вторник, 30 декември 2014 г.

Сътворение




Събудих се. Навън снегът се сипе
и трупа се като брашно през сито.
Познах веднага. Баба на небето,
запретнала ръкави меси пита.

От облаците сбира тя водата,
парче мая отчупва от земята,
подклажда слънцето да не угасне…
Така до нея близо аз пораснах.

Ваня, някога през 2009


КОСМОГОНИЯ: Космогонията е разказ за сътворението на вселената, земята, живите твари. Всички космогонии се основават на вярата в съзидателния принцип и в тях присъства митичният прародител, създателят на света.
В древните космогонии често Създателят замесва света като хляб. Със същите действия може да бъде направен и човекът.
Сигурно и поради това подготовката на ритуален хляб винаги е обредно-магическо действие. Това е безкръвна жертва, която има умилостивяващи и благодарствени функции.
Предаването на различни умения (като месенето и печенето на хляб) между жените от различни поколения в дома носи усещането за устойчивост и увереност във вечността на живота.


понеделник, 1 декември 2014 г.

Стилиян с думи за журналистиката без думи


 
За пореден (кой ли:) път Катедрата по журналистика и масови комуникации в Шуменския университет организира практически семинар за студентите бъдещи журналисти и пиари. Този път гост бе телевизионерът Стилиян Иванов. Темата "Журналистика без думи".

Парадокс на принципа на реторическата претериция - сиреч ще говоря за това как няма да говоря.

Но Стилиян е разказвач на истории. И то много добър. А идеята му в същността си е проста и затова гениална - да разказваш истории с образ и звук, игнорирайки езика. За да те разбират всички. Дори тези, които не знаят конкретния език, а те винаги са повече от разбиращите го. Дори като става дума за мандарин или хинди :)

И се замислих, че мисълта-покана на Умберто Еко: "Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства" си има своя идеален обект в телевизия "АРТ-ТВ" на Стилиян Иванов...Чилаут-тв, а :)! 

Един час заедно с приятеля Стилиян. И обещанието след четири месеца да дойде пак. Този път за практически курс по изговореното сега.

петък, 3 октомври 2014 г.

Connect - Dissconnect или Контакти - Конфликти




Встъпителни думи от организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения към участниците в научната конференция в Шуменския Университет „Епископ-Константин Преславски”



