неделя, 24 януари 2010 г.

Душата на врабчетата през зимата




Не знам дали е смешно или странно, но за пръв път прочетох заглавието на „Балада за Редингската тъмница” в един от веселите разкази на Карел Чапек, озаглавен „Крадецът поет”. Много, много по-късно разбрах, че това е последното завършено произведение на Оскар Уайлд, написано по драматичен повод, на драматично място, в драматичен момент от живота на „щастливият принц”.
Сетих се за това след като прочетох кратката статия на Уайлд със заглавие, което преди години би ме накарало задължително да я подмина. Как ли по това време бих могъл да разгърна текст в началото, на който четем „Душата на човек при социализма”?! Никак!
От друга страна съм забелязал, че необходимите книги ни намират и идват, когато им дойде момента. Както казва Насим Талеб, съдбоносни за мисленето и действията ни могат да се окажат книгите, дето още не сме ги прочели.
В случая не става дума за съдбоносност, разбира се, а за учудващото научаване, че една кратка статия от 1891 г. може да окаже такова мощно влияние върху европейската философска мисъл и литература.
Какво да кажем за краткия цитат: „Така че човек е започнал да вярва, че най-важното нещо е да имаш, докато най-важното нещо е да бъдеш”. Да, вече сте се сетили! Ерих Фром ще се роди цели 9 години по-късно. Освен онова, по-горе, Фром ще прочете и още нещо тук: „робите бяха свободни да умрат от глад, което накара много от тях да съжаляват за премахването на собственото им потисничество”. Усмихвам се, като си помисля какво би написал тук Христо Ботев за етническия произход на Фром и усета му за потенциала на чуждите мисли. Защото само на базата на тези две нахвърляни от гениалния ирландец идеи той написва две от фундаменталните си изследвания – „Да имаш или да бъдеш” и „Бягство от свободата”. По този повод Илф и Петров сигурно биха казали „Идеята ваша – книгите наши”
А, и още нещо има в тази неповторима в оригиналността си статия: „Бъдещето на света зависи от робството на машините”. Оказва се, че Карел Чапек се е възхищавал и чел внимателно не само от „Балада за Редингската тъмница. Преводът на английското „slave” в чешкото „rob” ще се трансформира в магичесата драматургия на „Росумови универсални роботи”, а през 1921 г. човечеството ще получи от Чапек образът на машината-роб – Той, роботът.
Припомням си какво удоволствие са носили срещите с написаното от Фром и Чапек на милиони хора. И все пак мисълта за последните три тъжни и злочести години от живота на Оскар Уайлд изискват справедливото признание към писател, който първи е виждал и усещал неща невидими за живите, видени от неродените. Човек, който написа за себе си: „направих изкуството философия и философията – изкуство, промених представите на хората и цветовете на нещата”.
А с всичко това имат връзка и врабчетата на терасата в зимния ден, прилетели на завет и трохи. Но и ключът към гатанката с душите на врабчетата (лястовичетата), и грижата за другите в беда е пак в „Душата на човек при социализма”. Още нещо за четене и откриване…

вторник, 19 януари 2010 г.

