вторник, 23 август 2011 г.

Притчи от терасата


Тази нощ небето над терасата в Балчик беше като илюстрация от „Хиляда и една нощ”. Ясен полумесец, вдясно от него трите звезди на Орион, още по-вдясно - ярката Венера и нежни облаци. Небесната рисунка стана повод и за появата на трите притчи, които се четат по-долу. Всъщност, те се въртят из главата ми от около месец време. Повод за написването им са две книги и нещо внезапно научено. Едната книга съдържа интервютата на Цветан Тодоров с френската журналистка Катрин Портвен, където той казва, че в живота си човек едва ли има време да разбере и усвои повече от две култури. Втората книга е „Зараждането на исляма в светлината на Корана и изворите” с автор дипломата от кариерата Димитър Михайлов.



Третата и най-важна причина е нещо, което научих преди три седмици напълно случайно. Че в основата на една от най-красивите авторски литературни приказки „Славеят и розата” лежи притча, разказана от суфитския мъдрец Фарид Ад Дин Аттар, живял преди около хиляда години. Затова с леко огорчение от наученото и самоирония написах тези мои си авторски притчи. Навярно нещо подобно е разказано някога преди.


На рисунката – Фарид Ад Дин Аттар




Притча за продавача на салеп

 Навред бил прочут продавачът на салеп от големия кервансарай в Ниджапур. Името му било Расул Ибн Сахир, но не сладкият му като захар салеп, забъркан сякаш с вода от кладенеца Замзам го правел известен по всички пътища из пустинята. Защо ли богатите търговци и бедните странници се ослушвали за звънкото тракане на малките чинели в ръцете на Расул Ибн Сахир, с които той оповестявал на всички, че той идва, носейки големия гюм със сладката напитка.


Всички търсели салепа на Расул Ибн Сахир, защото по-сладки от него били разказите, които се леели от устата на салепчията, напояващи ушите на слушателите като бистрите и хладни води на кладенец в пустинен оазис. И така, захласнати в увлекателните му истории, заобиколилите разказвача неусетно изпразвали гюма му, а кесията на леко усмихнатия Расул натежавала от монети.


Само едно нещо не разбирали всички. Откъде салепчията Расул знаел толкова много увлекателни истории. Едва ли се досещали, че всяка нощ в тишината на заспиващия кервансарай Расул Ибн Сахир внимателно се промъквал в тъмнината близо до горящия огън, край който седяли керванджиите. Те разказвали тайнствени случки – за страховития Бурак – съществото с глава на човек и крила на орел, за лъжовната звезда Керван Харам, която обърквала водачите в тъмнината на нощната пустиня, за огньовете на Джаханнам и горчивите плодове на дървото Зокум... За какво ли не говорели керванджиите. И за жените и децата си. И за чуждите жени и чуждите деца. За собствените си и чужди истории.


Расул Ибн Сахир запаметявал всичко. На другия ден керваните отпътували завинаги заедно с разказвачите, а историите от нощния огън изпълвали улиците на града, разнасяни от славения от всички Расул.


Но се случило нещо неочаквано. Край Ниджапур се появили разбойници, които нападали керваните и ги обирали с нечувана жестокост. В града понякога пристигали бягащи коне и камили без ездачи и с разширени от ужас очи, а далечни ята от лешояди показвали къде злощастно е приключил пътят на поредния керван.


От седмици кервансараят запустял и не горял вече нощният огън. Замряла и търговията на Расул Ибн Сахир. Не се харчел вече и салепът му, щом заобиколилите го минувачи започнали да чуват от устата му добре познати и вече разказвани истории. Те бързо се разотивали.


Замислен заспивал Расул, докато един ден не го споходила спасителна мисъл. Отишъл той една вечер при добрия си приятел Рифад Ал Садж. От приказка на приказка, под целолунието надвиснало над Ниджапур, приятелите се разчувствали, а Рифад с развързан от виното език заразказвал случки от живота си. Расул внимателно слушал и запомнял.


На другия ден салепът на Расул отново се харчел, а джобът му отново успокоително натежал. Спокойствие обзело душата му.


