сряда, 22 април 2009 г.

Кривата леща в очите ни

Не давайте на съд астролога Лещански - изгорете го на клада, а Бареков и Цветков да хвърлят съчки в огъня!

Ако древната пророчица Касандра беше родена по българските земи, то тя нямаше да бъде онзи трагичен персонаж, предупреждаващ за рухването на Троя, на когото всички се смеят и никой не слуша.
Ако древните троянци мислеха като съвременните жители на Хасково, то Илиадата нямаше да бъде написана, че и Рим нямаше да бъде основан от оцелелия Еней. Чисто и просто Касандра пророкува бедствие, те си я слушат, Парис и Елена - ресто при Менелай. Пито-платено, а пък застрахователите с пръст в полиците.
Ако допреди седмица у нас някой все още си е мислел, че сме модерно общество, навлязло презглава и уверено в информационната ера, дълбоко се е лъжел. Класическото Средновековие, изпълнени с предания, слухове и поверия може да гледа с изумление на случващото се през последните дни у нас. Защото по брой на гадатели, екстрасенси, пророци и ясновидци на глава от населението отдавна сме надминали документираните 3532 случая на магьосничества за 160 години в средновековна Испания.
По подобен повод преди повече от век възрожденецът Тодор Икономов беше написал за българската книжовност, че била „вещерско хороигрище”, тоест танц на вещици и магьосници. Никой не контролирал какво се пише, какво превежда и какво четат по онова време „неповинните български юноши” (както са наричали тогавашните тийнейджъри).
Какво ли би казал за днешните български медии този почтен консервативен политик от миналото?! Същото. Защото и тогава и сега всичко е в издателския, речи го, медиен самоконтрол.
И докато Хасково се изнасяше на палатки и дюшеци във Великденската нощ, и докато Хасково кълнеше и псуваше астролога Емил Лещански в празничната неземетръсна утрин, никой не си зададе въпроса защо днес хората вярват така безусловно на подобни ала-кабалистики.
Отговорът е обидно прост. И обидата е за голяма част от българските медии и журналисти. На практика в последните години те направиха едно – легитимираха смутните факти и информацията от „зоната на здрача” като официална информация, към която трябва да се подхожда с респект и уважение.
Как иначе да си обясним например това, че нашенската си телевизия „Европа” с претенции за информационен формат от типа на CNN и Евронюз разнообразява новинарските и публицистични емисии с отворени телефони за лечители, гадатели и ясновидци. Какво се случва на практика, ли? Ами, наредени до реалния факт, новината и политически или икономически анализ, пророчеството, предсказанието или дистанционното лечение „вземат” от тяхната аура на сериозност и достоверност. Самите те стават факт, новина, истина.
Ами, какво да кажем за нашумялата с неточните си предсказания Теодора Стефанова – щом наближи Нова година или избори, ето ви я цъфнала я при Николай Бареков, я при Милен Цветков. Гледа ясно напред през увеличителната леща на „дарбата” си и говори ли, говори. Да, обаче преди нея в нещо ни е убеждавал я някой действащ министър, а след нея чака реда си бъдещ министър-председател. Пък и тя нещо била казала на Берлускони навремето. И то се сбъднало, май! Сериозна работа, нали! На кого да вярваш по-напред – всичките едни такива авторитетни и уверени, а за водещите да не говорим.
Да не говорим и за смехотворните продукции от типа на „Ясновидци”, в които смехът е много, ясното – малко, а виждането просто липсва. Да но и оттам драматичният глас на водещия, тревожната музика и люлеещата се камера забиват пореден пирон в ковчега на съмняващия се българин с предупреждението „Има тук нещо!”
И понеже говорихме за Средновековието, то в неговия край е онова време, в което бавно и полека започват да се изграждат бъдещите държавни институции, събиращи, систематизиращи и работещи с факти и аргументи – образователна система, право охранителна система, система на здравеопазване. Точно тогава на онези явления от „зоната на здрача” им става тясно и те постепенно излизат на заден план.
И тук стигнахме до най-тъжната част от разсъжденията. Логиката ни доведе до простичкия извод, че щом съвременните български държавни системи за образование, право и сигурност, здравеопазване не си вършат работата, то отново е дошло времето на техния средновековен заместител. Ето затова и така настъпи модерното време на „вещерското хоро”.
Затова, действайте в духа на традицията! Какъв ти тук съд, следствие и прокуратура. Изгорете провалилия се маг на кладата, а съчки и огън медиите ще донесат! Каква новина само, какво зрелище е една клада…

четвъртък, 16 април 2009 г.

