четвъртък, 24 декември 2020 г.

Кой носи снега по празниците

 




    И понеже отново няма сняг, да припомня една приказка, от преди седем години. На снимката отчетливо личат героите на тази подслушана през нощта на Бъдни вечер история. През деня обикновено са загадъчно мълчаливи...


- Не можете да си представите какво е да вървиш през живота с дупка в гърба! – гласът на жълтото глинено прасе звучеше настоятелно. По този начин говорят всички, които искат да привлекат вниманието върху себе си – най-често с претенции и оплаквания.

- Ама, кой би искал да промуши в гръб глинено прасенце  – изхихика Великденският заек – нито ставаш за ядене, нито можеш да обидиш някого с тези кръгли и добри очи!?


- Ако става дума, мога да бъда обект на внезапна агресия – прасето почти се обиди от пренебрежителния тон – Не забравяйте, че все пак съм касичка, а в последно време при тази криза и безработица не само банките, а и прасенцата-касички привличат към себе си нездрав интерес.  Но аз не говоря за мушкане и колене, а за дупката, през която децата трябва спестовно да пускат в мен монети. Ужас, създадено съм с конструктивен ишиас и от това ме боли не толкова гърба, а душата, душата...!!! - Прасето театрално изхлипа, търсейки съчувствие.


    Разговорът се водеше под елхата в големия празнично тъмен салон. Отгоре сред зелените клонки на дървото празнично просветваха стъклените украшения. Примигването на гирляндите с лампички придаваше на играчките, събрани около коледното дърво вид на съзаклятници. Всяка от тях си имаше собствената история и време на поява в нарастващата им компания. През годините, или по точно от нова година на нова година групата на играчките-украшения се увеличаваше с нов член. Този път посрещаха малка кристална топка със снежен човек вътре. Когато Мъжът я постави за пръв път под елхата, той я разтърси и в топката избухна снежна буря. Милиони снежинки се завъртяха във водовъртеж, а малкият снежен човек гордо се изпъчи срещу виелицата. Беше красиво и вълнуващо. Още повече, че тази зима снегът закъсняваше и играчките се чувстваха неудобно, сякаш носеха лична отговорност за топлото и слънчево време навън.


- Всичко е от глобалното затопляне! – Великденският заек беше умникът на компанията. За това допринасяше и липсата на едното му ухо. Всички знаят, че премеждията правят препатилите ги по- съобразителни. Освен това заекът бе направен от ръцете на една детска учителка, което допълнително укрепваше безспорния му авторитет на учена личност. – От затоплянето е! – повтори Великденският - В миналото по това време на годината зайците чертаеха хитроумни следи в дълбокия сняг, а лисиците получаваха главозамайване в опита си да ги разчетат. Валеше по цели седмици и даже децата не ходеха на училище, защото преспите ставаха по-високи от пискюлите на шапките им. Ех, какви зими бяха! – заекът подсмръкна драматично – Според мен хората са станали толкова много, че затоплят света с температурата си. Ау-у-у, каква интересна хитопеза (понеже гледаше много телевизия, заекът си мислеше, че думата произлиза от „хит”) измислих току що. Трябва да я споделя с научната общност!


- Дълбокият сняг е смъртоносен понякога – В разговора плахо (като всяка сърна) се включи бялата грациозна порцеланова сърна,която до този момент слушаше внимателно опънала дългия си врат. В него затъваме лесно и вълците ни настигат. Не можете да си представите как летят те през дълбоките преспи. През разлитащия се във всички посоки сняг се виждат само очите им – алчни и зли. Като човешки са!!! – сърната замълча за секунда, за да усили ефекта от думите си. Тя имаше артистичен талант и като всяко красиво създание се оглеждаше в очите на околните и неусетно натрапваше своята крехка уязвимост. – Снегът е хубав, когато е само няколко сантиметра. Лесно го разравяме и пасем тревата и мъха. Бягаме бързо и телата ни се сливат със стволовете на дърветата. И е приятно прохладен - като нос на елен! – сърната се усмихна срамежливо, наведе глава и продължи, мислейки си явно за нещо друго – Да, снегът толкова ми липсва...


