сряда, 23 ноември 2011 г.

Българското име на Дявола?


Важно: На тази илюстрация от 1499 г., включена в инкунабул от Нюрнберг е показан Влад Цепеш след превземането на Брашов. Той закусва и пие (не кръв, а вино), наблюдавайки любимото си наказание - набиването на кол. И сега - Навсякъде в текста името му се изписва с О - DRAKOL. Също като в старобългарската дума, за която ще стане дума по-долу...


История, писана с остър кол


Преди седмица присъствах на публичната защита на докторантура в Шуменския университет. По принцип подобни събития преминават в присъствието на специалисти от съответната научна област, но този път бе различно. Залата бе пълна с хора, привлечени от темата на изследването: „Лексика за назоваване на средствата за мъчение в славянския превод на Пролога”.


Често се замислям откъде у нас идва този определено нездрав интерес към болката и страданието. От една страна – почти безграничната човешка изобретателност за това как да причиниш болка някому. И от друга – необяснимото любопитство, привличащо ни към чуждата болка. Тълпи от лица, взиращи се в стичащата се кръв – от публичните екзекуции или клади в Средновековието, през първите обществени хорър сериали на Гилотината във Франция, та до съвременните боксови мачове на телевизионния екран.


Та, и тази публична защита, събрала толкова хора. Вероятно зад експертния филологически интерес към езиковедското изследване на старобългарски текстове, появили се през далечната 1330 година, се криеше и същото човешко любопитство – да разберем колко изобретателни са били предците ни в умението да си причиняват болка.


Старите книгите разказваха за мъченията, на които били подлагани първите християни. По редовете на така наречените „Станиславов пролог” и „Търновската редакция на Стишния пролог” старият книжовник преписвач внимателно изреждал точно 139 думи на 2291 различни места в текста, означаващи средства за мъчение. Мъка върху мъка, причинявана от ръкавици с метални нокти, остри тръстики, разтопено олово, железни ботуши, нажежен шлем... И още, и още.


И тогава една дума привлече погледа ми. Тя бе от групата думи означаващи „Средства за мъчение, оказващи механично въздействие върху тялото на мъченика”. Кратка и звучаща като скърцане на разкъсвана плът – ДРЬКОЛЪ... Дума събрала в себе си и материала и мъчението – острият дървен кол за пробождане на страдащото тяло.


И сигурно защото само преди месеца се разхождах по красивите улици на Брашов – там където преди около 550 години се е разиграла една от най-кървавите сцени на насилие с участието на един почти митичен исторически персонаж - думата-болка предизвика очаквана асоциация.


Нито Дракон, нито Дявол


Редовете по-надолу нямат нищо общо с напъните владетелят на Влахия да бъде представен като българин или поне с български произход. Пази Боже!. Още повече, че този сюжет беше вече безвкусно предъвкан около романа на Елизабет Костова „Историкът” и предизвика доста хапливи и ядни коментари оттатък в Румъния. Разсъжденията ще бъдат единствено около етимологията на прословутия псевдоним на Влад Трети Дракула, станал световноизвестен след едноименния роман на Брам Стокър и особено сед многобройните филмови интерпретации на неговия сюжет. Сред много обяснения за произхода на прозвището на владетеля на Влахия Влад Трети, познат повече като Дракула, можем да прочетем какво ли не. Едни твърдят, че страшният псевдоним идвал от принадлежността на неговия баща Влад Втори към „Ордена на Дракона” (Dragon), основан от имератор Сигизмунд за борба срещу Османската Империя. Или пък от румънското Дявол (Dracul), свързвано с необяснимата жестокост на Влад към противниците му, независимо от тяхната народност и вяра. Грешка!


В продължение на векове в говоримия език на хората, живеещи на север от Дунав навлизат думи със славянски и старобългарски произход. Те са стотици, а някой от тях са живи и до днес. В непрестанното местене на армии, граници, народи, книги, историята смесва езиците като в огромна пещ. Едни думи изчезват, претопени във всекидневното говорене, други остават вечно живи, трети оцеляват като корабокрушенци на необитеами острови, захвърлени по страниците на забравени от всички книги.


Като казах книги, някак си забравяме, че в румънския език и култура кирилицата се използва като официална графична система до 1865 година, а богослужението се извършва на черковнославянски език.


Някъде там за пръв път се появило и страшното прозвище Дракула. Какво ли е искал да каже онзи, който го изрекъл пръв?! И по колко начина е било изричано и чувано това име.