Всеки си носи кръста!

Всеки петък по това време на годината си спомням една история. След което си казвам, че точно това е момент, в който може да уверено да отрека едно широко разпространено мнение. Всъщност, какво мнение, то си е направо онази известна поговорка, която казва: "Всеки си носи кръста!".
Една бърза справка със съдържанията на Евангелията ще покаже, че това съвсем не е така. Защото в петъчната суматоха в древния Иерусалим, когато евреите разгорещено обсъждат помежду си под замисления поглед на Пилат да разпнат ли или да не разпнат своя странен млад сънародник от Назарет, на един от тях въобще не му пука как ще бъде разрешен спора. Това е киринееца Симон, които убедено си мисли, че обществените кавги са празно губене на време, та затова в този ден усърдно работи на нивата си. Все пак пролетта е време точно за сериозни агротехнически мероприятия, откакто свят светува. Точно на връщане от полето обаче Симон вместо да се прибере вкъщи, влиза в историята. Без самия да го иска. Ето как е запомнено това нещо в Евангелието от Лука (23; 26): "И когато Го поведоха, уловиха някого си Симона Киринеец, който идеше от нива, и сложиха върху му кръста, за да го носи след Иисуса". Както би казал днес някои криминален репортер, Симон се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Какво по-лошо от това - след като си блъскал до отмала на нивата, да завършиш деня си със стокилограмов дървен кръст на гръб, преплитайки крака към нечия чужда Голгота. След като дотътрил кръста до лобното място, Симон вероятно се прибрал най-сетне вкъщи, излизайки от историята на човечеството и псувайки лошия си шанс. Вероятно от яд същата вечер да се е напил и да е опухал жена си... По този повод евангелистите не споменават никакви подробности. Защо се замислих днес над тази на пръв поглед напълно излишна подробност. Сигурно не защото съм имал желанието да уточня една кинематографична неточност, при която и до днес световноизвестни режисьори показват как Исус измъчено носи своя кръст към смъртта и възкресението си. По-скоро, в случилото се със Симон можем да прозрем една от великите и незабележими поуки на Новия завет - Никой от не може да избяга от обществените спорове и трудни решения на собствената си нива. Защото съдбата е готова да стовари върху рамената ни не само умората от изминалия ден, но и смъртоносната и кръстна отговорност за нечие страдание. Кой знае, ако киренеецът Симон не бе отишъл на полето, а на Иерусалимския площад, то неговият глас би могъл да натежи на везните на спора, измъченият младеж би бил пощаден от ръзпятието, а тези редове никога нямаше да бъдат написани... Кой знае?! Всъщност, всеки прави своя избор сам. Но в нашия личен избор между собствената нива и обществения площад, не би трябвало да забравяме историята на Симон, който помогнал с гърба и ръцете си, за да бъде разпнат сина човечески.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Речен хляб

Днес получих по пощата едно прекрасно есе от един много талантлив човек . Че това последното е така, ще стане ясно след време. Надявам се скоро.
От това есе пък в главата ми се роди нещо. Първоначално трябваше да е хайку. После от тристишие стана тристрофие от тристишия. Нещо като строфично хайку.
Хай, да го прочетем!

Речен хляб


В бавната вечер на залива
тихо проскърцваща лодка
трие лицето си в кея.

Стриват ръцете рибарски
мрежи, весла и съзвездия
ситно в брашното на спомена.

