понеделник, 4 юни 2018 г.

Отвъд Прага (не града)...


Боян Тончев, "Прагът", 2017 изд. Скалино, художник на корицата Венцислав Диков



Философията липсва осезателно, когато любовта е в наличност. Такова изречение в „Прагът“ няма, но произнасянето му може да бъде един от многото ключове към разбирането на книгата, за която ще стане дума сега.
Според формалните изисквания към структурирането на едни епически текст (какъвто е всеки роман), някъде в началото на сюжетната линия, героят трябва да се роди. Дали това раждане ще е чудесно и съпътствано от знаменателни събития (в стилистиката на авантюрния роман), дали ще е неясно и мъчително (според повествователните рецепти ала Дикенс и реалисти), но раждането е условие „без което не може“ или sine qua non, както биха казали и написали възпитаниците на Националната гимназия за изучаване на древни езици и култури.
Тук трябва да припомним, че според композиционните изисквания на романовата структура – нещата приключват или със смъртта на героя или със сватбата му – едно двусмислено съвпадение на изходи, вероятно защото за много авантюрни герои след смъртта или брака едва ли има какво интересно да се каже и напише.
В сюжета на „Прагът“ от Боян Тончев нещата (сюжетът) привидно са обърнати с главата надолу – до 10 страница героят успява да се ожени и благополучно да умре, след което започва истинското разказване.
Тази привидна провокация не само привлича читателското внимание. Авторът на „Прагът“ е професионално изкушен от историите с неочакван край (а следователно и неочаквано начало). Всеки сценарист е изпитвал усещането на скучаещ Бог, който размества фигурките на „еднодневките“, както презрително си говорят за представителите на човешкия род олимпийските обитатели в „Прикования Прометей“ на Есхил.
Боян Тончев е професионален сценарист, но не и скучаещ Бог. Смъртта на героя му за него е така необходима, както е необходима срещата на Данте и Вергилий. За да разглеждаш отвъдното (и го описваш) ти трябват две неща. Да отидеш по някакъв начин в отвъдното и да си намериш водач.

Венцислав Диков - "Човешка природа"

Неслучайно споменах „Ад“ на Данте Алигиери. След появата на романът „Прагът“ на Боян Тончев (2017 г. Издателство „Скалино“) в повечето отзиви, представяния и литературни критики са споменава терминът „антиутопия“. С риск да досадя на уважаемата аудитория, все пак ще припомня, че ако определяме утопията (в изпълненията на Платон, Томас Мор или Томазо Кампанела) като оптимистично социално инженерство, то антиутопията можем да определим като песимистична социална фобия.

В този смисъл Данте Алигиери е автор на една от първите антиутопии – няма съмнение, че в основата на човешката представа за Ада е страхът. Страхът от последствията на всички социални движения, които човешкото тяло и ум правят приживе.
Има и още нещо – точно 20-ти век се оказа столетието, което даде напоителен тласък на антиутопиите – като се започне от романите на Карел Чапек и драмата му Р.У.Р. и се завърши с „Джурасик Парк“ на Майкъл Крайтън е „Матрицата“ на Братя (тогава, а сега вече Сестри) Уашовски.
Столетието се оказа век на страх и ужас (Фобос и Деймос), а на писателите, сценаристите и киното това им дойде добре – настана векът на антиутопиите.
Тук веднага ще кажа, че в „Прагът“ Боян Тончев интелигентно балансира между така описаната литературна тенденция от последното столетие и традицията на класическата антиутопия, в която водещо е не визуализацията на страха от възмездието след греха и грешката, а проблема за етичните измерения и колебания на човешкия дух между доброто и злото.
В този смисъл аз пък без колебание бих определил „Прагът“ като роман антиутопия, в който водещо начало е оптимистичната етична фобия – с други думи – човешкият дух носи в себе си много заплахи, които предизвикват страх, но представата, че добрият край оправя всичко – от Шекспир до днес - върши работа.
Забелязвате, че до този момент упорито избягвам една основна грешка при представянията на нови книги – коментар на случващото се по страниците им. Защото моята задача е съвършено друга, да предизвикам любопитството и насоча вниманието към текста.
А текстът е наистина любопитен. Не само, поради факта, че един автор прави своя белетристичен дебют в тази предизвикателна и амбициозна романова форма. Не само, поради факта, че той обръща гръб на комерсиалния и предизвикващ читателския интерес съвременен авантюрен роман (политически трилър, криминален екшън и подобни). Да поставиш акцента към етичните и морални измерения на човешкия живот е наистина трудна и неблагодарна задача.
Тя е решена с един остроумен избор – темата за „живот след смъртта“. Несъмнено всеки редактор на многотиражен седмичник ще ви отговори, че „животът след смъртта“ продава. И не само той – сценаристите на сериала „Живите мъртви“ също ще го подкрепят енергично кимайки с глави.
Има и още едно важно решение в логиката на формулата за успешен и добре приет от аудиторията текст – в този роман има заговор и престъпление, има любов и възмездие, има изневяра и прошка има даже и секс. Тук, сигурен съм дори и авторът повдига въпросително вежди. Но на страница 95 четем изречението: „Очите и се впиха в моите, като устните на двама влюбени“. И понеже героите в романа са безтелесни духове, то сигурно трябва да припомним, че сексът се случва предимно в безтелесността на душевните преживявания. Другото е гимнастика.

