четвъртък, 24 септември 2009 г.

Среща с майката




„Случайността в края на краищата е просто незнание. Светът е непрозрачен и външността ни заблуждава”
Насим Халеб „Черният лебед”

Човекът просто искал да си построи хотел. Както повечето около него, обладан от идеята, че един собствен хотел може да ти донесе щастие и осмисли живота ти. Повече туристи, повече легла, повече пари. Така прогнозирал живота си той.
Всичко вървяло по план до момента, в който багерът задълбал малко повече. Защо ли? Ами, толкова е просто. По-високият хотел (с повече стаи и легла) трябва да има по-дълбоки основи. Никой преди него не бил задълбавал толкова надолу в нещата. Всъщност някой вече го бил направил. Преди повече от две хилядолетия…

Така на бял свят, на метри от стария пазар в Балчик, Кибела надзърнала от тъмното. Храмът на богинята-майка бил разположен на около стотина метра от морския залив. Сигурно точно там някога за пръв път спрели „гръцките кораби леки”, както ги нарича Омир. В спокойния залив, който сигурно им припомнил малките внезапни заливчета на Егейско и Коринтско море. Такива сме хората – търсим познатото далеч от дома си, разпознаваме го като свое и оставаме при него. Невъзвращенци.
Трудно е да си представиш бялата внушителност на някогашния храм. Дупката между жилищен блок от времето на соца с тото-пункт пред него, кафене с дървени маси и бетонногаражните клетки на недостроения хотел не внушава религиозен мистицизъм. До каменните му плочи стигаш, слизайки по стълба, скована от мургави майстори с пирони между зъбите. Сивата земя се рони, а краката ти леко потреперват.
Миналото величие е в недовършеността. В онази изкусителна способност на мисълта ни да дорисува изчезналата сетивност. Основата на колоната някак се стрелва фантазно нагоре. Прорезът в каменната плоча приютява липсващото дърво на храмовите двери. В мраморния лутерион голи ръце наливат вода. Погледът ти търси по трите стъпала следа от изчезнал римски сандал.

През годините все повече се убеждавам, че необузданото ни желание да изравяме от земята останалото от древните е най-извратената форма на модерното желание да консумираме. Какво, ако не съвременно антропофагство е археологът с четцица, приклекнал до бедрената кост на някогашна жена. („Строен скелет” – пише с усмивка Оскал Уайлд в „Кентървилският призрак”). Или разтрепереният от страст иманяр с ритон, който скоро ще стане част от домашната посуда на богат филистер.
Земята няма да ни каже нищо повече за миналото, колкото и да насилваме недрата и. И нищо не се ражда от това. Миналото мълчи, защото мълчанието е в самите нас…
И докато пиша точно тези редове, разбирам и собствената си неправота. Защото случайната идея за хотела, случайният замах на багера, случайната разходка в септемврийският ден родиха тези случайни редове. Единственото, което ми идва наум тук е онова, което често казвам: „Не гледайте, а виждайте!”. Светът минава твърде близо край нас и неумението да виждаме може да ни отнеме случайния миг.

Е, ние този миг със срещата в храма на богинята-майка го уловихме.
Вземете си го и вие. Но го направете по-бързо. Преди сезона на човешкия крайморски мравуняк. Защото цялото моментно очарование на храма на Кибела в Балчик е в липсата на любопитни туристи. Срещите с историята трябва да се случват на уединени места. На тихо. Гласовете от миналото са шепот в главите ни. Който има уши, нека чува…

петък, 18 септември 2009 г.