Уважаеми голеги, скъпи гости
От името на организационния комитет на XXI Епископ-Константинови четения бих искал да се обърна към вас с добре дошли и да споделя с вас на второ място съображенията на същите тези организатори около структурирането на програмата на традиционната за Факултета по хуманитарни науки научна конференция.
Казвам на второ място, защото първо бих искал да изкажа огромното ни удовлетворение като организатори, че тазгодишната обща тема около която трябваше да бъдат структурирани научните доклади и съобщения - „Контакти и конфликти” - предизвика сериозен отклик и интерес от страна на колегията и към нас, като организатори, постъпиха 40 заявки, включващи в заглавието си понятията „контакт”, „конфликт” или техни производни.
Може би тук е мястото да припомня, че в своето почти омофонично звучене (поне в началото) тези две понятия предположиха една метафора на сблъсък, свързана с физиката, а и физиката често ще се появява като аргумент по-късно. Както и да е – но все пак нека припомним, че латинското „тактус” означава докосване, а „фликтус” сблъсък. Няма да е зле да поразсъждаваме върху факта, че в този смисъл те са породени от едно и също първоначално действие – желанието да достигнем и се свържем с нещо и някого. Но внимателната тактилна и тактична стратегия на сближаването предполага хармонично и взаимно обогатяване на двете влезли в контакт начала. Докато непомерността на потърсеното единство и  настоятелно свързване на същите тези две начала предполага дисхармоничното и често катастрофично следствие на потърсената близост. 
Ето и как този непомерен в количествено отношение отклик на заявилите своето участие колеги породи първата конфликтна ситуация пред организаторите на конференцията в желанието да структурират една тактична и тактическа програма на научните четения.
Проблемът за конфликтния потенциал на множествеността винаги е стоял пред социалните мислители и инженери. Можем да го чуем както в думите на френския политик и държавник Шарл дьо Гол, който казва, че: „Трудно се управлява народ, които има повече от 400 вида сирене”, така и в първите два стиха на 60 принцип на Дао, изказани преди хилядолетия от китайския философ Лао Дзъ и гласящи: „Да управляваш голямо царство е все едно да чистиш дребна риба”.
Сблъсквайки се с този проблем пред множеството от заглавия, носещи в себе си понятията „конфликт” и „контакт”, организаторите на научните четения се ориентирахме към следния подход при структурирането на заседанията – пренебрегнахме напълно принципа на тематично, хронологично или всякакво друго подреждане, което предполага близост на научни подходи, научни полета, хронологична близост – Така се получи една калйедоскопична програма, при която теологията е до литературознанието, а то до историята, а тя до езикознанието и лингвистиката, а те до медиазнанието и така нататък. Решихме през тази година да има една основна научна секция, в която да участват всички, въпреки риска от по-тежка и продължителна научна програма.
Сигурно ще бъдем упрекнати след така получилата се програмна микстура, но аргументите ни са най-малко два. Първият е свързан с желанието да си припомним онзи първоначален дух на „Епископ-Константиновите” четения на нашия факултет, онова желание да бъдем всички заедно и като общност в този празничен за университета ден, за да се видим и разговаряме в духа на онзи античен смисъл на „симпозиума”. Време, в което не толкова ще огласяме на околните своите научни прозрения и открития, а ще засвидетелстваме своята взаимна принадлежност към една немалка, но обозрима хуманитарна общност – в атмосфера на приятелство, диалог, и защо не и всички други характеристика на античния симпозиум.
Втората причина за подобен подход сигурно е свързана с прозрението на автора на „Богатствата на народите” Адам Смит, че изобретенията и научните открития са следствие на онова, че: „когато си достатъчно отдаден на трудовия процес, и впрегнеш познанията си в други области, ти можеш да направиш връзки, убягвали дотогава на другите”.
Никак не е странно, че този пренос на смисли и значения от една сфера на живота към друга е в основата на всичко – както на „метафората”, задължителна за античното „техне”, така и за техническата иновация –  както, когато през 1949 г. Бърнард Силвър патентова баркода с характерните зеброви черно-бели ивици, той не се и досеща, че природата вече го е патентовала милиони години преди него – майката зебра безпогрешно намира своето уникално малко в стадото през четеца на своите загрижени очи.
В този смисъл при структурирането на програмата на този принцип чрез съседство на отдалечни научни полета, вярваме ще може да се инспирират подобни връзки, които пък да ни помогнат в индивидуалните ни и повече самотни научни дирения.
Тук бих искал и накратко да кажа няколко думи около избора на тема за тазгодишните научни четения. Колкото и неочаквано да е, няма да припомня заседанието на факултетския съвет, където то бе взето и аргументите, които бяха изказани тогава, а ще се опитам да взема аргументи от събития, случили се буквално преди часове.
Едва ли някои от тук присъстващите е попадал скоро на петия етаж на нашия университет, но с мен това се случва всеки ден по простата причина, че Катедрата по журналистика и масови комуникации, както и Медийният център се намират в онова пространство, назовано от университетския фолклор „гълъбарника” – още едно уникално в същността си съвпадение, защото, както всички много добре знаете, гълъбите са неотменна част от историята на комуникацията, природосъобразна комуникационна технология, разпространяваща информация високо в ефира и в античния смисъл на това понятие.
Вчера коридорите на петия етаж, на „Гълъбарника”, напомняха

картина на Иеронимус Бош или Питър Брьогел

– какафонично и хаотично струпване на стари и счупени механизми, потънали в прах и паяжини. Сигурно е, че всеки учен или изследовател носи завинаги в себе си спомена от детските пътешествия из полутъмни и прашни тавани, в търсене на неизвестното. Или както казва Гьоте чрез устата на Мефистофел: „И неслучайно тъкмо тъмнината, навеки се е спуснала над тях. Защото на мъдреца е известно, че всяко нещо става интересно, когато го покрият мрак и прах.”
Така или иначе струпването на прашните и непотребни механизми имаше своето прагматично обяснение. То не бе пърформанс на колегите художници, а се оказа част от кампания на колегите от катедра Физика, които разчистваха своите складове и лаборатории. Към боклука завинаги тръгваха механични модели на слънчевата система, електронни изчислителни машини със светодиодни дисплеи, стар грамофон за винилни плочи, лампови диапроектори и какво ли още не. Но това, което привлече вниманието ми бе малък кашон, пълен с абсолютно нови, неразпечатани кутиики. В тях имаше десетки, невлезли никога в употреба електронни лампи. Върху картона на неотваряните кутийки – кратка абревиатура СССР. Спомен за мъртва технология и мъртва империя, които можеш да хванеш в ръка.
Странното в случая е, че държах в ръката си изобретение, от което по думите на Никълъс Кар: „Произлизат всички съвременни медии – изобретение, което рядко се споменава днес, но има също толкова важна роля в оформянето на човешката цивилизация като двигателя с вътрешно горене или електрическата крушка. Наричали са го аудион.” Това е първият електронен радиоусилвател, а неговият създател е Ли де Форест. Когато през 1906 г. патентова аудиона (от латинското  audire – слушам) поставя началото на ерата на електрониката. Откритието на Ли де Форест, трансформирано в триодния транзистор се превръща в

