четвъртък, 15 ноември 2018 г.

В студения есенен дъжд



Успоредното  четене на Густав  Льо Бон и на информации за протестите от последните дни напълно съответства на есенния дъжд. Знаеш, че е навременен и полезен, но не ти носи радост.

 Млада майка е седнала на канапето пред областния управител и опивайки се от куража, който я обзема все повече и повече почти му се кара: „Какво направихте вие за народа?!” и пита гневно: „Къде е председателят на обществения съвет?!”. Кротко я поправят, че такъв на този свят не съществува. Има председател на общинския съвет. Няма значение. И той да идва. Ама той няма място в сградата на областна управа. Няма значение. Да идва.

До нея разпознавам студентка, на която убедено и търпеливо сме обяснявали принципа за разделението на властите. Добре, че поне мълчи.

Без изненада осъзнавам, че в този филм съм от онези хора, попаднали в позицията на влязъл в кръчма, където плащащите сметката са бесни на лъжливия кръчмар. И накрая теглят здрав бой на непознатия с изгладените панталон и риза.

Толкова за протестите. Иначе, едно от значенията на „тълпа” в английския може да се реализира през употребата на „press”. Тълкувайте го както искате – и като пресиране в гневното множеството, и като журналистика, и като преса (медии).
По-добре просто препрочетете „Двенадцать” на Александър Блок...

сряда, 31 октомври 2018 г.

Голям голям подарък!


Съвсем неочаквано и внезапно, но (може би) напълно заслужено тази книга е в ръцете ми "все за мен", както казвахме като деца. Точно 932 страници великолепна мисъл и покана към любимото Средновековие с любим водач - Умберто Еко. Тръгвам!

П.С. В заглавието няма запетая. Ясно защо...

понеделник, 15 октомври 2018 г.

На залез от Рая



И двамата бяха голи, Адам и жена му, и не се срамуваха
(Бит. 2:24)



Вечерта, преди тръгването за Света гора. Изложба фотография на Ивайло Сакелариев с многозначителното „Shemy reason to survive. Залата на художествената галерия е на предела. Изпълнена докрай с добре облечени мъже и жени. Около тях стените белеят от тела. Голи. Женски.


Домът на Сакелариеви може случайно да бъде открит на стара шуменска улица, пощадена от шума на града. Трудно е за вярване, защото един от централните булеварди  минава на броени метри от стилната, боядисана в охра сграда. Но тя просто му е обърнала гръб – и на движението, и на суетливото бързане, и на времето…май.

Дядото на Ивайло е Христо Герчев. Гледам снимката от 1965 г., на която двамата са заедно пред обектива на фотоапарата за последен път. Възрастният мъж в заника на живота си е с очила – леко усмихнат. Водил е кореспонденция с Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Любомир Милетич и кой ли не още. Прекрасен преводач, отличен филолог и почтен журналист. В продължение на 15 години (до 1934 г.) издава и редактира вестник „Шуменска поща“. Раняван при атаката на Тутракан в Първата световна война. За „противонародно поведение“ и по анонимни доноси е уволнен на 30 януари 1946 г.  като директор на Шуменската девическа гимназия.

На същата тази снимка Ивайло е на 5 години. Цялата фамилия е в позиция анфас – Ивайло е в полупрофил. Готов за самостоятелен и лично негов път във фотографското изкуство. Но още не го знае…



Не знам защо, но не мога да си обясня пътя на Ивайло Сакелариев като един от големите майстори на фотографията не само у нас, без онази боядисана в охра къща, дядото, известните и уважавани в града родители. Без цялото онова лисващо по нашите географски ширини Noblesse oblige.

Рано на другата сутрин и още по тъмно пътувам към Света гора. В светлината на фаровете жълточервена сянка самоубийствено се хвърля под колата. В последния миг лисицата рязко се обръща и изчезва в мрака, от който идва. Горе небето е безжалостно ясно с милиарди звезди. Студено е, а през главата ми минава мисълта, че ако сега двигателят „изхърка и спре“, литературата за кратко ще победи живота.


