понеделник, 24 декември 2018 г.

Три в една (приказки) за Коледа

Илюстрация: Ваня

-         Маслините ми хлътнаха навътре, морковът ми увисна! Нещата не отиват на добре! - Снежният човек въздъхна дълбоко, а главата му опасно се наклони напред. Между тъмните стволове на дърветата в пустата през нощта градска градина се усещаше силният полъх на неочаквания за това време на годината топъл вятър. Декемврийската нощ бе изпълнена с пролетни звуци – капките на топящия се сняг почукваха като ситен дъжд по локвите на шарения асфалт, а с внезапен пукот сух клон тръгваше към земята.
-         Не мърдай много, че не само си се смалил, ами направо ще се разпаднеш! – Лисицата бе застанала на безопасно разстояние от тъжната снежна купчина и гледаше нагоре със загрижено любопитство – А ти, вземи литни от метлата му, че и без теб му е достатъчно тежко!
Думите бяха отправени към предупредителния силует на черна врана, кацнала току до облото рамо на Снежния човек.
-         Просто искам да съм по-близо! – прозвуча обяснително тихото грачене – През цялото това време свикнах с него и не мога да си представя, че ще изчезне по вятъра и повече няма да го видя!
Необичайната компания отново млъкна. Сякаш и тримата едновременно осмислиха безвъзвратността в думите на Враната. А иначе, цялата им история започна по предпразнично весело. Внезапният сняг изчисти до бяло града и напълни градината в центъра му с деца и весел шум. Усмихнат, също до бяло, млад учител затъркаля топка след топка по снега сред все още неизчистените алеи. Така се появи Снежният човек – две маслини от съседното заведение, морков от преминаваща с покупки млада жена, метла от фирмата за почистване и пластмасово кошче на главата пак от там оформиха класическата завършеност на образа. След това снежният човек стана бърза атракция във фейсбук профилите на по-младата половина от града. Сега по-всичко личеше, че наближаваше краят на мимолетната му популярност.
-         Честно, завиждах му, че толкова го харесват! – Враната размаха за кратко криле и кацна върху близката пейка – С него се снимат, а нас ни гонят. Даже разбрах, че щели да пускат някакви бръмчащи и летящи чудесии, за да ни разкарат от градината. Грачели сме, цвъкали сме по главите им… Абе, луда работа! Не се виждат и чуват, как си крещят и се карат и как цапат навсякъде с фасове и хартийки. Ама, на! Те са си тукашни, а ние нагли навлеци, чужденци и имигранти. Все едно съм сирийска, а не тукашна родна врана…
-         Свиквай! – Лисицата бе реалист по природа, тъй като още от майка си знаеше, че другите се интересуват единствено от качеството на кожата ти, а не толкова от самия теб – Освен това, тази година и ние, лисиците, се намножихме. Така, че за известно време ще отклоним вниманието от вас, враните. Забелязала съм, че хората много обичат да се страхуват. Страхуват се, страхуват се – после свикват и веднага се огледат за нещо друго, от което да се страхуват. И не виждат, че истински страшното не е наоколо , а вътре в тях.
-         Голям си философ! – Снежният човек се намеси в разговора – Редиш ги такива, все едно преди малко не си излязла от казана с боклука, където си търсиш храна, а от някоя мъдра басня. Не искам да те обидя, ама съм малко нервен. Това с топенето ми е за първи път…и май за последен!
Тримата замълчаха. Бяха свикнали един с друг в това внезапно и странно приятелство. Всяка вечер се събираха заедно. Лисицата слизаше от тъмното възвишение над града и преглеждаше кофите за пилешки кокалчета, а Враната си живееше в клоните на градината. След появата на Снежния човек неусетно разбраха, че трима разговарят по-добре от двама. Така винаги има някой, който мълчи и следи какво си казват другите. Намесва се, когато думите им станат прекалено много или, когато мълчанието се върне. Единият от двамата млъква на свой ред и…така. Бяха хубави вечери – студени и смислени. Говореха за какво ли не. Онзи, който върви близо до земята винаги има какво да научи от летящия. И обратното. Снежният човек пък им разказваше за какво си говорят през деня хората, разхождащи се в градината и за какво си мечтаят децата, снимащи се с него.
-         Разкажете ми нещо като за последно! – гласът на Снежния бе тих – Не знам дали думите ви ще ми липсват, когато се разтопя, но в момента ми липсват, защото все още мога да ги чуя. Ако може, всеки от вас да ми разкаже по една приказка. Този ден чух как млад мъж обяснява на красивото си момиче за една жена. Тя всяка вечер трябвало да разказва по една приказка или щяла да изчезне завинаги. И така откарала до 1001 приказки. Момичето не повярва и се засмя. Каза, че дори и жените не говорят толкова много. Младежът също се засмя и отговори, че всичко е възможно, когато си на зор. Ето, аз също съм на зор и ви моля – не една приказка на нощ, а две. Но… само за една нощ…
Лисицата и Враната се спогледаха. Враната се засмя кратко. Не защото и беше смешно, а за да свали напрежението, което се настани между тях след думите на Снежния човек. И добави: - Хайде, ще започна аз, защото в онази глупава басня проговарям последна, а сиренето отива в лисицата. Този път ще се сменим:

Враната разказва първата приказка

Момчето живееше под капандурата на последния етаж. Малка стаичка три на три. Малка баня с тоалетна метър на метър. Не толкова малък наем на всяко 28-мо число на месеца. Така и не ми стана ясно учи или работи. Май и двете, защото по леглото му често бяха разхвърляни книги и един изписан бележник, но пък също така често сменяше дрехите си с работни и тръгваше нанякъде – вечер. Два дни в месеца заминаваше – най-вероятно към близко до града село, защото се прибираше с пълна чанта. Следваха няколко дни на обилно хапване.
Лесно ми беше да го наблюдавам. През топлите летни дни и нощи капандурата беше постоянно вдигната. Понякога виждах усмихнатите му очи – набираше са на ръце и гледаше над покривите на града. Беше не само красиво, но и добро момче – точно, когато се бяха излюпили малките ни и обикалях като луда за храна, не знам как разбра, че съм в нужда, но започна да оставя на керемидите до капандурата неща от пълната чанта, с която се връщаше от село.
Лятото мина, малките поотраснаха и аз се поосвободих, но наобикалях покрива с капандурата. По навик, пък и младежът ми беше станал симпатичен. Когато ме видеше да марширувам по керемидите, подсвиркваше с уста и се опитваше да грачи. Ако трябва да бъда честна, доста неумело, всъщност!
Всичко си беше както от първия момент, когато го видях под капандурата, докато един ден, надничайки, не го сварих свит на две върху малкото тясно легло. Говореше по телефона: „Да, нямам пари за семестъра! Да, ще прекъсна! Да, ще замина за Англия! Да, ще ме забравиш! Да, няма как да те поканя тук – тясно е, а и не съм си плащал наема и се прибирам на пръсти. Не, няма да стане, защото, откакто се помня, в най-важните моменти от живота си чувам само „Не!“. После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама едно такова… детско.
Нали знаете, че ние враните си умираме за разни лъскави работи – събираме и ги носим в гнездата си. В нашето има какво ли не – стъкълца, пирончета, шарени топчета (Много е неудобно да летиш с топче в клюн, между другото). Върхът в семейната ни колекция бе един жълт пръстен със зелен камък. Ама, голям пръстен, ви казвам! Намерих го в тъмна сутрин до входа на една от онези зали със светещите надписи, от които рано сутрин излизат предимно отчаяни и клатушкащи се самотни мъже. Зърнах го заради отблясъците от мигащите светлини и веднага го отнесох в гнездото. Така тежеше, че летях с темето напред и клюн надолу –поне три пъти се праснах в клоните на нашето дърво, но си струваше. Бижу, истинско бижу! Та, казвам, настана време отново да летя с темето напред и с клюн надолу. Този път към отворената капандура на онзи ревльо. Вероятно беше на работа. Пуснах пръстена върху тясното легло и литнах по семейни задачи. Така де, аз нямам телефон, на който да се оплаквам, че животът е тежък!
На другия ден наминавам към покрива с капандурата и какво да видя. Онзи, нашият, се набрал на ръце, главата му навън, гледа ме ухилен, подсвирква ми и грачи. Ако трябва да бъда честна, доста успешно, всъщност…

Снежният човек се опита да подсвирне, а Лисицата неуверено изграчи. После и тримата прихнаха в смях, а тъгата от предстоящата неизбежна раздяла сякаш си бе наполовина отишла. Лисицата прочисти гърлото си и на свой ред започна:

Лисицата разказва втората приказка

Момичето имаше всичко на света. Малката и червена спортна кола без покрив спираше пред красивата едноетажна вила насред гората. По-късно тялото и разпръскваше сините води на хладния басейн, а след това събираше слънчевите лъчи на спрялото над гората слънце. Обичах да я гледам. Ние, лисиците обичаме красивите неща, защото природата ни е дала протяжен финес, неповторимо рижо присъствие и вродена наблюдателност. Странно защо, хората определят това като хитрост. Глупаво твърдение, всъщност!
Единствено кучето разваляше цялата тази хармония. Още повече, че не беше някоя разглезена болонка с панделки вместо очи, а пъргав доберман – силен и глупав, като охранител.
Наблюдавах я всеки ден от гъстите храсти. Кучето не представляваше опасност – оградата бе направена така, че никой да не може лесно нито да влезе нито да излезе.
Лятото вървеше бавно и спокойно – точно като човек без проблеми и работа, който не бърза за никъде. Момичето разпръскваше водите на басейна, събираше слънчева светлина и четеше – четеше много и много пишеше. Промени се едно единствено нещо. В първите месеци на лятото смехът и често се блъскаше в стволовете на дърветата край къщата. После спря изведнъж. Даже чух как спря. Тя говореше по телефона. Нервен разговор: - „Не, не заминавай за тази шибана Англия! Не, нямам всичко на света! Не, няма да те забравя, дори и да заминеш! Да, ти си глупав мъж… Да, баща ми е причината! Да, не ме пуска при теб! Да, да, да!“.     После разговорът прекъсна и настана тишина. После хълцане като от плач, ама един такъв… като на зряла жена.
Нали вече стана ясно, че ние лисиците сме наблюдателни. Можем да стоим търпеливо и да се взираме. Да наблюдаваме къде е дупката в курника, откъдето да влезем при кокошките. Да видим къде е дупката в оградата, откъдето да избягаме. Дупка в оградата ли казах. Разбира се, че глупавият доберман също не я бе забелязал…
На другият ден, когато момичето остана само край басейна, излязох от гората и отидох до оградата. Доберманът бе в града, заедно с черната кола на бащата. Стоях спокойно и гледах втренчено към момичето. То ме забеляза, ахна и се засмя. За пръв път от много време. После тръгна внимателно към оградата и мен. Не мърдах, но леко кимнах с глава, а момичето отново ахна. Тръгнах бавно, гледайки към нея, а тя ме следваше предпазливо. Вървяхме доста – оградата бе дълга, тук-там обраснала с храсти и бръшлян. Така стигнахме до дупката – аз се приближих до големия отвор и наведох муцуна към него. Момичето го видя и също се наведе. Коленичи на четири крака и сякаш подуши отвора. Повдигна глава към мен и леко се усмихна. Лицето и се издължи, а очите се присвиха леко. Стояхме неподвижни и се гледахме почти допряли носовете си – две малки лисици. После се обърнахме и всеки тръгна в собствената си посока.
На другият ден край вилата бе необичайно тихо. Водите на басейна бяха гладки като небето отгоре. Момичето го нямаше. Само бащата говореше ядосано по телефона, а доберманът се разхождаше нервно край оградата. Но това вече не ме интересуваше. Нямах повече работа там…

Сега и тримата замълчаха. Нямаше шеги, нямаше смях, подсвиркване, грачене. Изведнъж усетиха, че нещо край тях се бепроменило. Вятърът бе обърнал посоката си. Клоните над тях съскаха тревожно, а капките по асфалта вече не се чуваха. Студът идваше властно и неотменимо, а декемврийският мраз триумфално се връщаше. Тримата вдигнаха глави към небето и примижаха от нежни докосвания по клепачите си. Валеше. Валеше сняг. Валеше, както вали в детските сънища и по коледните картички.

И тъй като точно в такива моменти думите не вършат никаква работа, Враната лаконично изграка: „Е, работата стана ясна! Утре пак тук по същото време. Както досега - и тримата…
Снежният човек се усмихна щастливо в тъмното, но никой не го видя. Враната бе литнала, а в настъпилата коледна нощ Лисицата ситнеше към тъмното възвишение над града.