основна движеща сила на съвременната информационна ера и на практика в първопричината за днешното информационно общество.


Почти половин век по-късно през 1952 г. в списание „Популър механикс” де Форест казва, че електронната лампа е „онзи малък жълъд, от който избуява огромният дъб, обхващащ днес целия свят” (тази дървесна метафора сигурно е свързана подсъзнателно и с името на изобретателя, означаващо „гора”).
По интересното е, че двадесетина години преди появата на интернет като информационна среда за скоростен пренос на информация де Форест споделя своята радост, че няма да бъде жив, за да види напълно резултатите от своето изобретения. Той пише: „електронните физиолози ще могат да измерват радостта и тъгата в определени количествени единици. Един учител може да се окаже в състояние да имплантира знания в мозъците на учениците от 22 век, въпреки тяхното нежелание за това. Какви страхотни политически възможности се крият тук. Нека сме благодарни, че такива неща очакват нашите потомци, но не и нас.”
Технологиите според социалният антрополог Джак Гуди и социолога Даниел Бел могат да бъта разделени в четири категории, като четвъртата категория включва така наречените „интелектуални технологии”. Към тях, разбира се, трябва да причислим всички технологични иновации, свързани с производството, обработката и преноса на информация (като се започне от картата, книгата, секстантът, глобусът, вестникът и така нататък)
Проблемът е там, че щом започнат да се използват масово, интелектуалните технологии водят до нов начин на мислене,което пък от своя страна води до нови социални и икономически трансформации, променящ се свят, в който променящите го трудно намират своето място.
И нека се върнем към петия етаж на Шуменския университет и към „аудиона” на Ли де Форест. Ще се окаже, че съм държал в ръка ябълката на познанието и отговорът на въпроса, поставен в началото на това експозе. Ще се окаже, че стъклената лампа в кутията е същинската причина за разпада на несъществуващата империя от надписа на кутията. Че

информационната технология на Connect-ването е в същността си противопоказна на идеологическото Disconnect-ване,

характерно за затворените тоталитарни общества.
Умберто Еко в своето есе „Велени и тишина” обръща внимание върху два вида цензура – сиреч контрол върху информацията. Първата е цензурата на мълчанието, на забраната, характерна за тоталитарните и затворени общества. И тук се получава нещо изключително любопитно. Прословутата носталгия по спокойствието и безконфликтността на всекидневното живеене в епохата на тоталитаризма за страните на Източна Европа (и най-вече България) е пряк резултат от информационното и технологично disconnect-ване от останалия свят. Или на базата на простия силогизъм – пълната липса на контакти предполага и пълна липса на конфликти.
Втория тип цензура, за която говори Умберто Еко е така наречената цензура на шума. Той пише: „Красотата на шумотевицата е в това, че колкото повече шум се вдига, толкова по малко внимание се обръща на онова, което се говори.” И продължава: „Интернет представлява естествено максималното количество шумотевица, чрез която не се получава никаква информация, освен ако не се намеси цензурата” И заключава: „Защото ровенето из интернет не позволява да се събере достоверна информация”.
Тук ще се изкуша само за момент, за да подхвърля тезата, че информационна среда без цензура (разбирана като ценностен браузър) ще бъде пространство, което можем да опишем с думите на Еразъм Ротердамски от прословутото му съчинение „Възхвала на глупостта”. Място почти като антиутопията „България без цензура”.
Извън това каламбурно и политизирано отклонение, трябва да подчертаем, че неограничените възможности за информационни контакти, които носят новите информационнитехнологии, това мигновено Connect-ване конструира свят на ментални, социални и дори икономически flictus (сблъсъци). Люопитен факт – Карън Макрийди споменава в своето изследване „52 значими идеи в Богатството на народите”, че според „Пенинсюла”,компания занимаваща се с трудово право във Великобритания, служителите губят по 233 милиона часа (конектнати) в социалните мрежи, което причинява на британския бизнес загуби от 130 милиона паунда на ден. Както става ясно, не българските и румънските имигранти а

Марк Зукърбърг е основна опасност
за британския пазар на труда.