Колкото и необичайно да е, отговорът трябва да потърсим в една хроника, написана на латински. Тя разказва за обсадата на Брашов – богат град в Трансилвания, заселен със саксонски търговци, който в средата на 15-ти век е обсаден и превзет от Влад Дракула. Саксонският авторъ на Хрониките, разказващ за нечовешката жестокост на завоевателя изписва името „Vlad Drac(О)l”, а не” Vlad Drac(U)l”. И това не е еднократно, а е последователна практика във всички текстове, посветени на кръвожадния владетел на Влахия. Особено в текстовете изписвани на латински. Например, в издадената през 2006 г. документална книга на Колин Имбър „Кръстоносният поход към Варна”, съдържаща оригинални текстове на съвременници, участвали в паметните събития от 1443-45 година четем: „На сутринта великият воевода на Валахия пристигна в галоп, водейки със себе си сто конници. Той се казваше ДРАКОЛ” (Интересното е, че в писмо на италианеца Чириако от Анкона, включено в същата книга и датирано от 12 юни 1444 г. владетелят на Влахия е наречен с името... БЛАДО – своеобразна контаминация между Влад и Дракол. Можем да си дадем сметка какво се е случвало с имената на историческите личности минали през толкова езици и уши).


Естествената редукция при изговарянето на „О” в „У” и фонетичната близост на старобългарската дума ДРЬКОЛЪ (дървеният кол като средство за мъчение) с румънската DRAKUL (дявол) водят да забравата на първоначалното значение на прозвището. А то е само един от многото преводи, с които е известен в своето време владетелят на Влахия и Трансилвания. И които означават едно и само едно. Любимия начин за измъчване на жертвите – набиването на кол, за което свидетелстват всички потресени съвременици – ще стане неизменна част от името на Влад Трети. След кръвопролитните сражения с него османлиите от армията на султан Мурат Вторище го нарекат Kazikli bеy (буквално „Набивачът”), сънародниците му ще му казват Tsepes – Цепеш, което означава същото.


Поводи за съмнения


Скептиците ще видят в подобна етимология липса на историческа последователност, поради факта, че бащата на Влад също е носил прозвището Дракол. Именно то се обяснява с принадлежността на бащата-господар към Ордена на Дракона на Сигизмунд. От друга страна пък прозвището, прякорът, човек получава от другите, а не си го измисля сам. Така че, едва ли участието на Влад Втори в тази полутайна организация е било толкова известно в една епоха на слухове и предания. А и нищо чудно синът Влад Трети Цепеш, получил закъсняла световна популярност, да е наследил прозвището Дракула, заедно със семейната традиция да наказва враговете си поставяйки ги върху болезнената точка на подостреното дърво ДРЬКОЛЪ. Още повече, че днес поне едно нещо сигурно е доказано – лошите навици се предават в семейството от родители на деца. Също като фамилиите...

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Как откраднах некролог



Взирам се некролози единствено с очакването някой ден в поредния да открия съвършения стих. Защото знам, че еднопосочната граница е мястото, където елегията ражда прекрасните си дъщери. Както някога Ян Кохановски написал своите вечни „Трени” след внезапното отпътуване на малката Уршула. Или както продиктувал на своите ученици майсторът на хайку Бусон в последния ден от живота си:



Цъфналата слива
ще ме среща вече
всяка ранна утрин

Така зърнах и този – закрепен с четири лъскави кабърчета върху грапавата кора на есенно дърво. В центъра на Копривщица. С онова четиристишие, дето го знаем още от училище: „Ще си отида от света, тъй както съм дошъл, бездомен...”.


Некрологът бе отпечатан вероятно в много малък тираж върху хигроскопична жълтеникава хартия. Изглеждаше преседял върху кората на дървото повече от месец и нещо, защото толкова време бе отминало от панихидата за деветдесет и пет годишнината от гибелта на Димчо Дебелянов.


Но останалото... останалото бе свършил дъждът. Мастилени редове надолу към земята. Вертикален силаботонизъм от гравитация и есенна влага. Уникален екслибрис, който би бил вълнуващо притежание за всеки библиофил.


Така, че.... откраднах го...


П.С. Извинявам се на уредника на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица Дойчо Иванов, който най-вероятно е автор на некролога. За интересуващите се - забелязах още няколко из малките улички. Имате време до първия сняг...