сряда, 28 ноември 2012 г.

Роден с Вагнер и зад крепостните стени





На снимката: Под перото на тази писалка се появяват историческите драми на Добри Войников и комедията „Криворазбраната цивилизация”. Странният писец с формата на човешка ръка с протегнат показалец най-вероятно крие скритата амбиция на човек, който е вярвал, че указва посока на развитие. (Съхранява се в къща-музей „Добри Войников” в Шумен, където е предаден от наследниците му)

Публикуван в 28 брой на L'EUROPEO




На 22 май 1813 г.в Лайпциг се ражда Рихард Вагнер. На същия ден, най-вероятно сутринта, в Шумен един облечен в черно расо мъж пише писмо с адрес манастирът на остров Сен Лазар в лагуната на Венеция. Той е арменски католик-мъхитарист и докладва на своите събратя за пътуването си из Османската империя. Предния ден е гостувал в дома на богатия шуменски търговец Стоян Мавродиоглу. Вечерята е била богата, а в разрез с очакванията, че по тези географски ширини хората заспиват след залез слънце, нощта е продължила с културни развлечения.

Писмото стига до получателите си, а после изчезва задълго в архивите на Ватикана. Неизвестна е и същността на културните развлечения на арменския монах и неговия домакин, който между другото му е предал и важни документи. Век и половина по-късно писмото отново излиза на бял свят. И, ах, каква изненада! Оказва се, че след обилното хапване, компанията е посетила...театрално представление: „В салона бяха насядали много хора, повече мъже и съвсем малко жени. На малката сцена по средата трима мъже играеха някаква сценка. Единият от мъжете (дребосък с женски движения) изпълняваше ролята на жена.

Сведенията на арменския монах, член на венецианската мъхитаристка конгрегация, Минас Пъжъшкян преобръщат надолу с главата отвадна утвърдилата се в българската история представа, че първото театрално представление по нашите земи се случва в една от горещите августовски вечери на 1856 г. Но не променя едно – мястото на събитията съвпада - Шумен.

Защо се получава така, че една от най-страшните и непревзимаеми турски крепости на Балканите се превръща в българския Стратфорд на Ейвън? Защо освен често театър на военни действия, гарнизонът става родно място на българския театър? Отоворът е прост – пари, пари и пак пари. Където е армията, там са и военните доставки – зърно, храни, платове, обувки и дрехи. Струпват се и хора, които търсят сигурността на укрепения град. Както се казва, тръгва и бизнесът на услугите. И на развлеченията, разбира се. А в началото на XIX век населението на Шумен се колебае между 20 – 25 хиляди  човека -  една респектираща цифра във време, в което София е почти глуха османска провинция със своите 15 хиляди души.
Наистина любопитна закономерност – оказва се, че във времето на Българското възраждане военните конфликти са със значението на галванически токови удари спрямо националния ни театър. Свърши ли войната, настава времето на артистите. Писмото на Минас Пъжъшкян е написано само месеци след подписването на Букурещкия мирен договор, слагащ край на продължилата шест години война между Русия и Турция. Но най-интересното все още предстои...

 През 1848 година Европа за пореден път е разтресена от драматични събития. Австрийската империя е пред разпад, след като в нея избухват поредица от национални въстания, сред които водещи са народите с най-холеричен темперамент – поляците и унгарците. След като короната на Хабсбургите е запазена с решаващата помощ на руския император, оцелелите въстаници търсят спасение надалеч. И поемат на Изток, търсейки убежище в Турция. Можем да си представим замислената физиономия на Абдул Меджид I, който трябва да намери място из империята си за цялата тази войнствена група чужденци. Лесно решение. За по сигурно - в Шумен...

Така през зимата на 1849 г. у нас се случва един от най-интересните демографски парадокси. Населението на един град се увеличава с 10 процента само за един ден. 2 500 унгарски и полски емигранти се щурат из калдаръмените улици на града, превръщайки го в един нов Вавилон. Местните гледат със зяпнали уста, а и наистина има какво да видят. Пък, те все още и не знаят, че съдбата е изпратила в Шумен на принудителен гастрол една от световните театрални звезди. Унгарецът Габор Егреши е наричан още от съвремениците си „великан на сценичното изкуство”. Близък приятел с големия поет Шандор Петьофи, той е един от създателите на унгарския национален театър. И още нещо – в своето сценично портфолио Егреши може да се похвали с „голямата петорка” – играл е по европейските сцени ролите на Хамлет, Отело, Ричард III, Крал Лир и Кориолан от едноимените драми на Уилям Шекспир. Както се казва, в Шумен е отново време за театър...

