече за то намерение ходих”. Като се има предвид доказания факт, че това е пътуването му до Сремски Карловци край Нови Сад на територията на днешна Войводина, справката показва, че това е разстояние, изминато в двете посоки от около 2 500 километра. Добавете към тях хилядите километри, извървени в носенето на „Историята” от село на град. Припомнете си зимния Котленски проход преди срещата със Софроний...
А, и да не забравим още нещо, написано от Паисий в послеслова на историята. За състоянието на хронично главоболие и постоянни болки в стомаха: „Така аз пренебрегнах своето главоболие, от което много време страдах и силните болки в корема. От голямото си желание ги пренебрегнах...”. (То, пък откъде ли и да си вземе болничен лист и направление по това време, защото освен министерство на образованието, няма и министерство на здравеопазването?!)
Това е! Един обикновен монах и едно необикновено желание да си свършиш работата, от която си увлечен извън себе си. Обикновена история...

Никога и никак учебното съдържание, учебните планове, учебните програми, инспектори и регионални инспекторати няма да решат бъдещето на „Историята” на Паисий Хилендарски. Нейното бъдеще е в историите и в начина, по който ние ще разказваме за нея и нейното време на децата си.     

четвъртък, 31 декември 2015 г.

Приказка от входа на празната митница



Честита нова 2016-та година! С една приказка от последния ден на 2015-та :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:
-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!
Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.
-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!
Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.
-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.
-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.
-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!
-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.
-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?
-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.
-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!
-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.
-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.
-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!
-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!
-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.
-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...
За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.
-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...
-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!
-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...
-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.
-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...
Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...
-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.
-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!
Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...      


четвъртък, 26 февруари 2015 г.

За Ревността с... Любов :)

От утре в продажба е новият брой на L'EUROPEO. "Вътре съм" с текст, който тръгна в една посока, пък кривна в друга и свърши по неочакван начин. 
Препоръчвам "Да (не) се разберем като мъже", както и всичко друго в списанието, за което имам честта да пиша :)

петък, 13 февруари 2015 г.

Кутия 1541 донарежда най-после „пъзела Стратилат”




Шедьовърът на средновековното преславско изкуство – иконата на св. Теодор Стратилат ще бъде реставрирана съобщи Даниела Чернева специалист в Националния исторически музей. След като експерти определиха състоянието на керамичната икона като критично започва обновяване на намерените парчета, които ще се поставят върху алуминиева основа. 

И още – в съобщението се казва, че при реставрацията към иконата в досегашното и състояние ще бъдат прибавено керамични фрагменти, които са били открити при намирането й, но не са били включени в цялостната композиция при първоначалното възстановяване на иконата.
По този повод припомням нещо, което написах през 2008 година, публикувано във в. „Новинар”:

В манастира „Свети Пантелеймон” в резервата „Патлейна” край Велики Преслав преди близо век е открит един от безценните паметници на българската история и култура – керамичната икона на свети Теодор, която е уникална в световното изкуство. Нейната собствена история обаче е доста странна и противоречива. Нещо повече. През 2009 г. се навършват 100 години от откриването й, а около нея продължават да витаят загадки. Настоящият директор на Историческия музей в Шумен Георги Майсторски, който преди година бе директор на музея във Велики Преслав, разказва за неизвестни факти около случая „Свети Теодор”. Според него иконата на светеца е… недовършена!

 Тази история започва в нощта срещу 6 юли на далечната 971 година. На монасите от манастира „Свети Пантелеймон” край столицата на Първото българско царство не им е до наближаващия Великден. Вместо тишината на среднощните бдения в навечерието на най-големия християнски празник те чуват близките звуци на битка. Византийският император Йоан Цимисхи настъпва към Велики Преслав. Настъпва, убеден в закрилящата го звезда на своя покровител – светеца войн Свети Теодор.

 Сигурно точно това е причината от очите на хората за почти хиляда години да изчезне неповторима икона. Тя е скрита в една от кулите на манастира, в малка южна стая. Иконата изобразява замисленото лице на войн с ореол на святост около главата. До това лице са се докосвали ръцете на монасите – майстори на преславското керамично изкуство. Преминало през огъня на пещите, съчленено от дванадесетсантиметрови плочки и поставено в дървена рамка, лицето на светеца потъва в забвение. За да не бъде отнесен в плен в града на градовете Константинопол от императора предшественик на Василий Българоубиец, монасите скриват българския свети Теодор. По-късно кулата, а и целият манастир рухват. От тежестта им и от времето дървената рамка се чупи и изтлява.



