понеделник, 24 юни 2019 г.

#Подчертавания и животът като блъсканица



Преди няколко дни се смяхме на това как Честъртън отговорил на въпроса, който му задал журналист: „Коя единствена книга бихте взели със себе си на необитаем остров?“. „Изкуството да строиш лодки“ – бил лаконичният отговор.

Трудно е да даваш остроумни отговори на глупави въпроси, но и аз се замислих за възможния си нелек избор. Сигурно е банално да го кажа за пореден път, но спретнатият с червени твърди корици том на Сенека „Нравствени писма до Луцилий“ би бил добър събеседник в островна самота.

Ще дам и неочакван пример защо подобни книги носят повтарящо се удоволствие от препрочитането им. Там, например, става ясно откъде Насим Талеб тръгва към написването на бестселърите си – от „Черният лебед“ до „Антикрехкост“. Всъщност, американският ливанец не крие пряката връзка на идеите си с писаното от Сенека.

И понеже тръгнах от предизвикващи усмивка съждения, ето какво съм подчертал преди време в червената книга: „В живота положението е също като в банята, сред тълпата, на пътя: понякога умишлено те блъскат, понякога сам падаш“. Любопитно е, че блъскането се среща на още едно място – в едно по-ранно писмо до Луцилий, където пък пише: „Хората се блъскат само, когато вървят по един и същи път.“ Тук, вярвам, маркетолозите и брандинг мениджърите ще видят ранно формулиране на идеята за уникалното предимство.

Така че, след като си построя лодка на необитаемия остров, ще доплавам до първата библиотека и ще отворя каталога на буквата „С“…

вторник, 18 юни 2019 г.

#Подчертавания или Шум в ума



За кой ли път намирам книга, която ще се превърне в „настолна“ в коша с преоценени нейни посестрими. След два дни звъня на издателките и развълнувано споделям с тях недоумението си, че нещо толкова добро за четене има подобна съдба. Момичетата (аз така си им казвам) смеейки се отговарят, че специфичната публика на подобни заглавия прави така, че те понякога остават незабелязани. И се прави и не са, защото аз съм от „специфичната публика“, а се срещам с книгата две години след отпечатването и у нас. Оказва се, че не съм само аз. Два дни по-късно по косвен път разбирам, че и един от гуру-тата на социалните мрежи у нас за пръв път чува името и си я снима с телефона, за да я потърси…

Подчертано в „Социалният организъм“ на Оливър Лъкет и Майкъл Кейси е следното: „През 2014 г. директорът на Google Ерик Шмид каза, че по това време информацията, генерирана и складирана в интернет на всеки два дни, е същото количество, каквото хората са генерирали между зората на цивилизацията и 2003 г.“

Не знам доколко може да се вярва на подобен „количествен извод“, но от друга страна самият Google е отговорен за огромна част от тази информация. Така, че да – сигурно е вярно.

Веднага се сещам за две неща – малко преди да си отиде от този свят Умберто Еко заговори за „цензурата на шума“. Противопоставена на „цензурата на мълчанието“, която е резултат от институционални действия за ограничаване на информацията. Изглежда „цензурата на шума“ е много, много по-ефективна. Информационният ураган заглушава точно онова нещо, което ни трябва – да узнаем, да разберем, да възприемем и т.н.

Второто, което си представям – въздействащият образ на световния океан, заринат от отровната белота на пластмасовите човешки отпадъци може добре да ни помогне да разберем другата опасност. Световният информационен океан, заринат от „пластмасовото“ обилие на информационен боклук. И съдбата на обитателите му, погълнали я в измамното си объркване, че това е истинска храна.

Нещата, за които се сетих, да всъщност три. И то е отново подчертаване. В книгата „Това не е краят на книгата“ с интервюта на Умберто Еко и Жан-Клод Кариер става дума за това, че най-добрата реклама за една книга е слухът за нея. Странното беше, че не можах да го намеря (подчертаването за слуха). Но докато го търсех намерих нещо друго подчертано, което не мога да не споделя тук: „Един голям майстор на афоризмите беше написал, че човек не може да бъде голям български поет“ (Еко). Нищо пренебрежително – просто отново въпрос на информация и научаването и…
  



сряда, 12 юни 2019 г.