- Жената говори също като теб – в разговора се включи Ангелът от свещта. Той беше ефирен и лек, готов всеки момент да изчезне в разтапящия се парафин. – Тя често повтаря, че тези дни са тъжни без сняг. Залепва носа си на прозореца и гледа с очакване навън. После отива при Мъжа и го моли да и обещае сняг. Той пък се почесва смутено по главата и отговаря, че всичко може да обещае, но не и сняг. Защото, ако не завали, тя повече няма да вярва на нито едно негово обещание. Тя пък въздъхва тъжно и пак залепва носа си на прозореца. Мъжът се шегува, че от това носът и е влажен и студен като на домашен любимец в добро разположение на духа. Жената се усмихва леко и съска като ядосана котка.


-   Явно доста внимателно ги наблюдаваш – Великденският заек присви иронично единственото си ухо. Това, ангелите, сте винаги наблизо до проблемите, нали!


-   Всъщност, ние сме близо до хората – Ангелът от свещта миролюбиво се усмихна – Те пък си имат проблеми. Така, че да, по силата на простия силогизъм ние винаги сме близко до проблемите – на едно крило разстояние.


-    Ами тогава, решавайте ги бе – заекът имаше излишък он пролетен великденски оптимизъм – Решавайте ги, а не гледайте сеир от първия ред на цирка!


-    Е, има нещо, което не знаеш! Ние имаме право само да размахваме криле, когато хората решават проблемите си. От това главите им се проясняват и те стават по-уверени в мислите и постъпките си. Има нещо, което трябва да осъзнаят  – нещо, което си създал сам, е само твоя грижа. Така е с всичко – с проблемите също...


    Животните замълчаха за минута, замислени над думите на Ангела от свещта. Все пак, с ангелите трябва да се внимава, поради тяхната естествена близост с високостоящи институции и малко уважение никога не е излишно.


-   Не ми е добре, когато Жената е тъжна – в разговора за пръв път се намеси Овцата с вързалка на гърба – Много съм автосугестивна и също тъгувам по цели нощи. – Овцата с вързалка на гърба беше грешка сама по себе си. По принцип тя трябваше да виси високо горе на елхата, заради което бе и вързалката на гърба. Беше обаче толкова тежка, че тънките клончета увисваха и Овцата винаги тупваше тежко в основата на дървото. След като няколко поредни години тази история се повтаряше като тъп телевизионен скеч, Мъжът и Жената взеха решение Овцата с вързалка на гърба да си остане завинаги под елхата. Вързалката на гърба обаче остана като напомняне, че от миналото и произхода си никой не може да избяга. Това бе и една от причините Овцата винаги да е съпричастна към нечие страдание. Тя най-добре от всички под елхата знаеше, че страданието обикаля, тракайки със зъби наоколо точно като вълците в дълбокия сняг. И е по-добре да не го посрещаш сам, за да оцелееш.


-  Та, казвам, не ми е добре, когато Жената е тъжна. – повтори Овцата - Не можем ли да измислим нещо? Те са толкова внимателни с нас. Има ли нещо по-нежно от ръцете им, когато ни вадят от кутиите всяка Коледа и после отново ни връщат там?!


Животинчетата под елхата за миг се замислиха. Да, така беше – ръцете им бяха толкова нежни. През цялата година на тъмно в дрешника те очакваха мига, в който отново ще усетят празничното докосване на човешките ръце, за да усетят пак, че нищо не е свършило, а че пак започва. Беше нещо като раждане – раждаш се и някой внимателно те взема в ръце. Играчките просто не усещаха как всички в този момент са глупаво и щастливо усмихнати. И това беше така, защото щастието и глупостта са близнаци и си играят и с хора и играчки. Откакто свят светува...


-  Имам идея! – това каза Снежният човек с половин глава - Имам идея как да и помогнем!


Я, по-внимателно с идеите! – Великденският заек хапливо прекъсна Снежния човек – Когато последният път имаше идея, главата ти пламна и сега си на този наполовина драматичен, наполовина комичен хал!


-   Не съм виновен за това – Снежният човек повиши тон – Не знам на кой глупак му е хрумнало да ме направи дебела парафинена свещ. Това е абсурд – снежен човек и пламък. Макар пък, като се замислиш, има нещо дълбоко символно в това. Радваме околните и изчезваме от очите им, топейки се... – Снежният човек замлъкна, защото усети, че всички са се втренчили в деформираната му от огъня глава.