Взимат вода от реката.
Бавно замесват събраното
с хляб да нахранят душите ни


Имам чувството, че знам къде се намира това място...

вторник, 7 април 2009 г.

Английски футбол. Български футбол

Онзи ден студентите ме питат гледал ли съм как Манчестър Юнайтед обърна Астън Вила в последните секунди, пък аз им отвръщам: „А вие видяхте ли как предния ден Ливърпул събори Фулъм в продължението?”. Пък после разговорът тръгна от футбола към истинските неща в живота. По този повод се сетих за нещо дето го бях писал преди години. За футбола…и още нещо. Историята е истинска и се случи отдавна. В един белградски хотел. Любопитна работа!

Седим си в една стая - аз, Марк и Адриан. Адриан е румънец - фен на "Стяуа", а Марк англичанин с неопределено хърватско минало и заклет привърженик на "Кристъл Палас". Аз пък, не знам защо и откога, гледам срещите на ЦСКА. И двамата с Адриан припомняме на Марко (така името му ни звучи по-балканско) на какви велики тимове сме привърженици - единият вдигал купата на европейските шампиони, а другият на два пъти играл славни полуфинали в подножието й.
На хвалбите ни Марк отвръща, че "Кристъл Палас" едва ли някога ще играе за тази купа, след което допълва какъв кеф е обаче всяка събота и неделя да риташ футбол с приятели по зелената тревичка на едно от игрищата на клуба.
- Освен това - допълва Марк - с нашето аматьорско отборче всяка година участваме в турнира за Купата на Англия! Разбирате ли, нищо чудно един ден да играем с тайфата срещу истински европейски шампион. У нас, в Англия, даже и в долните дивизии се намира по някой бивш европейски шампион!
Ние двамата с Адриан мълчим, пушим и мълчаливо му завиждаме. Ние отдавна не играем футбол. Пък и вече не ходим на мачове...
Припомних си тази история, случила се преди около десет години в един белградски хотел, след отзивите от тази седмица по повод поредния кръг за Купата на Англия. В тях не срещнах името на моя познат Марк. Затова пък английските журналисти засипваха с хвалби футболистите аматьори на "Йединг" и "Екзитър". Първите загубиха славно от елитния "Нюкясъл", удържайки нулевото равенство почти час. Въпреки загубата с 0:2, облеклите футболни екипи бармани, строители, товарачи, чиновници и т.н. бяха наричани от спортните коментатори "храбреци", а датата на мача бе определена като "ден за гордост".
Да не говорим за еуфорията около петодивизионния "Екзитър" (това трябва да е нещо като нашата "Б" окръжна група), който натри носа на самия "Манчестър Юнайтед" насред неговия стадион, удържайки нулевото равенство и докарвайки сблъсъка до втора среща - вече на собствения си стадион. Малък, но собствен! Така футболистите на "Екзитър" спечелиха един милион английски лири от телевизионни права и приходи от билети. Един милион лири, заработени за час и половина в извънработно време...
Точно по подобни поводи трябва да призная, че някъде през зимните месеци на всяка година винаги следя с огромен интерес мачовете за Купата на Англия. Това е времето, когато жребият среща големите професионалисти от телевизионния екран със самоотвержените аматьори от градските бирарии, ритащи футбол за форма и удоволствие. Това е времето, когато или на малкото градско стадионче или на суперлуксозното съоръжение за милиарди лири Давид среща Голиат. И чудото винаги се случва! Всяка година!
Защото истинската сила е на страната на неизвестните. Защото английският аматьорски футбол включва 7 000 000 играчи и още 5 000 000 деца, тичащи с радост и хъс след топката. Защото английският футбол е съставен от 40 000 спортни клуба и един от тях е клубът на моя приятел Марк...
Но в цялата тази история има нещо по-важно. По футболните терени на страната с най-стара демокрация в Европа тече практически урок по демокрация. Това, което задължително трябва някак си най-после да проумеем, е, че демокрацията е участие, включване в играта и нещата, а не гледане отстрани. Участие дори само за малко. Дори само за да усетиш тръпката на това, че ти самичък и с приятелите си се противопоставяш на устойчиви представи и внушителни авторитети. Да разбереш на практика, че твоят удар може да срине букмейкърските предвиждания така, както се срутват българските социологически прогнози по време на избори. Да опиташ гордостта от достойната загуба, след като си вложил всичко от себе си. И да подадеш ръка на съперника си...
Точно затова през зимата съм малко тъжен. В Англия се играят мачовете за купата. В същото време в България и в Румъния си играят на политически избори. Социолозите се чудят защо хората не участват в тях, а хората се чудят на телевизионната популярност на социолозите.
Точно затова единствените избори, които ме интересуват в момента, са изборите за нов председател на Българския футболен съюз. Единственото, което бих посъветвал кандидатите за люлеещия се стол на Батето, е да влязат в сайта на Английската аматьорска лига и да си "даунлоднат" стратегията за развитието на футбола и откриването на футболни таланти.
Така де! Трябва да я подхващаме тази демокрация отнякъде!