#Подчертавания или Медии и охлокрация



Подчертаването е от превода на тънка книжка с неопределен цвят, клонящ към розово. Тя се появява през 1891 г. в Лондон, а на титулната страница е изписано „privately printed“, което в превод означава нещо като „самиздат“. Само дето авторът се казва Оскар Уайлд, но пък наименованието на книжката озадачава: „Душата на човек при социализма“ (The Soul of Man under Socialism). Литературният естет се е включил в една от най-горещите обществени дискусии в края на един век, който предчувства трагичната кръстопътност на следващия.

Забележителното в този текст е прозрението, че медиите вече са се превърнали в първа власт, а оттам най-лошото (включително и за самия Уайлд) предстои. Ето го и подчертаното: „Някой, мисля Едмънд Бърк, беше казал, че пресата е четвъртата власт. Несъмнено това бе вярно тогава (1790 г.). Но в момента пресата е единствената власт. Тя изяде другите три.“
Като се има предвид, че констатацията е от времето преди времето на радиото и телевизията, а до появата на дигиталната информационна революция има почти век време, то е ясно, че изводът на Уайлд ще става все по-валиден (ако валидността може да се променя в процентно отношение).

Ето защо Оскар Уайлд ще продължи (а аз ще подчертая) с това: „Истина е, че хората изпитват ненаситно любопитство да знаят всичко, което не си заслужава да се знае.“ Не знам дали Марк Зукърбърг е прочел написаното, но определено е спечелил от прилагането му…     

понеделник, 10 юни 2019 г.

#Подчертавания или "Не си пилете ноктите!"





Подчертал съм в книгата „Наука в душата“ от Ричард Докинс метафоричното обяснение на еволюционния биолог за мащабите на времето, довело до появата и съществуването на Homo sapiens и нас самите до момента, в който някой чете това: „Разперете широко ръце и си представете, че обхващате цялата история на еволюцията – от зараждането на живота върху крайчеца на средния ви пръст отляво до днешния ден върху крайчеца на пръста ви отдясно (…) Документираната история – Вавилон и асирийците, Троя и Елада, Наполеон и Хитлер, „Бийтълс“ и „Спайс Гърлс“, както и всичко, свързано с тях, би се превърнало в прах само с едно тръкване на пилата за нокти.“

Изглежда нещо подобно си е представял и Есхил, който нарича човешкия род „еднодневки“ чрез думите на Хермес в „Прикования Прометей“.

Осъзнаването на цивилизационната мимолетност е важна предпоставка, ако не за преодоляване, то поне за осъзнаване на епистемиологичната ни арогантност. Но самият начин, по който написах последното си изречение тук, показва, че това е невъзможно.

неделя, 2 юни 2019 г.

В тази същата 1762 година


Подчертал съм с молива преди година абзац от книгата на Фернан Бродел "Игрите на размяната": "През 1762 г. се радва на успех книгата на Депомие "Изкуството да се забогатее бързо от земеделие", както и последвалата я по-късно книга на Арно "Изкуството да увеличим и запазим богатството си, или общи правила за управление на поземлените имоти".

В подчертаването сигурно съм привлечен от съвпадението в годините. 1762 - годината на написването на "История славеноболгарская" на Паисий Хилендарски. Написването - не отпечатването...

Фернан Бродел илюстрира страницата с гравюрата на Моро льо Жон от цикъла "Паметник на костюма" (1789 г.), на която е изобразен богат чифликчия (вляво), посрещаш собственика на земята (младият мъж).

Което пък (гравюрата с костюмите) ме отпраща към едно друго подчертаване в книгата: "Суетата на обществото е в стихията си, а модата е пълновластен господар. Никълъс Барбън изпада във възторг от това (1690 г.): "Модата и промяната в облеклото - пише той - е големият двигател на търговията, защото подтиква към харчене на нови дрехи, преди старите да са се износили (...) човек сякаш обитава вечна пролет и той никога не вижда есента на своите облекла."

Оказва се, че големият (и тревожен) проблем за модата в българското общество, сиптоматично присъстващ в комедията "Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников (1871 г.) е просто знак за  приобщаване на българите към една европейска и световна практика на всекидневното.