       

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

В студения есенен дъжд



Успоредното  четене на Густав  Льо Бон и на информации за протестите от последните дни напълно съответства на есенния дъжд. Знаеш, че е навременен и полезен, но не ти носи радост.

 Млада майка е седнала на канапето пред областния управител и опивайки се от куража, който я обзема все повече и повече почти му се кара: „Какво направихте вие за народа?!” и пита гневно: „Къде е председателят на обществения съвет?!”. Кротко я поправят, че такъв на този свят не съществува. Има председател на общинския съвет. Няма значение. И той да идва. Ама той няма място в сградата на областна управа. Няма значение. Да идва.

До нея разпознавам студентка, на която убедено и търпеливо сме обяснявали принципа за разделението на властите. Добре, че поне мълчи.

Без изненада осъзнавам, че в този филм съм от онези хора, попаднали в позицията на влязъл в кръчма, където плащащите сметката са бесни на лъжливия кръчмар. И накрая теглят здрав бой на непознатия с изгладените панталон и риза.

Толкова за протестите. Иначе, едно от значенията на „тълпа” в английския може да се реализира през употребата на „press”. Тълкувайте го както искате – и като пресиране в гневното множеството, и като журналистика, и като преса (медии).
По-добре просто препрочетете „Двенадцать” на Александър Блок...

сряда, 31 октомври 2018 г.

Голям голям подарък!


Съвсем неочаквано и внезапно, но (може би) напълно заслужено тази книга е в ръцете ми "все за мен", както казвахме като деца. Точно 932 страници великолепна мисъл и покана към любимото Средновековие с любим водач - Умберто Еко. Тръгвам!

П.С. В заглавието няма запетая. Ясно защо...

понеделник, 15 октомври 2018 г.

На залез от Рая



И двамата бяха голи, Адам и жена му, и не се срамуваха
(Бит. 2:24)



Вечерта, преди тръгването за Света гора. Изложба фотография на Ивайло Сакелариев с многозначителното „Shemy reason to survive. Залата на художествената галерия е на предела. Изпълнена докрай с добре облечени мъже и жени. Около тях стените белеят от тела. Голи. Женски.


Домът на Сакелариеви може случайно да бъде открит на стара шуменска улица, пощадена от шума на града. Трудно е за вярване, защото един от централните булеварди  минава на броени метри от стилната, боядисана в охра сграда. Но тя просто му е обърнала гръб – и на движението, и на суетливото бързане, и на времето…май.

Дядото на Ивайло е Христо Герчев. Гледам снимката от 1965 г., на която двамата са заедно пред обектива на фотоапарата за последен път. Възрастният мъж в заника на живота си е с очила – леко усмихнат. Водил е кореспонденция с Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Любомир Милетич и кой ли не още. Прекрасен преводач, отличен филолог и почтен журналист. В продължение на 15 години (до 1934 г.) издава и редактира вестник „Шуменска поща“. Раняван при атаката на Тутракан в Първата световна война. За „противонародно поведение“ и по анонимни доноси е уволнен на 30 януари 1946 г.  като директор на Шуменската девическа гимназия.

На същата тази снимка Ивайло е на 5 години. Цялата фамилия е в позиция анфас – Ивайло е в полупрофил. Готов за самостоятелен и лично негов път във фотографското изкуство. Но още не го знае…



Не знам защо, но не мога да си обясня пътя на Ивайло Сакелариев като един от големите майстори на фотографията не само у нас, без онази боядисана в охра къща, дядото, известните и уважавани в града родители. Без цялото онова лисващо по нашите географски ширини Noblesse oblige.

Рано на другата сутрин и още по тъмно пътувам към Света гора. В светлината на фаровете жълточервена сянка самоубийствено се хвърля под колата. В последния миг лисицата рязко се обръща и изчезва в мрака, от който идва. Горе небето е безжалостно ясно с милиарди звезди. Студено е, а през главата ми минава мисълта, че ако сега двигателят „изхърка и спре“, литературата за кратко ще победи живота.


Десет минути по-късно изложбата напълно се е подредила в главата ми. Голото женско тяло, напуснало затвореното пространство на дома, се скита привидно безцелно в свят без хора. Всяко нещо, до което тялото се докосне се превръща в метафора – галваничен ток протича между Голото тяло и сухото дърво, празните седалки на стадиона, мраморните колони, пластиката от усукани метални тръби, наредените в далечна линия колони на мост. Такава одухотворяваща способност да създава нов смисъл от срещата с Непознатото има само Голото женско тяло.