Венцислав Диков - "Птица"

Светът на „Прагът“ е отвъден. Там душите на отишлите си от материалния свят заживяват разполагайки с неограничено време, лишени от материални нужди, те развиват единствено талантите си. Този утопичен идеал бързо влиза в колизия с невидимите за очите на новодошлия пукнатини в отвъдното съвършенство.
Нещо любопитно – в обясненията на един от водачите, посрещнали духа на Героя (неговия Баща), става ясно, че този нов свят се управлява по принципите на Меритокрацията (неслучайно в текста терминът е отбелязан с различен шрифт). Меритокрацията – тоест идеята, че светът трябва да се управлява от знаещите, успелите и способностите – е едно от последните политически изкушения на нашето време. И нещо интересно – „Прагът“ създава усещането за един свят, който видимо съвършен е някак си емоционално отстранен от изпитанията на милиони души, останали сами и непосрещнати от никого в новото си обиталище.
Не знам дали интуитивно или не, но Боян Тончев е поставил точна диагноза на своя „Прекрасен нов свят“ (според Олдъс Хъксли), защото ето какво казва за меритокрацията британския социолог Майкл Йънг: „Меритократичното общество е катастрофа. Това е общество на егоистични и арогантни победители, както и на гневни и отчаяни губещи. Меритократичното общество води до изчезването на политическата общност.“
Ето как ще си обясним голямата заплаха, която Героят (Даниел) открива в новия отвъден свят – оказва се, че той е изпълнен с гневни и отчаяни губещи. А когато има такива, колко му е да се появи е ТОЙ – водачът, новия месия, разрушителят.
Това е основният конфликт в романа. От една страна човекът с двете имена – Симеон (Силвестър) – създател на Нов култ, замислил разрушението на светът на мъртвите. От друга страна Даниел и неговите водачи в новия свят (Доротея, Адриана, Бащата).
В този конфликт става ясно, че през Прагът преминават не само душите на умрелите, но и тежкото им наследство от отминалия живот.
Всъщност, би ли бил възможен романов, а и какъвто и да е бил конфликт в един съвършен свят. Не, разбира се.

Венцислав Диков - "Заек и вълк"
Ясно е, че в създаването на образа на Антагониста Силвестър (противостоящ на Героя Даниел) Боян Тончев е изкушен – и от работата си и опита в сферата на медиите и новата публичност, но и от съвременни тенденции в модерните общества, които позволяват хора с видими ментални отклонения да стават водачи, политически лидери, да управляват държави и светове през медиираното пространство. Храмът на Силвестър ни припомня, че религиозните храмове са първите медиине пространства. Съчетано с възможността душата да се пренася мигновено през неограничени пространства, става ясно, че чрез пленените от него души на злочестници Силвестър притежава разрушителна модерна медия – телетеокрация. Тук може би трябва да припомним, че именно по повод политическите практики на Силвио Берлускони и притежаваните от него телевизии Умберто Еко за пръв път въведе термина телекрация (управление чрез телевизията)

Разлетелите са в края на романа злочести души от подземието на храма метафорично припомнят, че идеите заразяват по-успешно и от най-доброто бактериологично оръжие.

Внимавайте с идеите - и отсам и оттатък Прага (не града)...

Венцислав Диков - "Акари или обикновен домашен прах"

Текстът е илюстриран с картини на художника Венцислав Диков и е четен по време на съвместната изложба и представянето на романа „Прагът“ в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен на 4.06.2018 г.