събота, 25 август 2012 г.

Как се строи пирамида?!


Публикувано във в. "24 часа" на 28 август 2012 г.

Един необикновен учител по физическо възпитание във Варна направи онова,
 за което другите само говорят

На снимката: Младите волейболисти от СК "Перун". В средата - Димо Стоянов


Това е една почти невероятна история. Тя разказва за хора, за които вестниците не пишат, а телевизиите не показват в сутрешните си блокове. Сигурно, защото в нея няма скандали, а просто добре свършена работа и много деца, с чийто имена може би ще се гордеем. Може би...
В далечната вече 2004 година българският национален отбор по волейбол за мъже пропуска олимпийските игри в Атина. За втори пореден път. По същото това време във варненското основно училище „Добри Чинтулов” учителят по физическо възпитание Димо Стоянов събира в спортната зала малка група петокласници и им показва за пръв път волейболна топка. Започва се като на шега, но на следващата година хлапетата от Варна побеждават връстниците си от Разлог, които са републикански шампиони. Победата си е нещо сериозно, но по-сериозна е амбицията, която тя поражда. И тя по думите на учителя Стоянов е: „Да създадем клуб, който да обедини в групи, школи и секции деца, момчета и мъже за подготовката на базата на професионална основа и развитие на високо спортно майсторство.” Така през 2008 година в документите на Българската федерация по волейбол се появява нов клуб – „Перун” – Варна. И не е клуб само по документи, защото във времето, в което българските волейболни запалянковци тръпнеха пред телевизионните екрани по лондонското олимпийско приключение, варненското училище постави последния камък на върха на своята волейболна пирамида. В тази олимпийска волейболна година отборът с името на славянския бог на гръмотевиците ще има вече свой отбор в мъжкото първенство на страната.
Димо Стоянов говори спокойно – глас на човек, който не се пали лесно, но и лесно не се отказва. Докато го слушам, си спомням думите на един американски писател, който пише: „Казват, че земята се крепяла върху гърбовете на три слона. Тези слонове са стъпили върху гърба на една огромна костенурка. Но нали и тя трябва да стои върху нещо. Най вероятно това е бетон, а този бетон е забъркан от хора като него...”. Казано е и написано по друг повод и друг герой, но не знам защо сега се сещам за това.
Сигурно думите на варненския учител звучат като думи от едно друго време, но все пак: „Основната цел, с която основахме клуба е да предпазим децата от вредното влияние на улицата – цигари, алкохол, наркотици, противообществени прояви”. Днес това важи за 150 ученика от основното варненско училище, които всяка седмица влизат и застават от двете страни на волейболната мрежа. Това са тренировки, състезания, усмивки при победи и сълзи след загуби.
Разбира се, говорим за пари. Не само защото всички говорят за тях, но и защото покрай волейболните радости и неволи един от въпросите бе и за парите в този така български спорт. Става ясно, че минималният годишен бюджет за един детско-юношески клуб са 25 000 лева. Варненските ентусиасти получават от волейболната федерация  6 800 лева и цели 1073 лева от община Варна. Останалите са от членски внос и частично поемане на разходите от родителите на малките състезатели. Учителят по физическо възпитание Димо Стоянов с неудобство допълва, че понякога бърка и в собствения си джоб. Сиромашки пари, но животът учи, че броените пари се харчат по желязна логика – за най-важното и най-необходимото. Колкото