Или, ако продължим със силогизмите – Колкото повече, по-възможни и технологично по-лесни са контактите, толкова повече, по-възможни и технологично по-лесни са конфликтите, произтичащи и следствие от тях.
Както стана ясно от всичко казано дотук, възможностите са две – първата е в тоталното избягване на конфликтната среда чрез стратегията на Disconnect – изключване, посредством прекъсване на контактите с външната среда, която на принципа на топлообмена или стремежа към ентропия винаги променя включилия се към нея.
Втората стратегия е на тази на перманентния Connect – включване с всички произтичащи от това рискови следствия от внезапни, непомерни и привидно отдабечени външни влияния, които на принципа на пеперудата, формулиран от Едуард Лоренц, могат да имат и разрушителен ефект.
В своето монументално изследване „Изследване на историята” и наблюденията си върху възникването и развитието на цивилизациите Арнълд Тойнби отделя изключително сериозно внимание върху предизвикателствата на средата върху общественото развитие. Тойнби изглежда вземе идеята си през прословутия епизод от „История” на Херодот, в който той преразказва думите на персийския цар Кир: „Обикновено от изнежени земи се раждат изнежени мъже” и продължава „Те избрали да управляват по-скоро живеейки в неплодородна земя, отколкото да сеят равнинна земя и да робуват на други”. Любопитно е,

че това всъщност е последното, ама наистина последното изречение от могъщия текст на Херодот.

То обаче е странно завещание относно социалните системи и тяхното развитие. И Тойнби отчита това – В главата „Достатъчно и прекалено” той разсъждава върху това как околната среда и външни въздействия влияят върху цивилизациите и обществата. Принципите са следните – прекаленото въздействие унищожава обществата, липсата на въздействие не предизвиква отклик – няма развитие. И най-важното – достатъчно силното външно въздействие, предизвиква подобаващ по сила обществен отклик – развитие и просперитет. И Тойнби ще напише: „Може да се стори, че трите най-трудни късове земя в Западна Европа са помогнали на жителите си да постигнат – по различен начин – най-високото равнище на социален успех в сравнение с кой да е друг народ в рамките на западното християнство.” Естествено Тойнби има предвид Венеция, Холандия и Швейцария.
Ако пренесем стратегията на Тойнби върху нашия проблем, а в това определено има логика, можем да кажем, че в информационното общество външното въздействие не се изразява в природните дадености (климат) или политическите въздействия (войни, заплахи) а е именно във въздействието на информационната среда. В тази ситуация изборът не е между пълното изключване или постоянната включеност по отношение на нейното агресивно влияние. В първия случай, както вече казахме, ще попаднем в безконфликтната среда на тоталитарното мълчание. Във вторият ще бъдем разрушени в свърхконфликтната среда на информационния шум. Третият път е балансираното редуване на Connect Dissconnect. И между тях онази естетика на тишината, семиотика на тишината, за която говори Умберто Еко: „Да изучаваме по-добре ролята на тишината в различните комуникационни средства.” Значи същността на проблема е в онова малко тире между двете понятия.

Последното есе на Мишел дьо Монтен

носи многозначителното название Pour L’essais  (За опита). От нашия опит с четенето на Херодот стана ясно, че последните изречения в огромните текстове са знаково важни. Та, в края на опитите на Монтен четем. „Величието на душата не е толкова в това да върви устремено към върха, колкото да може да отчита обстоятелствата и заобикаля препятствията. Тя смята за велико достатъчното и проявява своята възвишеност в това да предпочита средния път пред катеренето по върховете”. В тази перифраза на Сенека всъщност намираме поредното обяснение на желания безконфликтен контакт. Да докосваш нещата, без да ги отблъскваш в движението си към тях, но и с достатъчна настоятелност, за да ги достигнеш и опознаеш.

понеделник, 9 юни 2014 г.