Снимки без спомен


Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години


Суматохата около провалената кандидатура на Румяна Желева за еврокомисар продължава и продължава сякаш, че не се знае - след седмица-две никой няма да се сеща за случилото се.
Навън трупа ли трупа и снегът ни напомня колко несигурно сме стъпили върху земята всички ние, хората. Едно куче весело скача в преспите, деца правят снежни ангели, а аз държа в ръцете си една стара, стара снимка.
За никого, освен за мен самия имената на хората от тази снимка нямат значение. Както и личните им съдби. Всички семейни албуми (имаше преди години и такова нещо) понякога пазят подобни изображения, съхранени по чудо след смяна на жилища, преселвания, пренасяне на покъщнина, разчистване на стари скринове.
Рядко можеш да ги видиш, окачени в рамки по стените на българските домове. Сигурно причината е тази, че в повечето случаи стените са с твърдостта на бетонов панел.
Когато са ги правили в онова далечно време пред фотографския обектив се събирали човешки множества, а колективната снимка станала водещ жанр в това ново за българите изобразително тайнство. Така е било сигурно, защото тогава фотоапаратите били малко, а хората - много. Сега е обратно. Всеки държи в ръцете си цифровизираната кутия за мимолетни спомени. Днешните цветни снимки са персонални дневници. Еднолични свидетелства къде по света и у нас са били телата ни.
И най-често се самоснимаме от една собствена ръка разстояние.
Виж, на черно-белите снимки от онова отдавна отминало време съм виждал цели сватби, многолюдни погребения, селски сборове, всички ученици от училището с директора и учителите начело. Първите редове - легнали, вторите – коленичили, последните – качени на столове. Това са снимки за разглеждане с лупа и показалка в ръка и възклицания от рода на: „Ето, тази малка, настригана глава е на баща ми!”
Изчезването на колективната снимка по българските земи и албуми е първият симптом, че нещо не е наред. Едва ли някой обаче го е забелязал навреме, за да предупреди останалите. Хората, събрани пред обектива на онзи отколешен фотоапарат отдавна са тръгнали в различни посоки, за да не се видят никога повече. Разделени от разстояния и разделяни от всекидневия, те не ще се срещнат повече. Дори споменът за имената им ще изтлее по-бързо, отколкото лицето върху фотографската хартия.
А иначе любопитното на тази снимка е, че един от присъстващите на нея е роден преди Освобождението на България през 1878 г., а друг е все още жив. Чрез съдбите на лицата снимката е събрала в себе си цялото време на Третата българска държава. Дядо ми е на гребена на съвременната мода (и тогавашна и днешна) с разкопчаната яка на ризата си и силно подостриганата си глава. И забележете! Всичките са с бели ризи – тогавашните български селяни, които изчезнаха от лицето на земята, след като същата тази земя им бе отнета в името на натрапени колективни идеали.
А можем ли да открием в днешните изродени и обезлюдени села една бяла риза, която не е скътана в раклата.
Та, така. Десетилетия след победата на колективните идеали, в България започнаха да изчезват колективните семейни снимки. Заедно с неусетното изчезване на българите, което е трудно да забележиш в градските задръствания, шумотевицата на мол-овете и хипермаркетите.
Когато преди години гледах една от култовите филмови ленти на 20-ти век – „Великолепната седморка” на Джон Бриджис, една фраза остана в съзнанието ми: „Накрая побеждават селяните. Те винаги побеждават.” Доста време ми трябваше, за да разбера дълбокият и смисъл.
В битката с предизвикателствата и стихиите на живота в този свят побеждава онзи, който е близко до земята. Най-голямото престъпление, извършено срещу българския народ бе насилствено наложената му раздяла със земята. От този момент досега ние губим. Винаги губим.
И ако още не вярвате прочетете новината от тази седмица в началото на тези редове. Според доклад на ООН в момента България е сред 10-те най-застаряващи държави. Тя е пета в света, като 24,2 процента от населението й е над 60 години.
Ало, останалите! Наредете се за обща снимка, моля!

вторник, 12 януари 2010 г.

За преводите, преводачите и превеждането


И вали един бял и лек сняг, и витрините са на книжарници и художествени галерии, а някъде в края на улицата е „Кале мегдан” с онзи разплакващ те с невъзмутимата си красота изглед към Сава и Дунав. И зимният Белград е някак си близък и познат с шума на улица „Княз Михаил”, на която някога в едно лято уличният музикант пееше, потропвайки с ботушите със звънчета. Тактуваше с крака, вкарвайки в ритъм неравноделния тропот на хорските стъпки…
Идеята на Бойко Василев да направи в своята телевизионна „Панорама” интервю с Раде Маркович, изпълнил ролята на пленения сръбски офицер Иво Обретенович в красиво чернобелия български филм „Крадецът на праскови” за мен е една от най-добрите журналистически находки в последно време.
Белокосият 88-годищен мъж достолепно е преметнал крак върху крак във фотьойла пред прозореца. Зад тъмното стъкло – бялата белградска привечер. И разговорът – не за киното и младостта, не за Невена (Венчето, както я спомняше с топлия си глас Въло Радев) Коканова и вълненията от онова време. За нещо друго бе този стар като Балканите разговор. За това колко малко познаваме човека оттатък границата - съседа, комшията. И колко малко усилия се искат за да го опознаем…
Една от първите български повести, които популяризаторът на българската литература проф. Михайло Пантич превежда е именно „Крадецът на праскови”. Разбирам го напълно. Не защото един от героите на този по есенно тъжен текст на Емилиян Станев е сърбин. Няма нищо по-силно от вълнението да прочетеш за първи път нещо на език, неразбираем за хората около теб и след това да го споделиш с тях. Да ги преведеш през лабиринта на неразбираемо звучащите звуци и думи. Да станеш съучастник във великата измама и истина на изкуството. Дали смисълът на думата „преводач” не идва наистина от умението да превеждаш хората от език в език, от смисъл в смисъл.
Спомням си, когато за пръв път в ръцете ми попадна „Гробница за Борис Давидович” на Данило Киш. Разтърсваща книга, представяща революцията като „свиня, изяждаща малките си”. Идвах от страна, в която „революция” бе дума единствено за гордост и партийни събрания. Предстоеше ми да се върна обратно в същата тази страна и с тази книга сред многото алчно накупени в невиждано богатите белградски книжарници. Един месец по-късно Данило Киш почина в Париж от рак в годината, в която всички очакваха да стане носител на Нобелова награда за литература. Един месец след смъртта му Източният блок също умря и Берлинската стена падна.
Преведох „Гробницата” на български в желанието си да споделя с всички какво всъщност е революцията. Един от новопоявилите се демократични вестници помести превода като четиво с продължение. Кой я е чел и кой разбрал аз пък никога не разбрах. В България вървеше площадна революция с митинги и лозунги. А какво правят революциите – Данило Киш бе отдавна написал.
Години по-късно подарих „Гробница за Борис Давидович” на един колега, живеещ много по-близко от мен до Белград. Книгата е винаги хубав подарък, а и приятелят си го заслужаваше.
Сетих се за всичко това, докато слушах разговора на Бойко Василев и Раде Маркович, давайки си сметка за пореден път колко малко знаем и искаме да знаем за народите и хората около себе си. И за баналната причина. Естествената човешка леност – всяко научаване е усилие. Колко по лесно е да мислиш за съседите си през телевизионните клишета, предъвканите думи на политиците, повърхностната емоция на спортните състезания, подрусването на популярната музика.
Разговорът приключи с някак си очаквания въпрос към красивия и в старостта си Раде Маркович: „Какво е за вас България”. И отговорът „И радост, и мъка!”
Обикновено артистите говорят истини, които някой друг е прозрял и написал. Но в спомена си за времето от снимките на „Крадецът на праскови” Маркович изрече на чист български език собствено прозрение. Близки и познати на сърцето ни са човеци и народи, които ни носят едновременно и радост и мъка. След като сме направили личното си усилие да погледнем на света с техните очи и да поговорим на света с техния език.