-   И, я все пак да чуем нещо по огнената ти идея! – Заекът отново стана излишно ироничен, за да прикрие за миг обхваналото го съчувствие към Снежния човек.


-   Ми, тя не е толкова огнена, колкото снежна. Мислех си, защо не вземем тази стъклена топка с виелицата вътре и не я бутнем през прозореца навън. Високо е и мисля, че нещата ще се получат... – В гласа на Снежния човек с половината глава за миг се прокрадна съмнение. Сигурно очакваше оглушителния смях на компанията, но изведнъж усети, че всички го гледат с внимателно уважение. Те бяха играчки и знаеха, че всичко е възможно, защото всичко на този свят е игра...


На другата сутрин къщата бе оглушена от възторжен вик – Сн-я-я-я-г! Сн-я-я-я-г! – Жената подскачаше боса по паркета и всъщност не беше никаква Жена, а онова същото малко момиче, което някога правеше Ангели в снега – много ангели за бъдещето си на истинска Жена.


-  
Трябваше да ми обещаеш, трябваше! – тя подскачаше в див танц около Мъжа – Обещанието ти щеше да се сбъдне и сега щеше да бъдеш най-гордият мъж на света. Мъжът, който донесе сняг...


Той се усмихна смутено и внимателно я отмести от себе си. После се наведе към елхата и каза замислено: - Знаеш ли, прочетох, че няма да има сняг по празниците и ти купих една стъклена топка. Когато я разтърсиш, вътре става виелица и започва да вали – много сняг. Казах си, ето това ще е снегът от мен за теб. Да си виждала тази топка. Няма я никаква под елхата...


Мъжът бе толкова озадачен, че не забеляза как единственото ухо на Великденският заек под елхата потрепера за частица от секундата от възторг...


петък, 11 декември 2020 г.

Рецепти за всички и всичко



Преди минути разбрах, че пред своя създател се е представил монахът Епифаний от скита Милопотамос в Света Гора. Бог бе така добър да ме срещне с него в едно от местата в градината на Дева Мария. Известен с прозвището "Готвачът на Света Гора", Епифаний ни предостави гостоприемството и майсторството си. На тръгване подари на всеки един от нас книгата си за кулинарното изкуство на монасите от Атон.




Странно! Само преди дни посегнах към нея, за да приготвя Никулденската трапеза с препоръки от нейните страници. А там има не само рецепти.

Ето нещо от страницата с рецепта за Паламуд салата: "Някога авва Иперехий казал: "За предпочитане е някой да яде месо и да пие вино, вместо да яде със зъл език плътта на своите братя"

От Геронтикона (Отечник или Светоотечески наставления)



Бог да прости Епифаний Милопотамски!

вторник, 8 декември 2020 г.

Малко нескучен "Фауст" за 8-ми декември

 Мефистофел:        .......................................

                                Дано и вие от гърдите

                               на мъдростта се насладите


Студент:                Ах, искам да я овладея

                               Но как достига се до нея?


Мефистофел:        Кажете вие най-напред

                               избрахте ли си факултет?


Студент:                Държа да зная всичко, дето

                               е на земята и небето,

                               да видя тайнството, каквото

                               е в книгите и в естеството


Мефистофел:        На верен път сте според мен,

                               ако сте целеустремен


Студент:                На учене ще се отдам

                               Но грешно ли ще е, простете,

                               ако разхождам се тук-там

                               в свободното си време лете.


Мефистофел:        Отлита времето, не сте ли

                               порядък в дните си въвели!

                               ..............................................


(Преводът е на Любомир Илиев, изданието от 1999 г.)


Линк към уникалните илюстрации на Хари Кларк за англоезичното издание от 1925 г.

https://www.brainpickings.org/2015/10/19/harry-clarke-faust/

понеделник, 30 ноември 2020 г.

Из тъмните килери на забравеното

Докато преглеждах подчертани пасажи в "Психология на тълпите" на Льобон, мярнах това неподчертано: "Инфлуенцата, която преди няколко години умори само в Париж 5000 души за няколко седмици..." 