 Артистите често замръкват в места, които не са и предполагали, че съществуват. 
Звездата на европейските сцени Габор Егреши попада в Шумен по волята на най-великия режисьр – случайността.



Как точно е минало това театрално представление с международно участие, не се знае. Сигурно е, че Габор Егреши не се е качил на сцената, която е била твърде любителска за неговия огромен професионален талант, а той се е заел с ролята на режисьор. Но подготовката за постановката изобилства с любопитни подробности. Един от унгарските емигранти Шандор Вереш решава да си купи цигулка от Шумен, необходима за сформиращия се и задължителен за тогавашния театър оркестър: „Купих от магазина на Иванио (б. а. – най-вероятно - Иванчо) една цигулка за три форинта. Тази покупка за това е интересна, защото магазинерът както сиренето, така и цигулката изтегли на кантара. Това е задължително, защото по заповедите на турците всичко трябва да се тегли, за да не измамят никого. Но магазинерът не беше прост, защото тази цигулка продаде най-скъпо, макар че беше най-лека.” Не бива да оценяваме този странен епизод единствено с усмивка на уста и с иронични коментари, че по нашите земи изкуството и бахура винаги често са се оказвали на един кантар. Факт е, че само век по-късно стоковата политика на така наречените „колониални” магазини, в които има всичко и за всеки, ще се прероди в появата на огромните търговски вериги от рода на Уол Март, Карфур и пр.

Само четири години след унгарските театрални събития в Шумен вратите на историята са отворени от нова война – Кримската. Този път тя приключва само за три години, но доведени от нея, улиците на големия гарнизон отново се изпълват с чужденци – съюзниците на Османската империя, френски и английски офицери са разквартирувани в града и набързо заформят свое си място – кафене и казино. Войната приключва, офицерите заминават, но този път българите не само гледат: „Те (б.а. – английските и френските офицери) си бяха завардили някои доста хубави покъщнини (мебели), които послужиха после за употребление в читалищния салон”. Това е запазен спомен на шуменеца Васил Стоянов, който заедно със своите съученици Васил Друмев и Добри Войников участва в същинското раждане на съвременния български театър. Прословутите мебели от френското казино стават част от историята по създаването на първото българско читалище, а сред инициаторите за основаването му е Сава Доброплодни – по това време учител в града. Всъщност той е и режисьорът-постановчик, а и драматург на прословутата комедия „Михал”, с която на 15 август 1856 г. българският театър решително излиза на културната сцена: „Салончето беше изпълнено с публика, между която личаха призваните по този случай с особена покана граждански и военни турски лица, и до тях, по-видните български, турски, арменски и еврейски първенци, учители, интелигентната младеж и многома още разни еснафи, имаше няколко гости от Търново (...) Преди започването на представлението и подир свършването му, както и между антрактите, свиреше музикалната банда от шуменските младежи.” (Из спомените на Васил Д. Стоянов). Както и да е, но в своя прощъпулник българският театър си навлича знаково една прокоба, която ще следва и до днес съдбата на множество артисти, а някои ще отведе и в гроба – алкохола. Става дума за това, че за място на първото театрално представление е избрано най-просторното помещение в Шумен, което по това време може да бъде само и единствено... градската кръчма. Отново в спомените на Васил Д. Стоянов театърът ни несигурно прохожда в: „голямото салонче на Костовата ракаджийница срещу голямата (тогас) жълта къща на Костаки Хаджи Савов.”.


Васил Д. Стоянов (1839 - 1910), облечен в униформа на чешките соколи. Васил Стоянов е учител и участник в Първата българска легия, основател на Българското книжовно дружество, след освобождението е директор на Народната библиотека. Той е и най-сигурният източник за първите стъпки на българския театър, защото е участник в събитията и съученик на Васил друмев и Добри Войников. 