На следващата вечер, недочакал пълният месец отново да тръгне по небесния си път, Расул затропал по портите на Рифад. Посрещнала го разтревожената съпруга на приятеля му, която казала, че Рифад е изчезнал.
За момент Расул си помислил, че приятелят му сякаш си заминал по същия начин, по който отпътували завинаги нощните разказвачи от големия кервансарай в Ниджапур. Но изгонил гузната мисъл от сърцето си.


Седмица по-късно войници на халифа донесли в града отрязаните глави на разбойниците и ги набучили в центъра на града за ужас и поука. Керваните отново тръгнали по старите пътища, огънят в кервансарая загорял отново, а салепът на Расул Ибн Сахир свършвал по няколко пъти на ден.


Единствено Рифад Ал Садж не се появил никога вече...










Притча за високия Дамун и ниския Симун






Живеели в Лал ас Фирдус двама приятели. Всички ги знаели като високия Дамун и ниския Симун. Странна двойка били те, тъй като, когато се разхождали из улиците на града Дамун стърчал почти един лакът над Симун. Това предизвиквало усмивки сред минувачите, но пък двамата били неразделни, както често се случва с необяснимите противоположности в живота.


Един късен и горещ следобед те се гледали право в очите, без значение от разликата във височината им. Това било така, щото и двамата били изтегнати на големия шарен килим в дома на Дамун. Пиели жасминов чай, в който плували разпукани зърна сим-сим и разговаряли. Разговаряли за жени, както често правят мъжете, когато жените не са наоколо. И спорели – дали високите мъже по-добре разбират душата на жената или ниските.


- Аз мисля – разпалено твърдял Дамун - че височината има значение. Така винаги мога да погледна една жена право в очите й леко отгоре и да разбера всичко. Очите са прозорец на душата - през тях мога да надзърна право в нея и да прочета онова, което пише по страниците и.


- Ох, никак не си прав! – с лека усмивка му отвръщал Симун. – Толкова си висок, че отгоре не виждаш важните неща. Всичко за една жена могат да ти кажат ръцете и. Аз, понеже съм нисък, не виждам очите на жените. Но пък, често очите ми са толкова близо до ръцете им. И забелязвам толкова много важни неща. Също като принца от онази приказка, който само от белезите по връзката с ключовете на приспания готвач разбрал кой ключ за коя стая е в непознатата къща на възлюбената му и така спасил живота си. Ръцете казват много повече от очите...


Тъй дълго спорили те, че не забелязали как вечерният хлад се спуснал над града, а месецът тънък и остър като такуба на туарег надвиснал над заспалите улици.


Рано на сутринта Дамун затропал по вратата на Симун:


- Ставай! Цяла нощ не съм спал. Въртях се в постелята и си мислех колко грешиш в доводите си. Нека отидем при мъдрия улем Шаир Ал Тарик, пък той да отсъди кой от нас е крив и кой прав.


Малко по-късно двамата приятели разпалено ръкомахали и едновременно говорели на внимателно слушащия ги мъдър улем. След като изслушал думите им, той помълчал и рекъл: - Хайде сега, деца мои, успокойте се и се приберете вкъщи! Утре елате заедно със съпругите си и ще разрешим спора ви.


На другата сутрин Дамун и Симун отрано били пред дома на Шаир Ал Тарик, придружавани от младите си и красиви жени. Влезли вътре, където белобрадият старец ги приел и рекъл: - Ето какво ще направим. Вие ще изчакате тук, а аз с жените ви ще отида в другата стая. Ще им кажа един стих, а после вие ще трябва да го отгатнете и разчетете. Ти, Дамун, по очите на жена си. А, ти Симун – по ръцете и.


Така и направили. Малко по-късно високият Дамун се взирал съсредоточено в красивите очи на любимата си съпруга. Тъй вълнуващи били те и изразителни. Толкова много неща му казвали, че само минута по-късно Дамун доволно възкликнал: - Толкова е лесно! Вие, о любезни улем, сте и казали онова прекрасно четиристишие на Хафез:


Открий лика си: розови градини аз жадувам!