Проста инструкция за писане на модерен учебник


Текстът е публикуван в www.reduta.bg

И понеже по света и у нас всичко е циклично – не само изборите, кризите, сезоните и прочие - ето че отново се сетихме за учебниците. Намерението на образователната министърка проф. Анелия Клисарова да въведе ред и редица ограничения в свободния пазар на образователната книжнина очаквано бе посрещнато с полюсни чувства и коментари. От гневното недоумение по повод ограничаването на свободата да избираш, до облекченото одобрение, че училищните градинки трябва да бъдат прочистени от плевелите на комерсиалните интереси.
Надявам се да не прозвучи прекалено консервативно, но все ми се иска да припомня, че в своето възникване модерните образователни системи са родени от няколко пределно прагматични причини. Една от тях е да подредят обществото, като създадат хора знаещи едни и същи неща, можещи едни и същи неща, мислещи по сходен начин. Е, анимацията от филма „Стената” на Пинк Флойд видя това по ужасяващ начин, но има един простичък факт – ако някой все още не е разбрал, че образователната система е институция на меко насилие върху личността, а крайната цел е спокойно и стандартизирано общество, за негова сметка си е.
Факт - образователното министерство е много по-важно за реда в една държава от министерството на вътрешните работи. Ако второто гони аутсайдерите (във всяко едно отношение), то целта на първото е да няма такива.
Втори факт – решимостта да си образователен министър изисква на моменти да действаш и като министър на силово министерство.
И след като една от многото инициативи в българското училище е назована: „Училището желана територия на ученика”, нека да си зададем въпроса колко деца все още не са избягали от училище след всекидневния си сблъсък с непосилната тежест на учебниците (в буквален и смислов план).
Отдавна трябваше сериозно да се запитаме дали наистина така наречената конкуренция в областта на учебниците изигра положителна роля (особено в основното образование, а дори и в средното). Да, аргументите за свободния избор звучат модерно и демократично. Но не забравяме ли, че в образованието най-важен е единният стандарт – тоест гаранцията, че всяко дете, независимо къде и как живее, възприема базисни знания като всички свои връстници. Защото най-важната грижа на обществото не са надарените и талантливи деца. Те обикновено имат повече от даровете на живота, освен грижовни родители. Най-важната грижа са всички деца едновременно. Ето защо те не трябва да бъдат разделяни – дори и с различния учебник.
Упреците срещу подобна теза ще са много. И ще са логични. Но не трябва да забравяме най-важното. Учебниците са канонична книга – те носят в себе си задължителното знание. А канонът не може да бъде безкраен е да разказва всички истории на света. Защото тогава се превръща в тегоба. Каноничното знание – задължително за всички – трябва да е просто за научаване и лесно за следване. Големият смисъл на учебника е в неговата обозрима простота. Научаваш малко нещо, но силно и завинаги. И ако искаш и имаш някакъв талант – четеш, защото днешният свят е безкрайно море от книги и текстове. Учебникът просто трябва да те научи да плуваш.
Преди дни, по време на научна конференция в един български университет, достолепен професор с носталгия припомняше времето, когато в ученическата му чанта свободно се ширело едно букварче. В емоционалното му изказване се криеше неизказаната теза, че едно просто букварче може да създаде професор, а днешните тежки ученически чанти, напълнени с информационни тухли произвеждат незнание и гръбначни изкривявания. Но, докато го слушах, си мислех, че едно неполучило подобаващ упрек предателства от страна на академичните среди към българското училище, е охотата и жадността, с която университетски преподаватели се втурнаха в писането на учебници. Съюзяването на техния авторски ентусиазъм с комерсиалния интерес на издатели към сигурния пазар на тази така специфична книжнина доведе до плачевни резултати – лабиринт от дебели книги, пълни с терминология и фактология, с текстове, подходящи повече за студенти, отколкото за ученици.
А едно от най-важните методически указания за това как се пише учебник за българското училище е дадено в момент, в който няма ни училища, ни учители, а е много съмнително дали има и българи. Написано е на последната страница на най-мощния учебник в българската история. Учебник по история, където авторът Паисий Хилендарски отбелязва: „За простите българи, просто и написах: не се старах изкусни в граматиката речи да изписвам и думи да редя.”
Ако 252 години по-късно все още си задаваме въпроса как една тъничка книжка може да окаже толкова мощно влияние върху съзнанието на милиони хора през годините, то е защото има едно привидна несъвместимост между скромната непретенциозност на причината и внушителността на крайния ефект. Изненадващо идва някак за модерното съзнание, подложено на убийствения натиск на информационното многообразие е, че знание и простота могат да бъдат в такава хармония.
Сократ казвал, че изучаването на геометрията е необходимо дотолкова, доколкото човек може да мери земята, която купува и продава. Е, с подобен аргумент древният философ едва ли би убедил специализирано и титулувано научно жури, че може да бъде автор на учебници. Но думите му са втори пример дотук, че когато иде реч за образование и деца, целта трябва да бъде прагматична и проста за обяснение. Казват, че дяволът винаги се криел в подробностите. В многото подробности, ще добавя аз...
Не трябва да правим грешката, че лавинообразното нарастване на информацията е предизвикателство към желанието ни да я научим, изучим и, не дай Боже, запомним. Училището – и някога и сега – е призвано да ни направи социално приложими. Учителят и училището днес имат тежкото задължение да ни научат да преминаваме през информационния ад не с тежката торба на наизустените факти, а с лекотата на умението да се ориентираме накъде да вървим.  