неделя, 5 април 2009 г.

За из(б)ора на Белоногата и за един от несбъднатите геопо(е)тически бракове по сметка на Балканите




Предполага се, че в същността си "езикът свещен на моите деди" има една изключителна функция - да сътворява свещени текстове. Но точно пък по повод подобни свещени текстове за дадена култура Умберто Еко написа, че с тях не можем да си позволим много голяма свобода, тъй като обикновено има някаква религиозна власт или традиция, която смята, че държи ключа за тяхната интерпретация. При разбирането на това съждение може да се получи така, че понятието "ключ" и словосъчетанието "държа ключа" да отпрати асоциациите ни към образа на подредената от някой друг стая, в която подобно на хотелската човек влиза за малко, задоволявайки естествени потребности. Също както в образователно подредените семпли и удобни литературни интерпретации-стаи, предлагани от учебни помагала и христоматии в стил "девойката, която ми постла легло". Напълно разбираемо е тогава защо отклоненията от подобна анализационна рутина ще бъдат оценявани като "подозрителна свръхинтерпретация", а към авторите им ще се подхожда с подозрителност като към хора, които четат "Аз съм българче!" не като българчета... И ще бъде напълно нормално, защото факт е, че всяка национална литература изгражда своя текстови канон, за да го превърне в крепост, в която няма място за анализационни галски втурвания. Още повече, историята ни учи, че промъкващите се през нощта гали винаги са усетени с крясък от когото трябва!

Проблемът за "хладния" коментар на българската възрожденска литература, коментар, лишен от разпалената патриотична преклоненост пред автор и време, задаваща и очертаваща някакво ограничено интерпретативно поле е почти от днес. И в същото време друг проблем - този за безуговоръчната и абсолютна необходимост от коментар, който винаги трябва да поражда национални послания по подобие на посланията, които излъчва текстът - не е толкова мой, колкото на образователната инерция. Но след написаното по-долу може и да стане. Защото всъщност в средите на българските литературоведи този проблем традиционно е предположен от представата, че една национална литература може и трябва да бъде ортодоксално тълкувана предимно от принадлежащи към нацията екзегети.

Какво да кажем обаче за това: "Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет, която лежи извън всички възможности на аполоничния усет за природа със загадъчния си въпрос "откъде и накъде", с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с фаустовската меланхолна грижовна устременост на душата към безкрайно далечното бъдеще." Лично за мен това е едно от най-добрите неща, изречени по повод оня христоматиен стих от "Хаджи Димитър" със зашумялата гора и повелия вятър. Проблемът е обаче в това, че почти сигурно преди (пък и след) да напише тези редове Освалд Шпенглер не е чел нищо от Ботев...