Внимание! Не става дума за пандемията от 1918-1921 г. Прословутата книга за човешките мравуняци е от 1895 г. Което означава, че някъде през 1891 г. имаме локална грипна епидемия във Франция. 

Сравненията на демографската структура в процентно отношение показват, все едно днес в Париж за един месец да починат 12 000 човека. (Между другото Париж е един от малкото мегаполиси, който бележи спад на населението от пика през 1920-та г. до днес)

До 1-ви декември за цяла година сега леталните случаи в цяла Франция са 52 918. Хм!? Тема за размисъл в много посоки. А Ръдиард Киплинг написа за племето Бандар Лог (маймуните, де!): "Дълги ръце - къса памет!"...

Теза: Забравата носи покой.

Антитеза: Знанието (информацията) носи тъга.

Синтез: Абе, я пак препрочети "Еклесиаст"!



четвъртък, 26 ноември 2020 г.

Годината, в която не само футболът умря (?)


 

    Преди това умря Марадона.

    Да си представим отново онази 56-та минута от четвъртфинала на световното първенство по футбол в Мексико през 1986 година. Онази минута, в която нисичкият Диего Армандо отбеляза с глава (дали) първия гол във вратата на Англия. Легендарната минута на радости и скърби, на унищожителен гняв и опияняващ възторг. Минутата, на която бяха посветени дори книги, да не говорим за тоновете изписано мастило, хилядите интервюта, анализи и коментари. Голяма и протяжна история.

    Да си представим отново тази минута днес – във времето на супер технологичната системата за видео асистент рефер или накратко ВАР. Минута след тази минута щяхме да знаем в детайли с фалангата на кой точно от пръстите на лявата ръка на най-добрия футболист на отминалото столетие (според официалния сайт на ФИФА) е отбелязан голът…

  И няма радости и скърби, гняв и възторг. Няма книги, интервюта, анализи и коментари. Просто няма история за разказване и преразказване…

     Когато преди години стоях изправен над опустялата стръмна чаша на античния театър в Бергама (древния Пергам), се опитвах да си представя множеството, изпълнило преди векове мраморните седалки. Симетричните полуокръжности на редовете белееха като ребра от скелет на отдавна умрял гигант. Между тях бе изчезнала безвъзвратно многохилядната публика, вълнувала се от риданията на Антигона, трагичната слепота на Едип, болката на Прометей. Защото така сме устроени – винаги ни събира желанието да съпреживяваме с вълнение истории с неясен край. Люшкащи се между надеждата и страха, живота и смъртта, полета и пропадането. Но присъстващи. Най-важните. По-важни дори от актьорите, гладиаторите, танцьорите, състезателите.

    Сещам се отново за това, гледайки към телевизора и празните редове на многохилядните футболни стадиони. Огромният цветен екран със съвършени цветове засилва усещането за пустота и необяснимо безсмислие на случващото се. Топката се движи някак механично като в познатите улеи на флипер. Посягам към дистанционното…

 През 2020 година пандемията и информационните супертехнологии сключиха странен съюз. Първата постепенно отне топлата и одухотворяваща възможността за телесна близост между познати и непознати. Втората постепенно скри в дигиталните си лабиринти разказваните протяжни истории с вълнуващо неочакван край. Първата изпълни видимото пространство между хората с дребна до невидимост смъртна заплаха. Втората запълни невидимото пространство с кратки до видима безсмисленост фрази, постове, съобщения, туитове.

    Антигона в три изречения. Ана Каренина в пост от 500 знака. Старецът в море от 140 туит символа.

    Ето как по едно и също време изчезнаха големите истории за разказване и големите публики, събирани от тях.

 На тяхно място кратките драми, заливащи очите ни всекидневно през гладките екрани бързо се превръщат в статистика. Консумирани като новини, повтарящите се като сюжет малки лични трагедии изгубиха възможността да трогват, привличат, мобилизират. Човекът се затвори в дома си, а навън опустя. Тълпите по улици, площади, стадиони се стопиха в течните кристали на дисплеи и екрани.

    През 1895 година Густав Льобон написва знаменателния си труд „Психология на тълпите“

    Шест години по-късно националният отбор по футбол на Аржентина играе първия си официален мач.