Перилото








Прадядо ми бил заможен и уважаван в селото човек. Един от запомнените му недостатъци се изразявал във видимо накуцване. Оттам дошло и прозвището му Димитър Топала (куция). Всички тези качества, събрани заедно сигурно довели и до избирането му за селски кмет преди около век. Не защото местната власт у нас някак си видимо накуцва, а по скоро, защото в достолепно бавното придвижване на един успял да управлява имоти, ниви и голяма фамилия човек сигурно има нещо заслужаващо доверие.
Един от амбициозните планове на прадядо ми бил да построи голяма църква. Старото турско име на село Априлово било Араплар. Така то е споменато и в пътеписите на австрийския пътешественик, картограф (и вероятно правителствен агент на империята) Феликс Каниц, който го описал като плодородна долина от двете страни на река Черни лом. Та, след като турците се изселили след войната от 1877 г., а откъм Тракия и Балкана надошли и го напълнили българи, нуждата от църква станала, както казват днес, обществена необходимост.
Така през 1912 г. през кметуването на дядо ми бил издигнат и осветен храмът „Свети Димитър”. Не знам дали в избирането на този свети патрон имало и някакъв реверанс към селския първенец, но родовата суета ме кара да си мисля, че все пак в цялата тази история има нещо такова.
От друга страна откъм чардака в къщата на прадядо ми имало пряка видимост към църквата, така че всяка сутрин и вечер той ще да е имал възможност да хвърля по един доволен поглед към осъществената си идея.
Мислех си за всичко това през един от летните дни тази година, когато разглеждахме овъглените греди на изгорялата му къща. Горещината на деня сякаш припомняше за пожара, избухнал преди няколко години. Наблизо църквата трептеше в маранята – висока, красива, каменна и празна от дълго време. Въпреки, че днешният кмет е боядисал притвора и грижливо изписал годината на построяването, той също така е заключил всички възможни врати към нея. Знае се, че в много от селските ни църкви от дълго време влизат само и единствено крадци.
Сега селото е пълно с празни къщи. Изглеждат призрачно красиви. По лозите отново висят чепки грозде, дюлите са отрупани с плод, а тук-там от неподдържаните градинки наднича някое болезнено красиво цвете. С весело, разбойническо подсвиркване между дворовете летят косове. Сега това райско изобилие е само за тях.
Вървим покрай тревясалите огради и сякаш всеки момент очаквам на някой от чардаците да се появи познато лице, за да се усетя отново по къси панталони, сандали и сторена пакост, за която само аз си знам.
Сигурно и затова толкова обичам чардака на къщата, построена от другия ми прадядо - Продан. Никога не съм виждал лицето му там, освен на една стара, стара снимка. Оттук обаче се научих да виждам света – такъв какъвто го има и такъв, какъвто никога не е. Видимият свят бе в красивата зеленина на отсрещният склон, изпъстрен с белите петна на къщи, женски забрадки и прелитащи гълъби. В нощното небе на звезди и момчешки мечти.
Невидимият се случваше през книгите, които разстилах на леглото край мен. Случвало се е на ден да изчитам по десетина, а селският библиотекар с учудена усмивка през очилата си ме срещаше отново в прохладния полумрак на читалището.
Любимото ми място на този чардак бе дървеното перило. Ако леко се наведеш и се подпреш на него с ръце, усещаш под дланите си лекото му драскане. Стогодишното дърво е като кожата на митично същество – тъмнокавява, груба и леко топла. Представете си, че го докосвате в дъждовна, изпълнена със светкавици нощ. Нещо като пътуване през мрака на времето и пространството е това усещане.
Като дете ми забраняваха да го прескачам, защото излизах на една малка открита площадка, от която според дълбокото убеждение на милите ми маминка (така казваме на бабите си) и дядо можех да падна направо върху главата си. Разбира се, аз постоянно прескачах перилото – насам-натам, насам-натам. Е, не паднах и главата ми засега все още е здрава и цяла, но вече убедено си мисля, че това перило е един от вододелите в живота ми. Отсам – чардакът и детството ми. Оттам – напечената от слънцето площадка и неочакваните опасности, дебнещи ни извън къщите, от които тръгваме към живота.
Къде тръгна този разказ, къде отиде?! С него исках само да кажа, че от дъното на сърцето си обичам хората, които са дали живот на тези, които са ни дали живот. И са оставили след себе си църкви и къщи, които не бива да остават празни и да изчезват в маранята на някое бъдещо лято.

петък, 11 септември 2009 г.

CV

CV

Днес гъските на Рим разхождат стъпките си край очите ми.
С пронизващ крясък гонят галещото слепоочията Време.
И …аnte portas…повече приятел то е, зная вече и усещам.
Разбрах отдавна - врагове не влизат в крепостите никога.
Отвътре всички крепости смирено долу коленичат.
Отварят портите. През погледа широк нахлуват гали…
И шумове от хаоса отвъдграничен изпълват улиците на душата.
Че всички пътища ги водят тук – те избор също нямат.
А някога аз също като тях преминах тази Via vita brevis.
Див, млад, неустрашим - без тогата, заплитаща краката.
Тъй дрехата за ранг и благородство извоювана, в саван превърна се.
Събличам се спокойно и с усмивка лека я оставям до леглото.
След мене ще я облече поредният, очакващ пред вратите.
А него пък очакват гъските, приведени за крясъка пореден…




11. 09. 2009