Десет минути по-късно изложбата напълно се е подредила в главата ми. Голото женско тяло, напуснало затвореното пространство на дома, се скита привидно безцелно в свят без хора. Всяко нещо, до което тялото се докосне се превръща в метафора – галваничен ток протича между Голото тяло и сухото дърво, празните седалки на стадиона, мраморните колони, пластиката от усукани метални тръби, наредените в далечна линия колони на мост. Такава одухотворяваща способност да създава нов смисъл от срещата с Непознатото има само Голото женско тяло.



На мястото си идва и привидно непонятната и пълна липса на еротизъм. Пейзажното отсъствие на други човешки същества се е случила само и само веднъж назад във времето. В онези кратки мигове преди очите на Мъжа и Жената да се отворят, да разберат, че са голи и да се огледат за листата на смокиновото дърво. Точно и само тогава Адам е наблюдавал със спокойна безстрастност разхождащата се наоколо Ева.

Продължението се знае от целия свят. Адам позна Ева...

Изложбата на Ивайло Сакелариев носи талантливата сила да ни върне в предисторичното време преди познанието, с което започна залезът на Човека.


Все още можете да я видите в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен. И вероятно ще бъдете сами…

Р.S. Ивайло Сакелариев е носител на наградите:

-  "HASSELBLAD - Austrian Super Circuit" - gold trophy в категорията голо тяло, обявена за "Оскар" във фотографията за 2004 г.
-  Специалните награди за 2003 и 2005 г. в конкурса за актова фотография на френското списание "Photo$
- Тrierenberg super Circuit - Austria - златен медал в категория голо тяло

От 2017 г. получава званието АРТИСТ на Международната федерация за артистична фотография (AFIAP)

вторник, 9 октомври 2018 г.

На изгрев от Рая



Раят без Ева. Има го и аз съм в него. Адам в Едем. Внезапно осъзнавам, че от дни очите ми не са очертавали женски силует. Липсва и малката бяла чайка, разперила крила над сивите пръски на дълбокото като сън бяло море. Тук е забранено за жени…

По винаги пустия плаж замислено крачат гларуси и редят броеници от стъпки. Вълните спокойно ги заличават. И после пак така. До безкрайност…

Зелените коридори на лозята водят към сивите корони на маслините, наредени в огъната като сърп фаланга в подножието на Атон. Бяло облаче, пренощувало на гърдите на върха, се плъзва под него и над лениво олюляващите се клони. Всичко загатва за съвършенство в скита Милопотамос…


Епифаний. Легендарният светогорски монах, носещ името на Неговото появяване пише нещо. Два дни сме споделяли трапезата му, а сега преди тръгване отнасяме със себе си не само мислените картини от краткото ни време тук. Книгата му за кулинарното изкуство на Света гора ще връща споделените съвършени мигове на хляб с маслини, червено вино и риба, приготвена от него…
   

Казва, че идващите в Атон се възхищават на залезите, а той на изгревите. Разбирам колко е прав, защото в паметта на камерата ми има залез…

На тръгване целуваме ръката му, а той ни прегръща три пъти и после се обръща към хората си. Раят тук на земята има нужда от грижа. Всекидневна…

Преди тръгване вдигам глава към скалите на Атон. Внушителната красота винаги носи усещането и за неслучила се заплаха. И точно в този момент разбирам великата Му милост назад във времето след първородния грях. Ами, ако беше изгонил от вечнозелената градина само Нея?! Адам сам в Едем, а Ева извън него…

Кирие елейсон!!!





понеделник, 17 септември 2018 г.

In memoriam Деян Накев (1959 - 2018)


Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад. Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България, а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна работа.

В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е 1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.

Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития  пристигнала група френски ученички. Ама истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се сприятелява с наследничките на Жана ДАрк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени, започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…

Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос. Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор. Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.

Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани, също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не – не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост, на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.

P.S. – Никъде в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
   




[1] Pişman (тур.) – достоен за съжаление

вторник, 11 септември 2018 г.

11 септември



Този текст бе публикуван тук (и в Редута.бг) на същата дата преди 7 години. Актуализирам го отново сега, поради непреходното му значение :)

Днес всички ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.
Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей", поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
Същото важи и за България

четвъртък, 16 август 2018 г.