Ако с този кратък пример съм успял да помоля за снизхождение простително неразумното желание да анализирам от дистанцията на неемоционалната и ненационалната ангажираност една митична за българската литература поема, то нека го и направя. Още повече, че няма да съм пръв в хладните оценки, защото "Изворът на Белоногата" е оценявана и така - "няма дори пълна имитация, няма спазване на един определен стил" и още "като много други външни подражания на народни поетически произведения е лишена на места от естествена наивност и непосредственост" - и това е изречено от Боян Пенев.

В един обобщаващ модел от средата на 70-те години по повод жанровата специфика на възрожденската поема Петко Тотев прави извода, че националната поема разчита в композиционното си стоене на мотива за двубоя. В този смисъл какво по-разбираемо от факта, че в едноименната поема на Никола Козлев Черният арап и Хайдут Сидер се млатят с балканско упование в крайната цел. Няколко години по-късно обаче се оказва, че двамата могат да захвърлят сабята и кривака и травестийно да влязат в епическия сблъсък на двубоя-надговаряне край една чешма, на която преди това Хайдут Сидер си е измил краката. И наистина - нормално е да е така при положение, че националните литератури виждат в другия, в различния чужденец единствено врага, пожелавайки смъртта му. Да, но тази поема (става дума, разбира се, за "Извора на Белоногата") ни изненадва със своя финал. За разлика от други поеми, писани по това време във всички балкански литератури, враговете се разделят по живо, по здраво. Не свисти сабя, няма кървави кошули, горски пътници не носят на войводата си отрязани глави. За разлика от един друг мъчителен диалог-двубой-надговаряне, в който въпросите спират, когато вече няма какво да се реже и "хубава Яна е качена на бяла коня", за да бъде откарана насила някъде - тук след края на въпросите идва и една достолепна раздяла, натоварена с ориенталска щедрост и преклонение пред пехливанското държание на една жена в момент, в който "първо й либе Никола" вероятно се спотайва из храстите. Девойката си тръгва, везирът също, белите чадъри изчезват. Но може ли възрожденска поема без труп. Не може, разбира се...

Разсъждавайки върху композиционните несъвършенства на поемата, още Боян Пенев изтъква липсата на казуална връзка между финала с вграждането и логиката на поетическите събития, предхождащи случващото се. Защото дори и във фолклорните текстове такава каузалност неминуемо съществува. Градежът се руши, някой трябва да се вгражда, хвърля се облог кой ще дойде пръв, първа иде младата невяста - и, това е положението, Минке...(ако така се казва невястата). Неуловимата логика, обаче, според нашата хипотеза, е, че градежът на чешмата в "Извора на Белоногата" е ненужна подробност - Гергана си е вградена по принцип - невидимата духовна себедостатъчност в тесния и захлупен ареал на "родното и милото" метафорично се трансформира във видимостта на физическото вграждане - тялото в чешмата. Като става дума за сблъсъка на голямото и малкото (като пространствена визия) всъщност още Тончо Жечев видя в срещата на везира и Гергана сблъсъка на космополитния безродник от огромната империя и момичето с национална носия, по която можеш да познаеш дори от кои села е. С други думи срещата на безграничното и ограниченото (в смисъл на пространствена ограниченост). Защото факт е, че езикът на национализма има любимо занимание - да о-граничава тялото и неговото движение. Тоест, да очертава карти, да дърпа граници и да обявява попадналото и оказало се вътре в тези граници за земен рай. В този смисъл очаквано, но и смущаващо в аргументите на Гергана присъства обявяването на малкото и о-граниченото за свръхположително и основно качество - "свидна ми мала градинка". И сега "нека да внимаваме - ще се чете от "Извора на Белоногата" - "Няма там, аго, по вази, няма там стени такива". Чудна работа - защо в междуетническия диалог-хвалба между момичето и везира стената, дуварът, преградата - ще се обявят за свръхценност. Е, наистина оказва се, че тези стени са обкичени с цветя. Но това са стени, стени и стени, обграждащи младата девойка. Стени, зад които е уютно и неподвижно.

