понеделник, 9 юни 2014 г.

Проста инструкция за писане на модерен учебник


Текстът е публикуван в www.reduta.bg

И понеже по света и у нас всичко е циклично – не само изборите, кризите, сезоните и прочие - ето че отново се сетихме за учебниците. Намерението на образователната министърка проф. Анелия Клисарова да въведе ред и редица ограничения в свободния пазар на образователната книжнина очаквано бе посрещнато с полюсни чувства и коментари. От гневното недоумение по повод ограничаването на свободата да избираш, до облекченото одобрение, че училищните градинки трябва да бъдат прочистени от плевелите на комерсиалните интереси.
Надявам се да не прозвучи прекалено консервативно, но все ми се иска да припомня, че в своето възникване модерните образователни системи са родени от няколко пределно прагматични причини. Една от тях е да подредят обществото, като създадат хора знаещи едни и същи неща, можещи едни и същи неща, мислещи по сходен начин. Е, анимацията от филма „Стената” на Пинк Флойд видя това по ужасяващ начин, но има един простичък факт – ако някой все още не е разбрал, че образователната система е институция на меко насилие върху личността, а крайната цел е спокойно и стандартизирано общество, за негова сметка си е.
Факт - образователното министерство е много по-важно за реда в една държава от министерството на вътрешните работи. Ако второто гони аутсайдерите (във всяко едно отношение), то целта на първото е да няма такива.
Втори факт – решимостта да си образователен министър изисква на моменти да действаш и като министър на силово министерство.
И след като една от многото инициативи в българското училище е назована: „Училището желана територия на ученика”, нека да си зададем въпроса колко деца все още не са избягали от училище след всекидневния си сблъсък с непосилната тежест на учебниците (в буквален и смислов план).
Отдавна трябваше сериозно да се запитаме дали наистина така наречената конкуренция в областта на учебниците изигра положителна роля (особено в основното образование, а дори и в средното). Да, аргументите за свободния избор звучат модерно и демократично. Но не забравяме ли, че в образованието най-важен е единният стандарт – тоест гаранцията, че всяко дете, независимо къде и как живее, възприема базисни знания като всички свои връстници. Защото най-важната грижа на обществото не са надарените и талантливи деца. Те обикновено имат повече от даровете на живота, освен грижовни родители. Най-важната грижа са всички деца едновременно. Ето защо те не трябва да бъдат разделяни – дори и с различния учебник.
Упреците срещу подобна теза ще са много. И ще са логични. Но не трябва да забравяме най-важното. Учебниците са канонична книга – те носят в себе си задължителното знание. А канонът не може да бъде безкраен е да разказва всички истории на света. Защото тогава се превръща в тегоба. Каноничното знание – задължително за всички – трябва да е просто за научаване и лесно за следване. Големият смисъл на учебника е в неговата обозрима простота. Научаваш малко нещо, но силно и завинаги. И ако искаш и имаш някакъв талант – четеш, защото днешният свят е безкрайно море от книги и текстове. Учебникът просто трябва да те научи да плуваш.
Преди дни, по време на научна конференция в един български университет, достолепен професор с носталгия припомняше времето, когато в ученическата му чанта свободно се ширело едно букварче. В емоционалното му изказване се криеше неизказаната теза, че едно просто букварче може да създаде професор, а днешните тежки ученически чанти, напълнени с информационни тухли произвеждат незнание и гръбначни изкривявания. Но, докато го слушах, си мислех, че едно неполучило подобаващ упрек предателства от страна на академичните среди към българското училище, е охотата и жадността, с която университетски преподаватели се втурнаха в писането на учебници. Съюзяването на техния авторски ентусиазъм с комерсиалния интерес на издатели към сигурния пазар на тази така специфична книжнина доведе до плачевни резултати – лабиринт от дебели книги, пълни с терминология и фактология, с текстове, подходящи повече за студенти, отколкото за ученици.
А едно от най-важните методически указания за това как се пише учебник за българското училище е дадено в момент, в който няма ни училища, ни учители, а е много съмнително дали има и българи. Написано е на последната страница на най-мощния учебник в българската история. Учебник по история, където авторът Паисий Хилендарски отбелязва: „За простите българи, просто и написах: не се старах изкусни в граматиката речи да изписвам и думи да редя.”
Ако 252 години по-късно все още си задаваме въпроса как една тъничка книжка може да окаже толкова мощно влияние върху съзнанието на милиони хора през годините, то е защото има едно привидна несъвместимост между скромната непретенциозност на причината и внушителността на крайния ефект. Изненадващо идва някак за модерното съзнание, подложено на убийствения натиск на информационното многообразие е, че знание и простота могат да бъдат в такава хармония.
Сократ казвал, че изучаването на геометрията е необходимо дотолкова, доколкото човек може да мери земята, която купува и продава. Е, с подобен аргумент древният философ едва ли би убедил специализирано и титулувано научно жури, че може да бъде автор на учебници. Но думите му са втори пример дотук, че когато иде реч за образование и деца, целта трябва да бъде прагматична и проста за обяснение. Казват, че дяволът винаги се криел в подробностите. В многото подробности, ще добавя аз...
Не трябва да правим грешката, че лавинообразното нарастване на информацията е предизвикателство към желанието ни да я научим, изучим и, не дай Боже, запомним. Училището – и някога и сега – е призвано да ни направи социално приложими. Учителят и училището днес имат тежкото задължение да ни научат да преминаваме през информационния ад не с тежката торба на наизустените факти, а с лекотата на умението да се ориентираме накъде да вървим.  

П.С. Пишещият тези редове също е университетски преподавател и също е автор на един от учебниците по литература за 10-ти клас на българското училище, видял бял свят през далечната вече 2001 г. За своя дял от учебника си, обаче, той вина не чувства, защото, докато я пишеше, пръв негов читател, рецензент и оценител бе синът му – по това време деветокласник...