вторник, 10 април 2018 г.

Парчета истинско време




По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата, само няколко дни преди да получа тежката като минало книга, бях срещу същия бряг. Там, където преди почти век, фотографът е насочил обектива си в предпочитан ракурс – снимка на крайбрежен град от морето. Линията на съвременните хотели и крайбрежни ресторанти е някъде далеч в бъдещето. В чернобелия пейзаж личат каменните зърнени складове на митично богатия добруджански земеделец Никола Ючормански и лабиринтите на романтичните балчишки улици, които днес носят имена на писатели и художници.
Чернобелите снимки са като разходка по места, където някога си бил. Там погледът ти търси сенки от преминавали някога по улиците фигури на жени и мъже. Старите снимки са като отдавна забравените писма в плик за всекидневно препрочитане. Само за ценители на изтънчения поглед към живота в детайли.

Книгата на Румен Манов „Приказки за България“ е най-удивителният библиографски факт, който можем да си представим. Седемстотин и тринадесет страници и над 2000 фотографии от една изгубена в миналото България. Времето между раждането на Третото българско царство в утробата на Османската империя и драматичния му залез в пожарите на Втората световна война. Съчетание на класическото книжно тяло с доминиращата модерност на визуалното – наистина фотографиите най-добре разказват минали хора, минали събития, минали възторзи и покруси. По същия начин, по който днес Инстаграм показва мимолетно всекидневие.

Тази книга наистина тежи като минало – в буквален и преносен смисъл. Респектират невероятните усилия по събирането на фотосите, проучването и коментара им, подготовката на текстовете към тях – на български и английски, графичният дизайн на всяка една от тези седемстотин страници. Не мога да се освободя от усещането за сетивно физическо и духовно усилие при създаването на книга, което съм изпитвал още само веднъж – при първата ми среща с ръкописа на „Неделника“ на Софроний Врачански. И между другото – в книгата можем да видим снимката от 1910 г. на 125 годишния Кръстю Илянов от Пордим, роден през 1785 г. – двадесет и една години преди написването на „Неделника“.

В тази книга видимият пъзел на живота е замайващ – снимки на генерали и весели цигани, на министри и селяни, на сватби и погребения, на оживени пазарища и покрити с трупове бойни полета. Разпиляни късове спряло време. Истинско.
Тази книга не може да влезе във всеки български дом. Не всеки български дом може да си я позволи. Но поне може да бъде потърсена за среща. С книгите е като с хората...  

Няма коментари:

Публикуване на коментар