Двеста години по-късно...

събота, 1 юни 2019 г.

Самоубийство в тесни чужди ботуши


Текстът е публикуван в бр. 29 на L'Europeo. Днес 2-ри юни, може би, е време отново да бъде припомнен...

През 1879 г. само една година след подписването на Сан Стефанския договор, обогатяващ все по-пъстрата карта на Европа с още една национална държава в Санкт-Петербург е издаден лъскав двутомник. Днес той е библиографска рядкост с цена около 1000 евро, а за времето си е научно събитие. Автори са уважаваните руски професори филолози Александър Пипин и Владимир Спасович, които озаглавяват изследването си „История на славянските литератури”. Времето на поява не е случайно. След една победоносна война Северната империя е разширила влиянието си току до ключовите проливи Босфор и Дарданелите, а идеите на панславизма изглеждат по-живи отвсякога. Сигурно и поради тази геополитическа причина, а не само от гледна точка на научната азбучна подредба, прегледът на славянската книжовност започва с литературата на българите. Той е кабинетно подробен и научно добросъвестен, но в него има един съществен пропуск и един отсъстващ. Днес, той изглежда твърде голям, за да бъде така необяснимо подминат. Днес.

Озадачаващо е защото, сред имената на историческия Паисий Хилендарски, живия Петко Славейков и току-що починалия Любен Каравелов, руските литературни историци са намерили място дори за бързо забравената книжка на войводата Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина”. Но същевременно не са обърнали никакво внимание на един друг войвода и на неговото последно пътуване из Балкана. Между страниците на черния двутомник внушително липсва Христо Ботев.

Лесен отговор. За да те забележат литературни историци, задължително трябва да имаш книга. Той си няма. Е, има, но тя е доста тъничка за забелязване, пък и в съавторство с един друг неписател от Търново, за който ще стане дума накрая. Ръкописите не горят, но текстовете имат свойството да се разпиляват във всички посоки. И са черно-бели точно като непогребаното тяло. Изглежда едно от предчувствията на 28 годишния младеж от Калофер е именно в тази посока. Той го скрива зад енигматичното завещание да съберат след смъртта му черно-белите текстове: „...мене да търсят. Бяло ми месо по скали, по скали и по орляци. Черни ми кърви в земята...”. Десетилетия по късно и след усилно събиране се появяват и липсващите томове с избрани съчинения. Христо Ботев влиза завинаги в литературните истории, а и не само там.

Един от първите, които ще тръгнат да събират текстовете и да търсят тялото на Христо Ботев е отново университетски професор – Боян Пенев. Той е сред многото, на които ще направи силно впечатление една очевадна характеристика - Ботев е твърде млад, но обича и търси смъртта. И Боян Пенев ще напише в една от последните си лекции: „...тя го гледа с безкрайна любов и го примамва...той върви след нея...тя е най-хубавата мечта...тя е най-красивият образ...тя е непобедимо желание за вечна младост... завинаги млад”...


 Христо Ботев

Точно три години преди априлската политическа криза на Балканите, в която Ботев среща смъртта си, да се разрази с пълна сила, в столицата на империята Цариград един мъж е налегнат не само от кризата на средната възраст. Той е вече на 45 години и от една година е без работа и доходи, след като редактирания от него вестник с внушителния за времето си тираж от 3 500 екземпляра е спрян завинаги от турската цензура. Къщата му е студена, а печката не гори, защото няма пари дори за дърва. По свидетелства на един от синовете му Иван Славейков неговия баща Петко търси изход в единственото нещо, което може най-добре да прави – пише, духайки на пръстите си, за да ги стопли. Работи върху „Изворът на Белоногата”, но покрай нея из полетата на черновите четем стихове, свидетелстващи за една друга, много по страшна криза. Днес можем да я определим с претенциозното „криза на политическото лидерство”. Тя е знаково белязана от едно драматично събитие – залавянето, осъждането и обесването на тайнствения доскоро Васил Кунчев – Левски. Но е започнала доста по-рано. Началото и може да се открие в едно, влязло по-късно в ученическите читанки стихотворение на Петко Славейков „Не пей ми се!”. Съвременниците са озадачени и объркани. Как може само месец-два след като се е сбъднал политическият блян на българите и султанският ферман от 28 февруари 1870 г. им е дал църковна независимост, един от лидерите на тази борба да пише с омерзение за: „тез години аз в каквито живея”? Какво им е на годините?!