Мостове за никъде или четиво за президенти и държавни глави


публикуван в www.reduta.bg





През 1961 г. Нобеловата награда за литература тръгва към несъществуващата днес Югославия и е присъдена на Иво Андрич, а сред мотивите за това е и „епическата сила“ на текстовете му. Два от тях – романът „Мостът на Дрина“ и краткият разказ „Мостове“ са ключови за цялостното му творчество – в тях мостът не е само архитектурно съоръжение, а нещо много повече – метафора на човешкия живот и човешкото съществуване. В краткото есе „Мостове“ Андрич пише следното: „Всички мостове заслужват нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“.

И тук започват съдбовните съвпадения.

В деня, в който Иво Андрич получава наградата си от представителите на Нобеловия комитет, в Стокхолм на езерото Маракайбо във Венецуела вече усилено се строи и е почти през завършване мостът „Генерал Рафаел Урданета“. Той ще бъде открит в средата на 1962 г. – внушително архитектурно съоръжение с дължина от над 8 километра и цена за времето си от 350 милиона долара. Тази цена може да си позволи и плати Венецуела - страна, която отдавна е един от най-големите производители и износители на петрол в света.

Със същото самочувствие и подобна амбиция само пет години по-късно в Либия започва строежът на моста „Уади Ел Куф“. Изграждането му съвпада с началото на управлението на Муамар Кадафи – човекът, който с груба сила, силата на петрола и парите от петрола води Либия с твърда ръка 42 години до деня на насилствената си смърт.

В годината, в която започва строежът на моста в Либия в експлоатация е въведен виадуктът Полчеверо в Генуа – внушителен мост в град с голяма история и голямо самочувствие.

Общото между трите моста, както вече всички навярно знаят, е техният създател – италианският архитект Рикардо Моранди. Човек и творец, според който „преодоляването на препятствията и преминаването през тях“ (според израза на Иво Андрич) става винаги и само чрез силата, твърдостта и тежестта на железобетона. Погледнати отдалеч, мостовете му респектират – тежко стъпили върху бетонни колони,те сякаш не прелитат между разделените брегове, а прегазват земята или водата между тях. Архитектурната философия на Рикардо Моранди е в железния съюз между стоманата и бетона – бракът, от който през време на война се раждат бункерите. Неслучайно железобетонът е толкова широко прилаган в градостроенето при тоталитарните режими – респектира, подчинява и е толкова удобен за мегаломанските стъпки на индустриализацията и урбанизацията.

Във времето, в което Рикардо Моранди създава своите тежки железобетонни гиганти, светът е дълбоко потънал във времето на Студената война. И се натрапва фактът, че точно в дните на Карибската криза през 1962 г. приключва строежът на моста във Венецуела и започва осъществяването на проектът за моста в Генуа. Това е време, в което силата не само изглежда, но е и най-важният аргумент в междудържавните отношения. Неслучайно в международната политика е в употреба термина „блокове“, а символ на това време е железобетонната Берлинска стена. Изглежда точно такива са и онези „условия, които са заобикаляли“ (отново според думите от есето на Иво Андрич) създателя на трите моста в размислите му над чертежите и проектите.

Но това време безвъзвратно отмина. Светът днес е вече друг – стана променлив, гъвкав и изплъзващ се от контрол и анализ. А край мостовете на Рикардо Моранди се случи следното:

Либия потъна в хаос след смъртта на Муамар Кадафи.
Венецуела започна да потъва в хаос още преди смъртта на Уго Чавес.
Италия потъна в траур след срутването на поста Полчеверо и смъртта на 42 човека.

Разбира се, че това е нищо повече от съвпадение. В три точки на света. Но сякаш, имайки пред очите си трите бетонни моста на Рикардо Моранди, преди 2500 години китайският философ Лао Дзъ пише: „Всички животни и растения се раждат слаби и крехки – загиват, сухи и твърди. Твърдо и силно е това, което загива – крехко и слабо това, което започва да живее.“

В този смисъл колапсът на Моста Полчеверо в Генуа е не само една голяма трагедия. Той е и мрачна и трагична метафора за времето, в което живеем – време, в което в политическата лексика се върнаха понятия като „война“ (макар и търговска), „враг“, „блокада“ и т.н. Време, в което световните политически лидери търсят одобрение и подкрепа, заемайки ролята на твърди и решителни мъже, готови да отидат докрай.  Рухването на моста Моранди на виадукта Полчеверо в Генуа е странно предупреждение – твърдостта и силата в живота и политиката - толкова блестящи и убедителни в началото си - завършват винаги по един и същ начин.

Колапс!