    През 1986 година Аржентина става за втори път световен шампион по футбол, предвождана от Диего Армандо Марадона, след като преди това той е отбелязал гол с ръка във вратата на Англия

    На 25 ноември 2020 година Марадона умира от сърдечен арест.

    През 1895 година в „Психология на тълпите“ Льобон пише: „Великият фактор за еволюцията на народите никога не е бил истината, а напротив, грешката“

    И в това е надеждата…   


вторник, 10 ноември 2020 г.

неделя, 18 октомври 2020 г.

Древна поезия и съвременна проза

 


Като за ветровит уикенд разтворих "Илиада" и сторих нещо, което отдавна (ама много отдавна си мисля). Реших да проверя всички позиции на епитети, използвани от Омир в описанието на гръцките кораби. В целия текст.

Ето ги: скороходни, черни, бързоходни, бързи, гладки, големи, кухи, ахейски, вити, хубавопалубни, многовесли, морски, червено бродни, симетрични, празни, вражи, красивопалубни, мореходни, двойновити, стройни, черноноси. Двадесет и две позиции.

Преди час-два се върнах от залив в Черно море, където тези кораби са спирали преди хилядолетия.

В едно от своите есета Иво Андрич пише, че истинската история на един народ започва от срещата му с морето.

А днес нашето море никак не изглежда щастливо от срещата си с нас...

понеделник, 12 октомври 2020 г.

Това е текст! Това е рап! Това е!!!


 Има надежда, докато тук се прави такава музика. И такава поезия...

четвъртък, 10 септември 2020 г.

На този ден преди година



"Ще седна ей сега - казвам си - или утре, или пък когато ми се ще. Времето лети, отлита, а аз не го усещам. Защото нямам думи да кажа колко си почивам, колко се успокоявам от мисълта, че книгите са до мен, за да ми доставят удоволствие, когато дойде времето им, че разбирам колко ми помагат те да живея. (...)

Библиотеката ми има кръгла форма и в нея няма друго място освен за масата и стола ми; извитите и стени предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги, подредени наоколо на пет реда. (...)"

Мишел дьо Монтен "За трите вида общуване"


вторник, 8 септември 2020 г.

По-полека с топките!

По повод инцидента с дисквалификацията на Джокович от US Open си припомних нещо, което писах през 2014 г. В търсене на обяснение за концептуалния скептицизъм на френския философ и писател Мишел дьо Монтен може да се разсъждава за житейските му несгоди, претърпени в личностен аспект.

Та, там съм написал за петте му деца, починали невръстни, за смъртта на приятеля му Етиен дьо ла Боеси, на баща му. И още - точен цитат: "По-малкият му брат умира след удар на топка за тенис."!!! И това става в XVI век! 

Така,че: Easier with the balls!

понеделник, 17 август 2020 г.

Относно Siyasi tepegözler


Турцизмите в българския език се употребяват в езиковата практика безкритично – в смисъл, че популярното приложение на думата или понятието се приема и прилага без замисляне относно едноплановата му смисловост.

Ето как проявите на политическата практика от последните седмици неминуемо извикват в употреба популярната и позната дума тепегьоз (неправилно произнасяна като тапигьоз). Представата, че това е определението за глупав, безсрамен, нахален, нагъл човек е само част от цялата истина.

Многосъставната дума (характерна за аглутинативните езици, какъвто е турският) се състои от   две части, означаващи tepe (връх, възвишение)  и göz (око) би трябвало да се преведе буквално като високо око или нещо подобно – превод, който никак не се връзва с практическата упортеба на понятието.

А цялата истина е, че тепегьозът (Tepegöz) е митическо същество от тюркската митология – добре познатият ни от странстванията на Одисей – Циклоп.

Така нещата вече се връзват – едно око (göz) върху темето или върха (tepe) на главата.

Ясно е вече откъде идва и пейоративната употреба на понятието тепегьоз – какъв ще е Циклопът, ако не глупав, нагъл, лаком, алчен, безсрамен и т.н.

Ако има някакъв смисъл в цялото това етимологично упражнение, то той е в митологичната поука, че Тепегьозът трябва да бъде надхитрен, излъган, наказан с ум и проницателност. С тепегьоза по тепегьозлъшки не става.