П.С. Пишещият тези редове също е университетски преподавател и също е автор на един от учебниците по литература за 10-ти клас на българското училище, видял бял свят през далечната вече 2001 г. За своя дял от учебника си, обаче, той вина не чувства, защото, докато я пишеше, пръв негов читател, рецензент и оценител бе синът му – по това време деветокласник...   

сряда, 12 февруари 2014 г.

Добродетели на злополучията*



текстът е публикуван в бр. 34 на L'Europeo



На софийската улица „Латинка” зимата е подранила. През прозореца отсреща къщата на художника-професор Илия Петров жълтее прозирно в оределите есенни корони на дърветата. Лявата ръка на немия полага с колебливи удари на четката цветовете върху грундираното платно. Жълто. После бяло. Сиво...кафяво...пак бяло. После малко черно. Посред унилата тоналност на цветовете, клоните на дърветата са подобно разпръсваща се мрежа от неврони, синапси, аксони. Като пулсиращ от напрежение мозък. Внезапно млечножълтото на маслените бои се взривява от малко яркочервено петно. Почти в центъра на бъдещата картина дребна женска фигура е наметнала червена като кръв жилетка. Червено  пръсване с върха на четката. Дрехата е като малък кръвоизлив всред мозъчната белота на картината. Като спукан кръвоносен съд. Като инсулт...


Това е кратката история на една картина. Авторът и е Златю Бояджиев. Прозорецът, от който я рисува, е на дома на художника-колекционер Иван Радев, тъй като енигматичната столична уличка с име на малко цвете е подредила до тротоарите си обиталищата на артистичния (и не само) български елит. След този студен софийски ден картината ще стане част от неговата богата колекция, а самият той многократно ще разказва, че нарисуваният през 1956 г. „Зимен пейзаж” е сред най-ценните платна в частната му сбирка. Защото е една от „първите” картини на Златю Бояджиев, който вече е навършил 53 години. Защото е една от онези „първи”, рисувани с лявата ръка.


Но преди всичко това е ранната утрин на 8 ноември 1951 г., когато художникът пада по очи в двора на къщата си в Пловдив, поразен от малкия унищожителен взрив в главата. А след това нещо необратимо си отива. Най-малкото един утвърден и получил вече признание художествен стил. Невролозите казват, че всеки инсулт умъртвява завинаги част от мозъка. И допълват, че ако не убие всичко, започва великото тайнство на прехода към новия шанс. Велико - защото никой не знае и не може да каже какво точно ще се случи. Тайнство - защото в невидимата загадъчност под мозъчната кора се събуждат спящи сили, клетки променят функциите си, тъканта се реорганизира. И понякога чудото се случва. Е, точно при Златю Бояджиев чудото на рисуването се случва за втори път!


Децата се учат да ходят, да говорят, да се хранят. Децата се учат да рисуват. Най-вече дървета. Къщи и дървета. След мозъчния удар художникът не може да говори, да чете, да ходи, да се храни. Едно голямо, мълчаливо и тъжно дете, което се учи да рисува. Първите скици наподобяват детски драскулки по белия лист. По тях кръстосват клони дърветата под прозореца на болничната стая. По-късно ще се появят клоните на дърветата от прозорците на дома му на ул. „Рогош” 28 в Пловдив. После моливът ще бъде заменен от цветовете на маслените бои. И отново дървета – този път от съседния двор. Сюжетът „дърво под прозореца” ще се окаже началото на трудния преход между два толкова различни периода в творчеството му. Или по точно - преход между два живота – мъчителен и труден като лазенето по клоните на високо дърво.