Диалогичната игра с тясното пространство продължава и по-надолу в поетичния сблъсък на огромните цариградски сараи и "онзи мой бащин дом". Оказва се някак си, че основното му достойнство е "едно само прозорче". От него момичето "ще гледа деня слънцето, а вечер ясен месечка". И така, градежът е налице - много стени, малко пространство, едно малко прозорче. И вътре Гергана - по всичко личи, че й харесва!

Всъщност наистина й харесва, щом с упование изрежда цветята в малката си градинка - едно флорално изобилие, в което на принципа на "Нашата земя е най-прекрасна, наш’те планини са най-големи" с божествено безгрижие се създават цветя, които не съществуват никъде, но растат на воля "в нашата мала градинка". Но нали по този начин националните историографии на Балканите изреждат и подреждат фактите в своите "мали градинки" - там зад стените на музеите се разказва само в цветовете и цветята на победата - сърбите празнуват с цветята си на Добро поле, а ние ги берем на Сливница...

И ето ни при очертаващите се вече май смущаващи изводи, излизащи извън чисто филологическите задачи и очертаващи геополитически несбъднали се перспективи. В своя героикопатриотичен унес българската историография пренебрежително подминава обществения диспут във възрожденското общество за възможността от появата на дуалистична турско-българска държава. Началото на този диспут е поставено с прословутото "Прошение на 51 български първенци до конференцията в Париж през 1869 г.", а последвалите години до самото Априлско въстание от 1876 г. са времето на проверка на тази политическа идея. В този смисъл "Изворът на Белоногата" не е обикновена поема. Тя е неочакван глас в политическото говорене на XIX век. Поемата разказва за невъзможния избор на една девойка и един народ. Невъзможен, защото през този век младите девойки-държави на Европа и Балканите вече са направили своите избори - старите везири и старите императори от Виена до Стамбул са ценители, девойките са така млади, но съдбите им са различни...

Всъщност тук можем да си зададем въпроса защо ли в унгарската поезия няма подобна поема. Ами, сигурно защото "унгарската девойка", показала холеричния си характер във въстанието през 1848 година приема императорската покана години по-късно и тръгва за Виена. И защото метафоричната среща на чешмата в унгарската пуста действително се е състояла в политическия акт на Австро-Унгарската империя. Докато разговорът на Гергана и Везира си остава само поетическа хипотеза на несбъднатия политически дуализъм на Балканите, фантазираната от някои Турско-Българска империя. Още повече, че не само във възрожденския периодичен печат, а и в политическите реалности на Балканите достолепният везир присъства повече в образа на умиращ сифилитик - една доста неподходяща партия за първо венчило.

Тук остава само да припомня, че поемата си Петко Славейков пише във време, в което обществените перспективи (поне в неговите представи) са нахвърляни или под безродните и бодливи глогини, на които е окачена нямата му лира, или под бесилото на Левски. Ситуация доста неподходяща за геопоетически (не казвам геополитически) експеримент-брак по сметка. Подписването на брачните документи е невъзможно вече и по други причини - първо, защото достолепният и великодушен везир е само спомен от героичното време на Сюлейман Великолепни - неговите наследници са вече френски възпитаници и точно като Мидхат паша са склонни да бесят редактори на вестници. На второ място Гергана няма избор, въпреки каламбура в началото на тези редове. Изборът между Свобода и смърт в определени случаи е в избора на начина, по който си отиваш от мира сего. В този смисъл отговорът е единствено възможен - оставам в моята "мала градинка" - онази малка държава в сърцето на Балканския полуостров, вграждането в която означаваше смърт и забрава (въпреки че за това бе написана и епопея).

И накрая. Въпросът на въпросите. Къде остана Никола? Мъжът, закрилникът, домакинът, стопанинът, къщовникът. В поемата той хрисимо присъства като вярното либе, което по женски прекадява гроба, прелива го с руйно винце и подсмърча, палвайки свещичка. Отговорът, който дава поемата, е "и до ден днешен няма го". Всъщност не е ли това и днес големият проблем на онова нещо, което Славейков нарече Гергана, имайки всъщност предвид босоногата България...