Проговори: медът на сладостна роса жадувам!


Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,


че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!


Сега дошъл редът на Симун. Както било уговорено, жена му влязла и тихо пристъпила с прикрито от чадрито си лице. После леко повдигнала ръцете си и пръстите и заиграли като по струните на саз. Първо се стрелнал показалецът. После средният пръст загадъчно се поклатил. Към него тихо пристъпил безименият. Накрая малкото кутре затворило ръката в четири реда.


Симун повдигнал очи към Шаир Ал Тарик: - О, мъдри улем! Как да не разпозная думите на великия тъст на Пророка и първи халиф Абу Бакр. С каква нескрита наслада провидях в ръцете на жена си неговите думи:


Досущ като в пълнолунна нощ,


Когато мракът черен се топи,


Тъй и от Богоизбраният Доброжелател


Светлина към всички ни струи.






След като Симун завършил, всички погледнали с очакване към замълчалия в усмивка Шаил Ал Тарик. Той запазил още малко тишината в стаята и после отсъдил: - Добри ми Дамун, би трябвало отдавна да си разбрал, че вглеждайки се в женските очи, мъжът открива и разчита единствено онова, което носи в себе си. Те не са огледало на нейната душа, а негово огледало. Върви си вкъщи и помисли над думите ми. Колкото до вашия спор, Симун разкри гатанката. И на двете ви красиви и умни жени казах стиховете на халифа Абу Бакр, описващи Пророка...


Приятелите се разделили и всеки тръгнал към дома си. Само дето, преди да влезе в къщата си, Симун прошепнал на жена си: - Не вярвах, че ще успееш толкова бързо да напишеш с къна върху пръстите си словата от гатанката на Шаир Ал Тарик. Пък и кривият ти палец, който така обичам да целувам, ме разсейваше през цялото време...






Притча за дервиша и неговата камила



Всички в Самарканд знаели синеокия дервиш Иляс Ал Нубуа и неговата камила. Те двамата често обикаляли улиците на града – и двамата усмихнати и вечно забързани - а хората се отдръпвали от пътя им. Сякаш усещали, че нещо важно ги води в някаква важна посока. Такава святост и заетост излъчвали Иляс и камилата му.


Понякога изчезвали задълго от Самарканд, а жителите му знаели, че Иляс Ал Нубуа отново се е присъединил към някой керван, защото дервишът обичал да странства до далечни земи. Казвал, че от всички прочетени книги (а той бил чел повече от всички дервищи в света) повече научил от избродените от него и камилата му дълги пътища през пустини и оазиси и чутите от търговците и слугите им истории.


Само едно нещо вгорчавало живота на Иляс Ал Нубуа – непокорният нрав на камилата му. Вероятно нейната прабаба ще да е била породиста мехара със спокоен нрав, но, ах, камилата на Иляс била най-непредвидимото същество на близкия и далечния Изток. В нрава и било внезапно да спре или да тръгне рязко. Да се спусне към някоя финикова палма или далечен пустинен храст. При тези резки движения Иляс Ал Нубуа често падал от гърба й и дълбоко в себе си решил в едни по-добри дни да продаде непредвидимата си камила.


Но това щяла да стане след време, защото отново му предстоял път. Заминавал за Нишапур, където според мълвата живеел един от най-великите разказвачи на времето – странен продавач на салеп, който никога не повтарял разказваните от него истории.


В уречения ден Иляс Ал Нубуа се присъединил към богатия керван, отпътуващ към Нишапур. Водачът протяжно извикал и дългият ред от камили като тласнат от гласа му направил първите си стъпки по дългия път. Весели кучета с лай хукнали към краката на камилите, а камилата на Иляс Ал Нубуа уплашено хукнала в обратна на Нишапур посока. Дервишът се стоварил за пореден път на земята, срязан от безумна болка в гърдите. Пътуването свършило.