А годините просто са очертали една непреодолима пропаст между два политически възгледа за бъдещето на националния идеал и две ясно оформящи се поколения. Усещащ принадлежността си към групата на опитните и събрали авторитет с годините обществени водачи, свързали деятелността си с борбата за независима църква, Петко Славейков пише: „Зрей отсега младо племе със надежди занапред / Нас неволи надделяха, вази те да не смутят.” Разграничителната линия между нас и вас, млади и стари, която уважаваният журналист и политик поставя между своето поколение и онова още непоявило се и сякаш липсващо поколение на новите обществени водачи, е трагична в своето признание.

Васил Левски е мъртъв, а вътрешната революционна организация обезглавена два пъти, след залавянето и разпитите на сочения за негов приемник Атанас Узунов. Любен Каравелов е обезверен и потресен от случилото се. Той зарязва доскорошните призиви за въстание от страниците на своите вестници „Свобода” и „Независимост” и кротко започва да издава списание със спокойното име „Знание”. Самият Петко Славейков е лишен от сила, глас и влияние след принудителното спиране на неговия вестник „Македония”. Сякаш с предчувствие за всички тези събития, малко преди те да се случат, той ще напише: „Жив няма, няма ни един с дух бодър и свободен – едничък бащин, майчин син, пророк до нас проводен”... За кого ли става дума? Водачите са мъртви, да живеят водачите!



Петко Славейков (снимка: Изгубената България)
  
Новите водачи се събират в Гюргево, за да вземат бързото и страшно решение за бъдещо всеобщо въстание. Подобно решение може да бъде бързо и лесно само в съзнанието на мъже със средна възраст от 23 години – Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов. Най-възрастният е на 26. Това, което обаче пък те все още не знаят е, че личното им отношение към това решение ще прекара вбъдеще същата огромна пропаст и между тях, и която стряска нощите и дните на усещащия се внезапно остарял в момента Петко Славейков. Тя ще ги раздели завинаги на стари (оцелели) и млади (вечно).
Всъщност, оказва се, че само една година по-късно, през 1876, границата между оцеляването и смъртта ще се окаже една река – весело шумящия, тих и бял само в поезията Дунав. И всичко зависи от това в каква посока ще преминаваш голямата река – дали на север или на юг. И дали ще четеш или ще пишеш вестници.
Това, което следва по-надолу е възможната хроника на едно наложено от обстоятелствата самоубийство. Единствено възможен избор на човек, който така или иначе вече е нарекъл смъртта „сладка почивка”, сравнявайки я с нищо несравнимото удоволствие от следобедната дрямка в хладната одая на гроба.
През втората половина на май 1876 г. един от апостолите на Априлското въстание е вече в друга, негероична роля. Облечен в опърпани цигански дрехи, Захари Стоянов е сред хвърлените и очакващи своята нерадостна участ бунтовници в тъмницата на Троян. Бъдещият първи журналист на следосвобожденска България успява да изкрънка чрез трето лице от надзирателите пристигналия в конака последен брой  1070 от 16 май на официалния вилаетски вестник „Дунав”. Крадешком, по спомените му, прочита две телеграми от орханийския (б.а. – днес Ботевград) каймакамин, от които става ясно, че Георги Бенковски е убит, а въстанието в Копривщица е потушено. Ясно е, че за него това не е новина, защото той е пряк свидетел и участник в същите тези събития. За други обаче би могла да бъде.
Описаната случка поставя важен въпрос. Доколко е вероятно разпространененото твърдение, че българските емигранти в Гюргево никак не са били в течение на драматичните събития от другия бряг на Дунава и новините за фактическото поражение на въстанието. Знаел ли е Христо Ботев къде отива и какво най-вероятно му предстои? За него е вече твърде късно за четене на вестници, а многозначително съвпадение е, че точно на датата, на която от русенската печатница излиза поменатия по-горе брой на „Дунав”, той е на пристанищния кей в Гюргево и очаква пристигащия срещу течението „Радецки”. Но същевременно до този момент са изминали едни от най-загадъчните десет дни в неговия живот. Ден след ден, в които съвпадение от обстоятелства от една страна и вътрешна нагласа от друга се превръщат в десет крачки към смъртта. В началото на тази десетдневка нищо не предвещава, че тя ще завърши на брега на Дунав. Защото на 5 май се появява първият брой на вестник „Нова България” с редактор и основен автор Христо Ботев. Броят е изцяло посветен на въстанието. Днес бихме казали, че е несъвместимо и невъзможно в границите на броени дни да започнеш два толкова противоречащи си житейски проекта. Вторият от които, смъртоносно неочакван и внезапен.