А пък Siyasi tepegözler можем да преведем като Политическият циклоп


неделя, 2 август 2020 г.

Ο γερανός ως γέρος или монолог на Кладенеца




Когато не дочакаш скитите,
понякога ще идват във съня ти
като нечакани, далечни гости
по дъното на бъдеще пресъхнало,
където вятърът чертае мрежи в мрака
аз имам време времето да чакам.

Дали да се запомня все такъв?!



петък, 17 юли 2020 г.

ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ!



И понеже се заговори за него, да припомним няколко цитата от едноименното есе на Торо, направило този термин толкова популярен:


- От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко
- Съвсем вярно е твърдението, че общността няма съвест, но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест
- Ако човек има свободна мисъл, свободно въображение, свободна воля, то това което не му изглежда трайно СЪЩЕСТВУВАЩО - сиреч, несведущите управници и реформатори - не може да му попречи
- Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената и сила и власт.

Хенри Дейвид Торо - "Гражданско неподчинение" 1849 г.


P.S. По това време имаме български вестници (два) от едва три години...

сряда, 17 юни 2020 г.

Когато "Нешънъл Джиографик" не беше телевизия!

Годината е 1996. В ефира на частната "ТОП телевизия" правя рубриката "Шуменски истории". Кратки телевизионни форми, в които в рамките на броени минути разказвам забравени, любопитни, тайнствени, загадъчни и какви ли не още сюжети. 

Какво ли нямаше вътре - мистериозно погребение от 1812 г., разказ за турските бани в града (едната, от които се е казвала "Чини хамам - Китайската баня", историята за феномена на "шуменските братя" (Владигерови, Дюкмеджиеви, Попови). 

Няма да забравя как заедно с оператора (и до днес един от най-качествените телевизионери в България) Даниел Малев катерехме скалите в зелената пустош под Шуменската крепост. Пълзяхме към входа на малък скален манастир, в който по публикация на проф. Вера Антонова би трябвало да има барелеф на християнски кръст с надпис. Намерихме го и направихме снимките. Беше лудо преживяване, но това което ме разтърси бе изрисувана с въглен прекрасна икона на Исус Христос. Личеше си, че бе създадена от ръката на наш съвременник, влязъл тук съвсем скоро. Застанах пред нея и разказвах историята на монасите от скалните манастири на Североизтока - исихастите, търсещи усамотение и покой в следването на Таворската светлина.

"Шуменски истории" бе трогателен опит да изкараме от тъмното на годините онова всекидневно чудо на човешкия живот. Трогателен, защото този опит също потъна в онова тъмно на времето. Архивът на предаването изчезна заедно с легендарната в своята лудост "ТОП телевизия", която в един момент се гледаше в цяла България.

Благодарение на колегата Красимир Крумов е запазен един епизод (гледайте линка по-долу). В този епизод става дума и за една строга и взискателна учителка по математика. Тогава не споменавам името и, затова ще го направя сега. Благодаря за урока, Донка Маргенова!

Сами ще разберете защо е тази благодарност...

А иначе, днес историята мога да допълня с още чудни и чудесни подробности. Но...гледайте я така в линка под тези редове. Сигурно си заслужава. 


https://www.facebook.com/old.shumen/videos/976084129199449/

вторник, 9 юни 2020 г.

Метаморфоза (9-ти юни)



Имаше, вярно, и твърд, и море, и не липсваше въздух,
ала нездрава твърдта, неплавателна беше водата,
въздухът беше без зрак. Не запазваше своя лик нищо.

(Публий Овидий Назон - "Метаморфози")

неделя, 31 май 2020 г.

Невероятна история с къща!




Още помня първата си среща с къщата. Беше преди повече от три десетилетия, а аз млад асистент по Българска възрожденска литература. Още тогава възпитах в себе си навика да търся с очи годините, изписани върху фронтоните на старите сгради. По тази тема мога да разсъждавам часове наред, но не за това става дума сега.

Не повярвах на сетивата си, когато някъде високо към облаците зърнах изписаната 1871 г. Внезапно осъзнах, че съм изправен пред може би най-достолепната постройка по българските земи в онова време на световната източна империя.