Едно от имената на творческото съвършенство е Праксител – античният скулптор,извайващ спиращи дъха форми. Име, носещо в себе си качеството на всички качества – праксис (гр. -умение). Но, когато взривът избухне в главата, юздите на вдъхновението вече са здраво стиснати в студената ръка на апраксията. Случаят отнема едно умение, но кой, как и дали ще може да си върне изгубеното?


Когато Съдбата сковава дясната длан на Златю Бояджиев, великата присмехулница на човешките животи си прави поредната мрачна шега. Странно или не, но родното му място – село Брезово край балкански космополитния Пловдив – вече е изпратило по широкия свят един гениален майстор на четката. Роденият също тук Минчо Кацаров отдавна е превзел парижките галерии и е придобил световна известност с посветения на Бетовен цикъл от портрети. И една многозначителната подробност. Кацаров се появява на бял свят със стряскащ недъг – недоразвита дясна ръка. Дотолкова смущаващ е той, че смазан от подигравките на съучениците си, Минчо стига до опит за самоубийство, осуетен от случаен разговор на двама свещеници под прозорците на дома му. После идва времето на гениалната лява ръка, Париж и...славата.


И ето го, може би, мистичният момент. Точно в дните, когато Златю Бояджиев прави първите опити да рисува с лявата си ръка, след като дясната е напълно парализирана, през 1953 г. Минчо Кацаров умира в Париж. Странен и необясним пренос между двамата големи художници, след като съдбата в различен момент ги лишава от дясната им ръка. Родени в едно българско село без да се срещнат никога приживе.


Картината "Баташкото клане"

В годината, в която Златю Бояджиев полага с несигурната все още лява ръка „Зимен пейзаж” в дома на Иван Радев, инсултите сполетяват не само хората. Скованата от сталинизъм Източна Европа също е с болезнено главоболие. Първо е Полша, където правителството на Владислав Гомулка отстоява пред Москва идеята за така наречения „полски път” към комунизма. Избухва „познанското въстание”, потушено с кръв от четири съветски дивизии. В близка Унгария вече става дума не за път, а за безпътица. И по улиците на Будапеща потича кръв под веригите на съветските танкове.

Невролозите имат неочаквано за несведущите обяснение за инсултите. Оказва се, че изглеждащият по-страшен хеморагичен инсулт, съпроводен с кръвоизлив в мозъка е за предпочитане. Главно от гледна точка на бъдещото възстановяване, където перспективите са доста по-добри. Виж, със своето подмолно и скрито действие исхемичните инсулти са много по-страшни. Те могат да поразяват неусетно и да останат незабелязани години наред – така наречените „тихи” инсулти, когато големи зони в мозъка неусетно умират и бавно обезсилват живия организъм.

В аспекта на обществените инсулти през 1956 г. в България всичко протича мирно, тихо и безкръвно. На политическата сцена бавно и пресметливо пристъпва Тодор Живков. Зад сцената нечут и невидян отново отваря врати концлагера в Белене, а агентите на държавна сигурност търсят под дърво и камък авторът на стихотворението „Зов за свобода”, подкрепящо унгарската революция. Ще арестуват автора му Иван Русков след две години издирване. Ще стане ясно, че във всички области на изкуството ще се пипа с добре познатата желязна ръка в кадифена ръкавица.
Българските художници вече са познали нейната желязна хватка. Получилият европейска известност Никола Танев преминава през затворническата килия. После животът го удря още веднъж – този път завинаги. Обездвижен две години по рано и при същите обстоятелства като Златю Бояджиев, той прави безуспешни опити да рисува с лявата ръка и умира отчаян.