 Стефан Стамболов

Тайнственият и премълчаван въпрос, обаче е свързан с една друга публикация по страниците на новия вестник. Тя е публикувана в притурка на „Нова България” от 17 май – денят, в който Христо Ботев е изоставил внезапно редакторството и вече пише нещо друго и лично - прословутото „Мила ми, Венето” от борда на „Радецки”. Публикацията е със заглавие „Към юнаците въстаници в България”, 13 май, 1876. Неин автор е...Стефан Стамболов. Този факт е приет за истина и посочен на с. 339 в първи том от монументалното изследване „Българска възрожденска книжнина” на Маньо Стоянов. Сочи се и от академик Иван Радев в предговора на избраните съчинения на Стефан Стамболов под името „Запомни ме живот”. Според него най-вероятно текстът е пратен от Стамболов в „Нова България” по човек. Трудно е за вярване. Едва ли първа грижа на криещия се из търновските махали водач е да пише статии и да търси куриери, за да ги праща тайно в Румъния във време, в което натам просто се бяга от бесилото.
Точно затова въпросът, който тук увисва със страшна сила е, къде е по това време водачът на Първия по значение революционен окръг и бъдещ министър-председател на България. Историята отговаря лаконично - липсва. Не взема участие в събитията. Не е ясно и кога точно преминава в спасителна посока Дунав. Възможно ли е това да се е случило в дните между 5-ти и 17-ти май – времето, в което в „Нова България” ще се появи статията от Стамболов? Възможно ли е съавторите на единствената издадена приживе Ботева стихосбирка за последно да са се срещнали в Гюргево? Ако това се е случило, какво точно е научил и разбрал Ботев за хода на въстанието и за непосредствено предстоящото? Ако е разбрал грозната истина, защо не останал, а е преминал на сигурна смърт в посока обратна на спасителната?

Извън логиката на хипотезите в подкрепа на тезата за подобна среща има и един факт. И досега в Държавния архив във Велико Търново във Фонд № 1779 се съхранява необяснимо неизвестната автобиография на Стойчо Стойков. Роденият през 1834 г. мъж, съдбата среща със Стефан Стамболов в дните на Априлското въстание. Именно с помощта на Стойчо, като в абсурден сюжет от приключенски роман, Стамболов успява да избяга в Румъния. И после, на стр. 25 в текста се появява кратко изречение: „Аз проводих файтона си. Дойдоха Стамболов, Христо Ботев...”.

Събрани ведно историята около публикацията в „Нова България” и споменът в Търновския архив пораждат драматичен извод. Христо Ботев знае какво го очаква, но вече няма избор. В своята главоломна последователност обстоятелствата са го притиснали със страшна сила и не му остава друго, освен да облече униформата на войвода, купена по дългия списък, поръчан от скрилия се някъде Филип Тотю и да обуе тесните чужди ботуши на по-дребния от него хайдутин. След това мъчително да изкрачи с болка последния си път до Врачанския балкан за очакваната си, неминуема и търсена от него среща със смъртта. Като млад. Стамболов ще остане в редакцията на „Нова България” и ще бъде убит две десетилетия по-късно в началото на години, определяни като „криза на средната възраст”. Точно на толкова, в които пък много преди това Петко Славейков е разбрал разликата между „млади” и „стари”...