 Пъзелът на лицето се разпада…



 Свети Теодор възкръсва за светлината на света десет века по-късно. При разкопки, организирани от археологическото дружество „Тича” през 1909 г., в покрайнините на старата българска столица е открит древен манастир. В руините му любителите археолози намират разпилян керамичен пъзел. Две години са необходими на откривателя Йордан Господинов, за да сглоби от него човешко лице. Така уникалното за световното иконографско изкуство изображение на светеца започва своя нов живот.

 С течение на времето историците ще установят, че в манастира „Свети Пантелеймон”, в който най-вероятно привършва земния си път Борис I Покръстителя, се създава неповторимо изкуство. То е резултат от срещата на арабската традиция на рисуваната керамика и младото българско християнство. В адската жар на пещите се раждат образи на светци и светици. Според исторически сведения освен иконата на Свети Теодор е съществувала друга подобна керамична икона – на Богородица. Тя най-вероятно е отнесена в Константинопол, за да изчезне завинаги.

 Сега звучи странно, но преди да обиколи всички световни музеи и да получи славата на един от най-значимите паметници на средновизантийското изкуство, иконата на свети Теодор си стои под… открито небе. Цели 36 години – до 1948 година, тя е сложена под навеса на археологическите разкопки на манастира край Преслав.

 Представете си – едно чудо на световното изкуство, което днес пътува с охрана и задължителните застраховки, в продължение на почти половин век е подложено на капризите на времето. Но странната й съдба продължава. След като най-сетне става част от музейната експозиция на втората българска столица, през 1968 г. тя е отнесена



от хеликоптер и сериозна охрана на ДС


 по спомените на тогавашния домакин на музея Мария Велкова.

 От този момент иконата ще се върне за кратко в музея във Велики Преслав след демократичните промени в България. Това става през 1993 г., когато по настояване на кмета на града Желез Железов тя е предоставена на музея, в чиято инвентарна книга е записана още от 1911 г. та до днес. Несигурното време на прехода пък води дотам, че за известно време иконата се съхранява в трезора на Първа частна банка в Шумен.

 През 2000 година керамичното чудо тръгва за Рим, след което отново остава в музея на Археологическия институт в София, където е и досега.

 Най-любопитната част от новият живот на свети Теодор изглежда тепърва предстои. Тя може би ще бъде написана със съдействието на сегашния директор на историческия музей в Шумен - Георги Майсторски.

 Във време, в което все още е директор на музея във Велики Преслав, той обръща внимание на любопитна подробност. Керамичните плочки, от които е „сглобена” иконата, са под инвентарен номер 1540. Под инвентарен номер 1541 пък е записана кутия с цели керамични плочки и фрагменти от натрошени плочки. Те са намерени на същото място и по същото време, където възкръсва ликът на свети Теодор. И тук сработва логиката. Преди почти сто години откривателят на иконата Йордан Господинов е сглобил пъзела на изображението. Но не докрай. Останали са му доста части.



Запазени са четири цели плочки със страна от 12 сантиметра



 – точно с размерите на плочките от иконата. Върху тях се чете надписът с името на светеца. По-интересното е, че сред изпочупените фрагменти от кутията има късчета, които днес могат да допълнят пъзела и на познатото изображение – парче от брадата на светеца, фрагменти от двете рамена. Според Георги Майсторски в истинските си размери иконата не е била само глава, а най-вероятно торс. На нея би трябвало да се виждат двете ръце на свети Теодор. Според иконографската традиция едната благославяща, а другата, държаща Библията или поддържаща хитона на светеца. Сега Майсторски твърди: „Аз съм сигурен, че можем да възстановим цялостния образ. Имаме плочки, които изобщо не са сглобени. Имаме плочки, които доказват, че иконата е била най-вероятно в дървена рамка. Имаме още доста работа върху иконата.”

 По време на посещение в лабораториите на музея „Смитсониън” във Вашингтон той запознава колегите си с казуса "Свети Теодор”. Според тях съвременните технологии могат да помогнат за донареждането на историческия пъзел. Просто трябва да се направи една изключително точна снимка на иконата, както и поредица от снимки на наличните и несглобени фрагменти. След това с компютърна симулация ще започне виртуална реставрация. Едва в края на този етап би могло да се пристъпи към отговорната „пластичната операция” на лицето, познато от страниците на учебниците и световните каталози.

 На практика това е огромно предизвикателство. Не само в научен план. Защото иконата на свети Теодор вече е известна на световната култура именно в своята недовършеност. Но така или иначе в кутията от историческия пъзел все още има парчета. А крайната цел при всеки пъзел е той да бъде нареден…