Колкото и странно да е, колкото и цинично да изглежда като оценка на последвалите събития, физическото страдание и следствията от инсулта ще поставят Златю Бояджиев в една особена позиция на обществена неприкосновеност. По-късно неговата съпруга Цена направо ще каже, че болестта му го е оттървала от репресии по линия на идеологическата изисквания в изкуството. А художникът сякаш си го й търси. Във времето на драматични и съдбоносни промени той рязко променя стила си. Спокойният „фламандски” рисунък, който кара критиците да сравняват живопистта му с холандските майстори е загърбен завинаги. В този кратък петгодишен период, при търсенето на нов изобразителен стил между 1946 г. и внезапното заболяване, се появяват две картини, които сякаш са метафора на случващото се в България. На едната е сляпото лице на русата „Свинарка”, а на другата, сякаш изскочили от неоткритата все още Планета на маймуните, същества без физиономии ровят с ръце в земята във „Вадене на картофи”. Втората картина направо ужасява художествената комисия и тя отхвърля платното, защото кооперативните работници изглеждали много гладни...
Какво става обаче, когато идеологията на деня е гладна за изкупителни жертви. Спасението е в историята – и то не в поуките, колкото в бягството към нейните сюжети. През оказалата се почти фатална 1951 г. Златю Бояджиев започва работа върху „Баташкото клане” – картина, която сама по себе си ще се окаже преход в живота на художника, мост, по който той ще мине между живота и смъртта. И пак, както при гладните ръце на картофосъбирачите, нещо не е както трябва. В годините на „всенароден подем и възход” на платното очите ни откриват само страдание. И кръв... Картината е буквално обърната към стената от критиката и изчезва за четири години. Заедно с художника.

„Баташкото клане” става част от изложбата, с която през 1955 г. Златю Бояджиев ще съобщи на всички, че не само е жив, но и отново рисува. Завръщането е трудно като раждане. Преминава през ритуалното бродене в самота по полетата на родното Брезово. През аскетичната дисциплина на упражненията с четка в непривичната лява ръка. През преодоляването на споходилото го принудително мълчание на немотата и невъзможността да чете. И накрая това избухва в изострените за цветовете сетива. Всички отбелязват едно – в картините изчезва спокойната и виртуозна линия на дясната ръка. Лявата отривисто и сякаш ситно сече пространството на бялото платно. И пролива цветове. Червеното става все повече и повече сред обилието на цветни тонове. Една от малкото думи, които художникът възторжено произнася е: „Тон, тон, тон!”.

Златю Бояджиев с автопортрет

Точно деветдесет години преди тази упорито повтаряна фраза да звучи по стръмните улици на стария Пловдив един млад и амбициозен френски хирург оперира главата на мъж. Мъжът може възторжено да произнася единствено думата: „Тан, тан, тан”. Хирургът се казва Пол Брока, а онова, което скалпелът му намира в главата на „Господин Тан” е центъра на говоренето – „центъра на Брока”. Точно в тази зона на мозъка е и ударът, който понася Златю Бояджиев. Но магическата за него дума „тон” ще се окаже спасителната нишка, която ще го изведе от принудителното мълчание. Защото това, което следва е добре познато на всички – много картини, много цветове, много изложби у нас и по света, много слава и признание. Силен колекционерски интерес, мания на силните на деня за портретите, които Златю Бояджиев ще им рисува. Пред мистичното му прераждане всички почтително ще мълчат – така хората боязливо затварят критичните си уста и сетива за необяснимото, в което сякаш пръст има и Бог...

По стечение на обстоятелствата и ироничната съдба след болезнената си трансформация Златю Бояджиев ще изграе онази стара като света роля на белязания от съдбата, различния, убогия, немия пророк, юродивия, който може да изрича или изрисува истини, без да търпи наказание за това. Ето защо един от най-добрите познавачи на живота и творчеството му Димитър Пампулов ще напише: „Ако на единия полюс са прокълнатите поети, трубадури на беззвездната нощ, на другия са полуделите художници, любимци на обществото с безкрайната си свобода. Несъмнено Златю е един от тях...”

Според невролозите мозъкът е единственият орган в човешкото тяло, който може да търпи развитие през целия живот. Това е място, където физиологичните кризи се преодоляват с реорганизация и пластичност на материята, а клетки мобилизират скрит потенциал и се трансформират, замествайки погубеното. И още нещо казват невролозите – изглеждаща толкова уязвима и крехка, кората на главния мозък е всъщност с размери около два квадратни метра. Точно колкото едно голямо, бяло и готово за рисуване платно в очакване на своя художник...

*Така английският философ Арнълд Тойнби озаглавява VI глава от своя монументален труд „Изследване на историята”, където доказва, че в основата на всяко развитие стои едно преодоляно крушение