Факт е, че началото на съвременния български театър е поставено с една комедия. Факт е и, че комедийният жанр е предпочитан, щом един от най-популярните драматургични текстове от това време, достигнал и до съвременната българска сцена е комедията „Криворазбраната цивилизация” от шуменеца Добри Войников. Всъщност, с комедията през Възраждането идва и първият театрален скандал, който не отзвучава и до днес. През 1857 г. един ненавършил двадесет години младеж, Теодосий Икономов, пише комедията „Ловчанският владика”. Написана с цел да осмее порочността на гръцкото духовенство, тя е издържана в стил, който води до шокираща оценка. Дава я доста по-късно не друг, а един от най-големите авторитети – роденият  (през 1882 г. в Шумен) проф. Боян Пенев: „Комедията на Икономова показва, че порнографията не е нещо ново в българската литература. Може да се предположи, че поради циничната реалност на сюжета си тая комедия не е виждала сцена.” Големият историк на българската литература едва ли е предполагал, че може би точно поради това му изказване чак през 1994 г. режисьорът Николай Поляков отупва от праха на времето текста на непоставената комедия и я качва на сцена, за да си навлече завинаги неприятности. Този път не с гръцката, а със съвременната българска църква. Как къде? В Ловеч, разбира се...!

Но, ако комедията е развлечение за свободното време, драмата в българския театър е време за трупане на национално самочувствие. В дните,когато шуменските ученици на Сава Доброплодни трескаво се готвят за своята премиера, един от тях вече е отпътувал за столицата на империята. В Цариград  Добри Войников се озовава във френския колеж (Роберт колеж) в елитния квартал Бебек. Тук той усвоява изтънко не само езика на който са писали Расин и Молиер, но и става техен последователен епигон в драматургичното майсторство. Войников се превръща в най-продуктивният автор на текстове за сцена, свързани с българската история. Написва драмите „Райна княгиня”, „Възцаряването на Крум Страшний”, „Покръщението на Преславския двор”, Велислава, българска княгиня”. С него по сцените на българските читалища зазвъняват оръжия, тежко се разхождат български царе, верни боляри жертват живота си за владетеля, а коварни чужденци заплашват българската независимост. След завръщането си в Шумен, а по-късно и в Браила и Букурещ, Добри Войников на практика става първият последователен създател на българския театър. В неговата практика вече можем да говорим за професионална театрална трупа, на сцената женските роли започват да се изпълняват (колкото и да е чудно това за времето си) от жени, появяват се истински декори и театрален реквизит. С цялата условност на твърдението, може да се каже, че с него за първи път българският театър завладява и публиката зад граница. Връх в това отношение е гостуването на трупата му през 1866 г. в големия театър на Букурещ с авторската драма „Райна княгиня”, а сред присъстващите е и румънският държавен глава княз Карол I, както и посланици на европейски държави: „Представлението стана превъсходно и ний видяхме самите тукашни актери да ръкоплещят на нашите младежи”.



Втората сграда отдясно на централната шуменска улица – оттук 
българският театър излиза на сцената.


Шуменските театрални среди раждат и първият професионален сблъсък, толкова характерен за театралите. И тя е пак с участник, играл в първото театрално представление – Васил Друмев. Бъдещият висш духовник (митрополит Климент Търновски), заемал два пъти поста на министър-председател в новоосвободена България е също ученик на Сава Доброплодни. Едно от първите му увлечения е писането, а негов ученически литературен опит поставя началото на българската белетристика. Повестта му „Нещастна фамилия” разплаква мало и голямо, а един от най-коментираните епизоди от нея е възможно ли е да се пече дете на шиш или фантазията на автора е взела вдъхновение от булевардните романи на ужаса.

По това време писателски кафенета все още няма, но случаят събира на едно място в Браила двамата шуменци. Влизащият Друмев съзира на една от масите Войников. По нататък разказва третият – отново Васил Д. Стоянов: „Войников, недоволен от една рецензия за неговите драми, като мислел, че е написана от мене започва да ме кури. В това време Васил (б.а – Друмев) се обажда, че той е авторът на тази рецензия. Войников кипва и казва: „Ако си способен направи нещо, та не ходи да ме нападаш!” Васил удря юмрук о масата и продумва: „Ще ти докажа!” И след 3-4 месеца драмата „Иванку” беше готова.” Ето така, характерният за театралните среди егоцентризъм води до появата на втория по значимост драматургичен текст за времето, който оцелява по сцените и на професионалните театри у нас чак до 70-те години на XX век.

На 13 февруари 1883 г. Вагнер умира във Венеция. Някъде наблизо в града по това време все лежи неоткрито писмото на арменския монах за първото театрално представление в Шумен. След Вагнер остава построения от него фестивален комплекс в Байройт, поставил началото на едно от най-важните културни събития в Германия – „Вагнерови празници”. Следствието от събитията, описани от Минас Пъжъшкян са местната гордост на един вече бивш военен гарнизон, че е дал началото на българския театър и ежегодния национален фестивал „Нова българска драма - Шумен”. Има нещо общо, нали!