Странно защо не се задълбочих в проучване на историята и. Достатъчно ми бе всеки път, когато слизаме към пристанището на Белия град, да вдигам очи нагоре. Красивото трябва да се поглъща бавно, винаги и без никаква припряност.

И така допреди месец време. Историята ме намери през текста на един забележителен роман – „Писма за оригами“ на Дияна Боева. Драматичен и силен текст за паметта и времето, заключено (в буквален и преносен смисъл) между 1951 и 1989 г. С остър аромат на море и усещане за Балчик, снишените села в околностите му до сладостното привличане на Констанца.

На 41-ва страница дишането ми спря в предчувствието, че научавам отговора на заспал дълбоко в мен въпрос:


"Обичах да обикалям около една от най-високите сгради наоколо – вила “Дама купа”. Завършена е през 1871 г. в стил барок с елементи на готикaбила e единствената четириетажна постройка по онова време между град В. и Констанца. Впечатляващи били летите капаци с бронзови орнаменти, съчетани с камъка на К. върху фасадата. Бетонът тогава бил дефицитен, затова цялата къща е опасана с оловни пояси, които личат и днес във фасадата. Собственикът є бил гръцки аристократ, част от елита на Константинопол. По време на игра на карти той спечелил голяма сума пари, след като заложил на дама купа. При свое пътуване до К. авантюристът бил впечатлен от развитата търговия в града, но забелязал, че няма места за забавление и решил да изгради луксозен европейски хотел със салон с пиано. Нарекъл сградата “Дама купа” на всеки етаж била вградена специална ниша с изображението и в цял ръст. Иронията е, че по-късно той губи хотела – отново на карти"


(Дияна Боева „Писма за Оригами“, 2016 г., издателство „Ерго“, с. 41)

Никога няма да разбера как и защо хората и градовете забравят миналото си…

Прочетете задължително този роман!


понеделник, 25 май 2020 г.

Αίσθημα νύχτας

Вечер. Студена. Май. Не: "Май студена вечер". Месец май. Не се чуват славеи. Ситен дъжд тръгва от небето и не стига до земята. Връща се нагоре, откъдето е дошъл.

Вирвам нос към небето. Резки къси вдишвания с незабележими поклащания на главата. Мисля си, че лисиците правят така.

Тънък аромат на прясно простряно пране. Дим от закъсняло запалена печка. Мокра трева. Нещо вкусно. Нещо неясно. Заспиващ аромат на парфюм от далечното вече утро. 

Казвам: "Опитай се да разделиш ароматите един от друг!"

Лисицата отвръща: "Като чувства ли?"

Едно и също е... 

четвъртък, 14 май 2020 г.

И ние на този свят

Питам без никакво връзка с онова, за което говорим: „Мая, щурци ли чувам?!“ Онова, неповторимо, идващо от други времена и нощи скриптене, дръпва вниманието ми от гласа и в телефонната слушалка. Тя: „Юрий, аз съм на село! Какво искаш да чуваш?!““. На около двадесетина километра е оттук. Иначе е PR на едно голямо… Мъжът и (доскоро известен журналист) е изпълнителен директор на една голяма… В момента пък синът им играе с дванадесет такива като него някъде по селските поляни. След минути ще тръгват към един приятел. Имал да черпи за нещо. Представям си двора, масата, здрачаването, приглушените разговори и смеха в тъмното…

Само час преди този разговор чета книга, изпратена ми от приятел. Мемоарите на проф. Александър Балабанов от началото на едип вече отминал век - „И аз на тоя свят“. Чета: „Той продължи да разказва: - Жълтата крава е още жива, но не дава мляко и никой не я закача, а си живее спокойно и отива на паша с целия ви добитък… Нали помниш тая жълта крава, която отгледа брата ви Христо и който досега я вика „майко“.

Наистина, тая жълта крава бе чудо. Страх и трепет бе за всички, наричаха я луда, никой не смееше да припари до нея, бодеше грозно. А когато привечер се връщаше с целия добитък, брат ми Христо я присрещаше още при големия и дълбок наш кладенец – бунар с ледено студена вода, влезнеше под нея откъм главата и тя го приближеше за косата, а той цицаше ли, цицаше, докато се наситеше, и после припкаше около нея като нейно теленце към тремовете, дето се доеха кравите…

И аз се опитвах да правя същото по някой път, но кравата, пак без да ме мушка и рита, както би  сторила с други, кротко ме отместваше с челото си: - Не е за тебе! Ти не си мое дете!