П.С. По същото това време Иван и Андрей в Нова телевизия се боксираха в студиото с поредната изрусена фолк певица, а в БТВ Слави Трифонов и Иво Сиромахов овикваха (незнайно защо) в журналистически джаз Симеон Щерев-Банана.
И снегът бе надалеч от България…

понеделник, 4 януари 2010 г.

Слушайки Фадо с Ася


Странно започна тази нова година. Тръгнахме да се прибираме в малките часове към дома си, но стана така, че го подминахме.
Отдавна не се беше случвало да не забележа кога е настъпил денят. Внезапно и безшумно. Сигурно така може да те изненада само първият ден на годината. С най-тихите и следпразнично уморени тротоари, заспали градове и притихнали села. Улици без коли и хора, нетръгващи влакове и заминали автобуси.
Така внезапно може да настъпи само ден, промъкнал се под гънещите се звуци на фадо. Тласъци на глас, носещ усещането за бряг, удрян ритмично от дългите вълни на Атлантическия океан. Глас, в който страстта на разказването е изстената от стегнато овладяни пулсации. Сблъсък на твърдата изсушена земя и тежките вълни, идващи сякаш от другия край на света.
Слушайки фадо си мислех за неописуемостта на историята – малката, като простряна на брега кърпа, Португалия, внезапно превърнала се в световна империя. Намерила за себе си лазурните брегове на Капо Верде, тъмните Ангола и Мозамбик, безбрежната Бразилия, лукавото Макао, мургавият Мавриций. Толкова много далечна вода, толкова много далечна земя. И една толкова малка Португалия, тръгнала на околосветско пътешествие.
С какво превземаме и овладяваме далечините? Португалия ни го казва – не със сила става това. Завладяването е в откриването. Ето, свят, Аз те открих – ти не знаеше нищо за себе си, живееше в рая на собственото си незнание! Аз дойдох и ти дадох мисълта за далечината и отвъдността! Аз отворих очите ти за невидими и невидени неща със самата си поява пред теб. Подчинявам те на собствения си образ, чрез твоята наивна представа, че щом идвам толкова отдалеч, мястото откъдето съм е огромно и властно внушително.
Откривателите никога не мислят за собствената си телесна сила. Държавите и нациите на откривателите никога не са съизмервали собствените си територии с териториите на новите светове. Откривайки други светове и хора, те са ги овладявали чрез смелостта първи да пристигнат на мястото на срещата. И са се наслаждавали на миговете да притежаваш нови светове.
А после неминуемо се е случвало другото. Откриваните са подчинявали откривателите със своя наивен възторг и преклонение към онази далечна земя, откъдето те са дошли. Тръгвали натам със своите разноцветни дрехи, разноцветни песни, разноцветни суеверия, разноцветни тела. Изпълвали тесните улици на метрополията, малките пристанищни кръчми, полутъмните стаички на бедняшките квартири. Родината на откривателите се оказала тясна за любопитството на откритите. В теснотата на тази повторна среща и повторно откриване сигурно се е родило и фадото. Защото теснотата също поражда близост и привличане, блян и желания…
И докато си говорихме за всичко това, видяхме че навън е вече светло. Отворихме вратите на стаята и оставихме португалското фадо да излезе по празните улици на българския град в първия ден на 2010-та година…
На снимката: Една от най-популярните съвременни изпълнителки на фадо Мариза е родена в Мозамбик