Седмица по-късно превитият надве Иляс Ал Нубуа се озовал на пазара за животни в Самарканд, водейки камилата след себе си. В погледа му се четяла решителност, а в погледа на камилата примирение.


Какво било учудването на Иляс Ал Нубуа, щом пристъпвайки на пазара, бил заобиколен отвсякъде от хора, които го дърпали за дрехите и искали да купят камилата му. Дервишът замислено почесал брадата си и погледнал един търговец на кози, който спокойно дояждал закуската си: - Какво им става на хората днес?! Да не са се побъркали? – запитал Иляс.


- Имаш късмет, свети човече – със завист в гласа му отговорил търговецът на кози – Всички са пощурели да купуват камили и цената им скочи тройно. Разбрали, че в пустинята по пътя за Нишапур разбойници са изклали керванджиите от последния керван и ограбили всичко. Колко ще искаш за камилата си...?


Дервишът на отговорил, защото вече се отдалечавал от пазара за животни замислен, заедно с усмихнатата си камила.







вторник, 16 август 2011 г.

Свръхнова





Насам - натам
и с песен люлчина
приспиват ме щурците.

Насам - натам
и с бяла пелена
стелят очите ми.

Насам - натам
и болката
до капчица изпиват.


Насам - натам,
добрата аз,
до вчера дивата…


Насам - натам,
и в топлото ти близо
ще заспивам.


Насам - натам,
и силуета тъмен
ще попивам.


Насам - натам
с последен поглед
търся си звезда.


Насам - натам,
звездите стават
повече с една…

Ваня, август 2010 г.

СВРЪХНОВА – Термин в астрономията, означаващ звездна експлозия, след която на небето се появява изключително ярък за наблюдение обект. Тези експлозии са източник за съществуването на всички елементи във Вселената. Според учените химичният състав на нашата слънчева система включва примеси от експлозиите на предишни свръхнови. За някои от тях се счита, че директно са повлияли върху възможностите за развитие на живот на Земята. Най-старите данни за избухване на свръхнова звезда се са намерени в китайски летописи от 185 г.

Когато през 1604 г. в съзвездието Змиеносец избухва свръхнова, това дава аргумент на Галилео Галилей да обори изглеждащото непоколебимо твърдение на Аристотел, че небосводът никога не се променя.

Появата на свръхнова всъщност не е раждането на нова звезда, а нейният красив за очите край.


сряда, 3 август 2011 г.

Цепнатините на живота


"Най-големият враг на пчелите е пчеларят" - (анонимно прозрение, в което се уверявам на практика, както става ясно от снимката)


Някъде из записките ми от прочетени книги се губи един кратък цитат от Чишам, записан с тънко подострен молив, че човешкото желание за работа не е нищо друго, освен невротичен синдром.



Сетих се за него наведен над отворен пчелен кошер. Вътре ври живот. Хиляди създания, изпълнени със заплашителна енергия, суетливо лутащи се във всички посоки. Напрегнато бръмчене, което можеш да чуеш единствено тук, както и под далекопроводите, по които тече изгаряща енергия към далечни градове.


Предполагам, че Господ винаги вижда същото, надвесвайки се над всеки световен мегаполис. И се усмихва с едно наум...


Пчелният кошер е най-клаустрофобичното място на света. Там властва теснотата. Защото теснотата е смисълът на живота-усилие. Тя трябва да бъде запълнена – с мед, восък. В пресметливата архитектура на кошера коварният човешки ум хладно си играе със заложения от природата в пчелите непрестанен и видимо невротичен инстинкт за работа.


В кошера не са важни сантиметрите. Кубичният сантиметър е огромно пространство – разгул от разстояние, далечен хоризонт.Там дори милиметърът е простор – възможност да се разминеш без да докоснеш съседно крило.


А запълването на цепнатините е смисълът на всяко усилие. Мисля си го, докато чистя с нож от излишния вече восък гладките стени на разглобения на две половини кошер. Прибирам празната половина. Ще дотрябва точно след година. В другата половина пчелите се суетят над изпразнените от мед килийки. Толкова много празнини за запълване. Толкова много работа. Нервно е някак си...