И когато тя се връщаше с брата ми откъм брега на реката към тремовете, всички други крави мучаха силно да предизвестят своите телета, само жълтата крачеше спокойна и блажена, като се озърташе от време на време за брата ми Христо… А той по някой път, за да и направи удоволствие и шега, току извика като теле тънко и разкъсано: - Муууу!

Жълтата крава разбираше много добре, че това е шега, погледнеше го нежно със своите черни очи и се усмихваше от блаженство.“

Това е! Едно от най-красивите неща, които съм чел някога…

(Александър Балабанов „И аз на тоя свят“ С. 1979 г.,с. 178-179)

петък, 1 май 2020 г.

421-ви стих


"При бързоходните кораби мирно сега си почивай"
(Омир, "Илиада", 421-ви стих)

И в Дионосополис също...

понеделник, 27 април 2020 г.

Семинар по стихознание


Новозаветен стих

Нека ме отмине тази чаша, тук оцета го сервират в гъба



Фармакологично двустишие

Всяка сутрин дните си пия
Хапчета за вечен сън



Патриотично хайку

Сутрин чашата с кафето – бяла
Обед чашата със чай – зелен
Вечер чашата с вина – червена



Кардиологична строфа

Дактилно тук-там-там
Амфибрахийно там-тук-там
Анапестно там-там-тук
Аритмия следобед - там-м-м-м…


събота, 18 април 2020 г.

По въпроса за Храма


Отварях боязливо леката вратичка и тръгвах с малки стъпки по каменната пътека. Вляво от мен монотонното жужене ме караше да хукна. Не хуквах. Старецът ми беше казал, че пчелите няма да ми направят нищо лошо.


И сигурно беше така. Той се разхождаше между високите колкото дете кошери, облечен в бяла риза, пусната свободно над черния подрасник. Говореше на пчелите с напевен глас, в който току прозвучаваше обръщението „милички“.

Много по-късно научих, че селският свещеник, който всички знаехме като „Дядо Поп“, всъщност се казва Йордан. Живееше в една къща заедно със своя сват Господин. Старците бяха останали без жените си и събрали двете домакинства под покрива на двуетажната бяла постройка с широк сайвант и малък пчелин в двора. Сега, като се замисля, и имената им са били някак си така, съответстващо църковни…

От малък обичам да се ровя във всякакви библиотеки. Няколкото етажерки на втория етаж доста се различаваха от правилните редици с книги в селското читалище. Всяко дете обича шарените страници с рисунки и илюстрации. Ето така и тук се срещнах за първи път с християнската книжовна поредица за деца.

В двора на къщата лежеше дебелият ствол на отсечен орех. Отдавна. Грапавата му кора бе изчезнала с времето, а същото това време и уморените присядания на стопаните го бяха изгладили до съвършенство.

Ние, децата, сядахме по него едно до друго, като на огромен чин. След това се изреждахме, застанали пред втренчените слушатели и, опиянени от собствената си значимост, четяхме страници от малките книжки, взети от втория етаж. Старецът, приключил работата с пчелите, седеше леко встрани и от време на време кимаше. Чувахме гласа му: „А, така!“, „Видяхте ли сега!“, „Разбрахте ли това!“.

Сега си спомням леко премрежения му поглед. Сигурно е имал късогледство, но това слагаше върху лицето му една замислена доброта.

Когато се сещам за това следобедно училище в селския двор, в изострените ми от спомена сетива се връщат монотонното жужене на църковния хор на пчелите, неукрепналите детски гласове, изричащи Името Му. Бялата риза, бялата коса и бялата брада на Дядо Йордан. Селските шумове на отиващия на запад ден.

И някъде там, онова тихо „милички“, казано на целия Свят.

Защото Бог е Любов!!!


Христос Воскресе!   


   

неделя, 12 април 2020 г.

Честита Цветница!

Тази сутрин разглеждах (изглежда неслучайно) книгата на Димитър Пампулов "Златю Бояджиев - виденията на великия майстор. На една от страниците зърнах името на Тодор Динов. После... После, ето какво!



Честит празник!