На мястото си идва и привидно непонятната и пълна липса на еротизъм. Пейзажното отсъствие на други човешки същества се е случила само и само веднъж назад във времето. В онези кратки мигове преди очите на Мъжа и Жената да се отворят, да разберат, че са голи и да се огледат за листата на смокиновото дърво. Точно и само тогава Адам е наблюдавал със спокойна безстрастност разхождащата се наоколо Ева.

Продължението се знае от целия свят. Адам позна Ева...

Изложбата на Ивайло Сакелариев носи талантливата сила да ни върне в предисторичното време преди познанието, с което започна залезът на Човека.


Все още можете да я видите в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен. И вероятно ще бъдете сами…

Р.S. Ивайло Сакелариев е носител на наградите:

-  "HASSELBLAD - Austrian Super Circuit" - gold trophy в категорията голо тяло, обявена за "Оскар" във фотографията за 2004 г.
-  Специалните награди за 2003 и 2005 г. в конкурса за актова фотография на френското списание "Photo$
- Тrierenberg super Circuit - Austria - златен медал в категория голо тяло

От 2017 г. получава званието АРТИСТ на Международната федерация за артистична фотография (AFIAP)

вторник, 9 октомври 2018 г.

На изгрев от Рая



Раят без Ева. Има го и аз съм в него. Адам в Едем. Внезапно осъзнавам, че от дни очите ми не са очертавали женски силует. Липсва и малката бяла чайка, разперила крила над сивите пръски на дълбокото като сън бяло море. Тук е забранено за жени…

По винаги пустия плаж замислено крачат гларуси и редят броеници от стъпки. Вълните спокойно ги заличават. И после пак така. До безкрайност…

Зелените коридори на лозята водят към сивите корони на маслините, наредени в огъната като сърп фаланга в подножието на Атон. Бяло облаче, пренощувало на гърдите на върха, се плъзва под него и над лениво олюляващите се клони. Всичко загатва за съвършенство в скита Милопотамос…


Епифаний. Легендарният светогорски монах, носещ името на Неговото появяване пише нещо. Два дни сме споделяли трапезата му, а сега преди тръгване отнасяме със себе си не само мислените картини от краткото ни време тук. Книгата му за кулинарното изкуство на Света гора ще връща споделените съвършени мигове на хляб с маслини, червено вино и риба, приготвена от него…
   

Казва, че идващите в Атон се възхищават на залезите, а той на изгревите. Разбирам колко е прав, защото в паметта на камерата ми има залез…

На тръгване целуваме ръката му, а той ни прегръща три пъти и после се обръща към хората си. Раят тук на земята има нужда от грижа. Всекидневна…

Преди тръгване вдигам глава към скалите на Атон. Внушителната красота винаги носи усещането и за неслучила се заплаха. И точно в този момент разбирам великата Му милост назад във времето след първородния грях. Ами, ако беше изгонил от вечнозелената градина само Нея?! Адам сам в Едем, а Ева извън него…

Кирие елейсон!!!





понеделник, 17 септември 2018 г.

In memoriam Деян Накев (1959 - 2018)


Илиян е нахлузил синя манта и сини дочени гащи, като прислужник в селско училище. Гащите са навити, сякаш за да се видят по-добре обутите на босо черни гумени галоши. Остриган до кожа, а старият белег на лицето и присвитите остри зелени очи те карат неволно да отстъпиш крачка назад. Как да повярваш, че зад тази външност се крие един от обещаващите български поети, че майка му е една от топ-шивачките и модистки на тоталитарна България, а баща му - известен габровски бохем с вкус към автомобили, купени с валута и луксозен живот?!
На всичкото отгоре Илиян е допълнително насинен. В главата прилича на боксьор тежка категория, неслучил на добронамерен спаринг. Тъжна работа.

В момента, за който разказвам, Илиян е част от спасителния план за българското земеделие от обезлюдения Север на област Шумен. Годината е 1989, а турците бягат от разхлабената примка на „възродителния процес“. Празни са вече не само къщите и селата. Празни са кабините на селскостопанските машини, цистерни, комбайни. Поетът от Габрово и студент в Шуменския университет сега шофира цистерна за мляко. Става по тъмно и обикаля да събира надоеното мляко от други такива като него пишман[1]-животновъди.