и тъжно да е, голяма част от тях отиват за плащането на наем за спортни зали, в които да провеждат състезанията от годишния си календар. Оказва се, че във втория вече по население български град няма и една зала, която да приеме безвъзмездно спортния клуб, поставил в програмата си цели, които смело можем да определим като идеални. А простата сметка показва, че за постигането на високо спортно майсторство са необходими пет двуразови тренировки по два часа, в събота и неделя контрола или състезание и осигурен въстановителен режим. А за да се изпълни този план, само за зала на един отбор ще трябва да се плаща наем по 1200 лева на месец. И като се направи сметка за пет възрастови групи за период от десет месеца сумата вече надхвърля 60 000 лева.
Димо Стоянов не е човек, който върви напред с упреците, но една от забележките му към Българската федерация по волейбол е, че при разпределението на средствата от нейния бюджет грижата за подрастващите е силно подценена. По негови сметки една 3 (три!) процента от парите на федерацията са заделени с грижа за основа на онази пирамида, върху която е стъпил националния ни мъжки отбор.
А най-важният проблем на федерацията е да погледне надолу – към клубовете. Защото в момента от 150 регистрирани клуба около 50 съществуват само по документи и не развиват никаква дейност. Чувам това и си задавам наум въпроса участват ли представители на тези клубове с решаващите си гласове във важни организационни гласувания и получават ли средства от федерацията за чиновническото си съществуване. Няма как – животът и особено последните скандали във волейболната федерация ни е научил да бъдем подозрителни.
Но точно в момента и точно в този разговор не изпитвам никакво подозрение. Срещу мен стои и говори човек, който бавно и търпеливо в рамките на осем година направи своята варненска пирамида. И в тази пирамида, за разлика от онези другите варненски финансови пирамиди отпреди две десетилетия няма измама. В тази пирамида сто и петдесет български ученици и техните родители са вложили нещо изключително важно – вярата, че спортът възпитава характери и пази не само здравето, но и много други неща. А аз отново някак си не мога да повярвам, че в основата на всичко стои осемгодишната работа на един учител – един обикновен български учител по физическо възпитание в едно обикновено българско училище.
Разговорът ни приключва с думите на Димо Стоянов: „Лично на мен, много пари не ми трябват. Една учителска заплата ми стига – останалото е алчност. Винаги сам казвал, че ако имам милион и половина ще построя зала, в която да тренират момчетата.”
Обикновен ли?! Само така изглежда. Просто поговорете с него...
Точно ден преди да напиша този текст на специална пресконференция бившият капитан на българския национален отбор по волейбол Пламен Константинов говори за необходими радикални реформи в областта на спорта и младежката политика. Едно от нещата, които каза бе буквално следното: „Голяма част от парите следва да бъдат пренасочени към училищата, защото предвид икономическата ситуация в страната, много малко семейства могат да си позволят децата им да тренират в професионални клубове. Училището е мястото, където можем да запалим децата по спорта". Прав си, Капитане, безкрайно си прав! Но извън думите и пожеланията в живия живот има хора като Димо Стоянов от Варна. Те вече правят това, за което сме готови единствено да говорим и обсъждаме. Помогнете им не само с думи, защото не само българският волейбол има нужда от тях. 

