събота, 20 април 2024 г.
Не забравяйте този ден!
Утре със студентите ще говорим за петимата носители на Нобеловата награда за литература от Русия. Спомням си как някъде в началото на 80-те години на миналия век в ръцете ми попадна чудодейно и случайно тънко книжле със странното заглавие "Един ден на Иван Денисович". Спомням си и чувството на всемирна тъга и безизходица час по-късно, когато прочетох последното изречение. Усетих зверски студ и вълчи глад. А беше лято!
И още се чудя как през 1963 г., само година след появата в СССР, книгата е издадена и у нас. За да изчезне месеци по късно от книжарници и библиотеки.
Тази сутрин очите ми отново тръгнаха по студените, безнадеждни, гладни и нечовешки редове на книгата. Но този път изпитах и странно обяснима егоистична радост. Че живея тук и сега, а не тогава и там...
И не ми говорете за недостатъците на ЕС, западащата Европа и традиционните ценности на Изток от нас!
Чели ли сте въобще някога "Един ден на Иван Денисович", по дяволите!?!?
вторник, 2 април 2024 г.
Всъщност, това не са само греди
Когато ремонтираш таваните на стогодишна къща, построена от прадядо ти, виждаш в тях
неподозирана възможност. Всъщност, вече си я видял някъде много далеч, в гредите
на една кръгла кула, по която ръката на човека, определил приятелството с
краткото откровение: „Защото това бе той, защото това бях аз.“ е изписала също така кратки и замислящи те изречения.
И понеже си отнесъл в себе си тишината на кръглата стая
библиотека, възторга от това, че си изминал хилядите километри до нея,
желанието да се връщаш винаги там и разбирането, че никога повече няма да го направиш,
решаваш да пишеш.
Да пишеш по гредите на твоя си таван, опънати като дълги и
примамващи с празнотата си изречения. За да можеш, когато вдигнеш нагоре глава,
да се връщаш внезапно в кръглата стая библиотека и да не забравяш едно от
написаното там: Nam si quis existimat se
aliquid esse, cum nihil sit, ipse se seducit (Защото, ако някой си мисли, че е
нещо, когато е нищо, мами себе си – Гал. 6:3)