Та така, прибрал се каталясал от работа, заспал непробудно и като се събудил разбрал благата вест, че в студентските общежития  пристигнала група френски ученички. Ама истински! Като същи Франсоа Вийон ударил няколко за кураж и тръгнал да се сприятелява с наследничките на Жана ДАрк. Тук трябва да припомним как изглежда Илиян от началото на разказа. Естествено е, че куражът напуска френския лагер и те, заключени, започват да призовават на помощ всите светии. Светиите идват бързо под облика на милиционерска жълтосиня „лада“ и призовават към галантност и бон тон. Уви, в добрите традиции на средновековното студентство Илиян започва да опитва как летят милиционерски фуражки. Всичко приключва бързо и болезнено…

Деян е образец на човек на правото. Строг костюм, добре овладян и контролиран тембър. Изречението е образец на правилна синтактическа конструкция, а гласът присъства с модулациите, присъщи на човек, говорещ често пред строга и взискателна аудитория. Той е един от прокурорите в окръжната прокуратура в Шумен. Най сетне съм го открил и сега разговаряме по моя въпрос. Съученици сме, а се усещам неловко. Ходатайствам. Пред действащ прокурор. Разказвам всичко, което знам за Илиян. И също най-хубавото, което мога да си представя за неговото бъдеще. Ако, то нещо… не се обърка.

Деян ме слуша внимателно. През годините съм забелязал, че често присвива очи. Сигурно е нещо със зрението, но от това лицето му придобива сякаш леко усмихнато и загрижено изражение. Като човек, който наистина те слуша. И то си е така. Разбирам го седмица по-късно в залата на съда. Времената са объркани, също като хората, съдът има много работа, а превръзката на очите на Темида и по-стегната от всякога.
Илиян е оправдан. Е, не напълно, но пък като се знае какво се случва по същото време. Речта на представителя на окръжна прокуратура е образец на правото. Личи си, че е дълго обмисляна. И до днес съм сигурен, че дори и да не бях разговарял с него, всичко щеше да се развие по абсолютно същия начин. Защото и като прокурор и по-късно като адвокат Деян Накев бе изключително взискателен – най-вече към себе си. Сякаш се наблюдаваше отстрани и внимателно пазеше авторитета на прависта в очите на другите. Сигурен съм, че принадлежеше към онази изчезваща порода на юристите от едно друго време. Или не – не точно време. Защото отговорността не е белег на историческа епоха, а качество на хора, които оставят след себе си усещането за липса и дефицит – на справедливост, на право, на умението да изслушваш, да слушаш и говориш, когато и както трябва.

P.S. – Никъде в интернет няма да намерите снимка на Деян Накев. Неразбираема за днешното време скромна дискретност. Просто си го представете! Добър и почтен мъж…
   




[1] Pişman (тур.) – достоен за съжаление

вторник, 11 септември 2018 г.

11 септември



Този текст бе публикуван тук (и в Редута.бг) на същата дата преди 7 години. Актуализирам го отново сега, поради непреходното му значение :)

Днес всички ще си говорят за кули и атентати. И едва ли някой ще се сети за едно по-важно събитие. На тази дата е роден Уилям Сидни Портър, повече познат като О’Хенри.
Сега си мисля, че ако зимата ме затрупа високо в планината, се надявам в хижата да има три книги – „Наръчникът на Хименей", поезията на Омар Хайям и разказите на О’Хенри. С тях и най-дългите житейски зими, ще бъдат приятни.
Това е журналистът писател, който ни научи, че дори, когато на света ти е останал само един картоф, то винаги трябва да вярваш, че някъде наоколо объркано ходи човекът с последната глава лук. И ще се срещнете, и от това ще се случи най-вкусната супа на света. Истинската супа за душата.
Или, че зад обърканата зелена врата в огромните жилищни сгради ни чака щастието.
Или, че си струва да отрежеш косите си, защото в този миг някой продава ланеца за часовника на дядо си.
И най-важното, че можем какво можем, но трябва да сме запазили в себе си умението да нарисуваме лозов лист, който никога няма да падне от лозницата на нечии живот...
Такива ми ти работи. Сега си мисля, че Америка, САЩ на този ден просто трябва да си припомнят какви са били по времето на О,Хенри, а не в епохата на Мерил Линч и Лемън Брадърс...
Същото важи и за България