понеделник, 6 август 2012 г.

МПС като оръжие



Къде държите пушката си? А патроните? Детето ви знае ли къде е ключът за оръжейната каса и има ли достъп до нея? Къде съхранявате разрешителното си? Можете ли да тръгнете със заредена пушка по улиците на града?
Всички тези въпроси звучат стряскащо и ни карат да бъдем нащрек, защото всички знаем - огнестрелното оръжие ранява и убива, а дори и празната пушка гърми веднъж на сто години.
Знаем, но в същото това време безпомощно вдигаме ръце и рамене пред най-ефикасното оръжие за масово поразяване на модерните времена - МПС. Наистина, добре познатата абревиатура за моторно превозно средство спокойно може да бъде тълкувана и така - Масово Поразяване и Смърт. Още повече че вече стана банално журналистическо клише случващото се по пътищата да бъде наричано с кратката дума - война.
Може би е дошло времето да си зададем като общество логичния въпрос защо при това положение е много по-трудно у нас да получиш разрешително за носене на оръжие от разрешително за управление на моторно превозно средство. И да поразсъждаваме по казуса - дали притежаването на шофьорска книжка е част от естествените човешки права (тоест, за всички) или е право, свързано с поемането на сериозни отговорности към обществото.
Един бърз поглед върху два закона - Закона за движение по пътищата и Закона за лова и опазването на дивеча - поражда любопитни аналогии. И в двата случая законодателите оценяват получаването на правособност за притежаване на оръжие и управление на МПС като резултат от необходимо наличие на сходни качества - психическа стабилност, теоретическа подготовка, практически умения (като последните две се доказват след изпит, а първото се удостоверява от компетентен орган). И в двата закона успешното представяне и получаването на свидетелство за лов и правоуправление е вследствие на тежък изпит пред упълномощена от държавата комисия.
Какво става обаче по-късно? Пушките са под контрол на определените за целта места и стрелят, когато и където трябва. Автомобилите са навсякъде и...често убиват. Понякога наред.
Любопитна е още една статистика. От началото на новото хилядолетие за последните 12 години Законът за лова и опазването на дивеча е променян само 9 (девет) пъти. Казваме "само", защото за същото това време Законът за движение по пътищата (ще добавим стряскащото - и опазването на хората) е в реконструкция цели 44 (четиридесет и четири) пъти.
Когато един закон търпи подобни суетливи намеси, е ясно едно. Ситуацията е придобила такива катастрофични измерения, че законодателят е изпаднал в принципна заблуда. И тя е, че чрез промени в нормативната уредба, забрани и ограничения ще реши наболели обществени потребности и ще спре негативни тенденции.
За съжаление (особено у нас) този принцип не работи. Една от основните причини е, че в условията на социални кризи големи групи от хора на практика остават извън системата за законова принуда. Ще прощавате за опошляването на онези велики Ботеви думи, но няма власт над онази глава, която няма дори здрави гащи за връзване. Няма да спра да повтарям, че у нас вече има региони, където държавата на теория и практика отсъства. Идете там, за да видите как се управляват автомобили на литър ракия с литър бензин в резервоара и без свидетелство за правоуправление.
Но сега става дума за нещо друго. За последните години стана ясно, че Законът за движение по пътищата е неефективен в санкциониращите си членове поради факта, че приложението му е единствено прерогатив на съответните органи към Министерството на вътрешните работи или казано с езика на вицовете - КАТ. Въпреки общественото недоволство и неудовлетвореност, въпреки протестите на пострадали от войната по пътищата и наличието дори на граждански организации, ангажирани с този проблем, ефектът е почти нулев.
В ситуация като тази би трябвало да се потърси нестандартно решение. По-точно - стандартно, но потърсено в неочаквана посока. Дайте повече власт на... неправителствения сектор! В това отношение има какво да се поучим отново от ловците и от славния Съюз на ловците и риболовците в България, основан в далечната 1898 г. В устава на съюза освен всичко друго се подчертава, че той "съдейства на държавните и местните институции" и че "води национален регистър на ловците". Какво е важното значение на тези две компетентности? Ами те дават пълното право на Съюза на ловците в съответствие с член 23а от Закона за лова и опазване на дивеча да предложи изключването на ловец от ловното сдружение, с което той автоматически губи правото си на ловуване. Тук трябва да допълним, че на местно равнище членовете на съюза са изключително ревниви към нарушителите на закона.
Ако подобен принцип бъде законово подкрепен и по отношение на правоуправлението на МПС, би могло да се очаква положителен ефект. Пример в това са различните клубове на мотористите. Почитателите на мощните машини са обединени в различни неправителствени сдружения в големите градове. От една страна, те наистина съдействат на органите на реда, от друга, се стараят да контролират лудите глави. Много добре знаят къде се правят незаконните гонки, кои са постоянните нарушители на Закона за движение по пътищата и самите имат интерес да въведат ред в редиците си. Време е и Съюзът на българските автомобилисти да се превърне в активна страна по отношение на хулиганите с прекалено много бензин в кръвта. Така "качената на трупчета" шофьорска книжка няма да отнеме нечий живот. Също като заключената в оръжейния шкаф пушка.

 Публикуван във в. "24 часа" от 6. 08. 2012 г.