Чертая с маркера по бялата дъска малка червена окръжност.
Оформям по страните и три малки черни удебеления. Казвам: - „Това са малки
отвори в сферата. Те за запълнени с органично вещество, което се разтваря от
температурата на тялото и през отворите отровата прониква в кръвта. Той умира
след няколко дни…“
Така с няколко думи почти приключвам лекцията за журналистиката
в тоталитарното общество.
Обяснил съм откъде в това време при хората идва усещането за
спокойствие и безметежност.
Разказал съм тезата на Карл Попър, че тоталитаризмът и
патриархалното семейство си приличат – някой друг се грижи за теб и взима
решения вместо теб, но пък винаги си нахранен и облечен като другите. И никога
не си сам, което е добре при умиране, но притеснява през цялото останало време,
наречено живот.
Изяснил съм защо журналистите в това време на безметежност
са добре платени, добре облечени, добре живеещи и добре премълчаващи неудобните
истини.
Обяснил съм как и защо след големия пожар в центъра на Шумен
през 1986 г., при който загинаха трима души, на другия ден новината от мижави
десет реда в местния вестник бе сбутана на пета страница долу вляво. И как в
тоталитарното общество няма лоши новини.
Дал съм многобройни примери за липсата на сказуемо в заглавията на публикациите. И как в текстове, над които се чете "Радващи резултати" или "Преизпълнен план", се крият бездействие, нищоправене, нищослучване и мисловна нищета.
Дал съм многобройни примери за липсата на сказуемо в заглавията на публикациите. И как в текстове, над които се чете "Радващи резултати" или "Преизпълнен план", се крият бездействие, нищоправене, нищослучване и мисловна нищета.
Разсъждавал съм на глас как човекът (с малко „ч“) от това
време прилича на лисицата от клетката в зоопарка. Ако и отвориш вратата, тя ще
излезе на свобода, но вечерта ще се върне в клетката в очакване на храната,
донесена от Големия Загрижен и Даващ Храна Човек с главно „Ч“.
Нахлул съм грубо в спомените им с твърдението, че бабите и
дядовците им харесват това време, но това харесване е нещо като лутането на
лисицата от историята преди малко.
След което приключвам с червения маркер, сачмата с рицин,
мостът „Ватерло“, устройството на странен чадър в ръката на безличен непознат и
усещането за лека болка в крака. И допълвам: - „Той просто не е приемал всичко
онова, за което ви говорих досега. И е имал смелостта да не го премълчи.
Довечера в ефира на Българска национална телевизия ще говорят за Георги Марков.“
Прибирам лаптопа в чантата си и не очаквам нищо. Дано не съм
прав. Все пак, те не са родени в клетката, в която ние живяхме някога…
