сряда, 25 януари 2017 г.

Случайна приказка

Написана месец по-късно от обичайното време


Видя табелата в последния момент между дивия танц на чистачките. Върху белия метален правоъгълник, треперещ от напорите на вятъра, бе невъзможно да се разчете името. Снегът, извиращ отвсякъде, се бе набил и по черните букви на надписа. Зърна само едно главно „А” и по нататък малко „и”. „Ай, ай!” – усмихна се тъжно мъжът  и добави на себе си – „Къде се забих така и то точно тази вечер!”
Вечерта бе Бъдна, бурята - всепомитаща, пътят – изчезващ в тъмното бяло.
И тогава мъжът разбра, че ако продължи, може и да не се прибере никога, там където го очакваха.  Стигна центъра на потъналото в тъмнина село. Там вятърът сякаш бе по-слаб, забавил напъните си в двоумение по коя улица да поеме. Мъжът зави надясно. Редица от три бели къщи, наредени една до друга, обещаваха крехък заслон. И не само това – един прозорец жълтееше в тъмното. Първата светлинка пред очите му от момента, в който преди два часа двигателят на колата му заработи и започна закъснелият му път към дома.
Остана изненадан, когато малката дървена вратича се отвори. Трудно от преспата зад нея, но пък не бе заключена. Няколко стъпала нагоре, пътечка явно чистена преди часове и почти отново засипана със сняг, сиви силуети на дървета и прозорецът. Светъл като обещание...
Мъжът почука и се опита да погледне през запотеното отвътре стъкло. После повтори. След кратък размисъл натисна дръжката на вратата и влезе. Малко тъмно коридорче и отново врата. Отново почука. Отново тишина. Повтори упражнението отпреди секунда. Влезе...
Стаята бе топла, приглушено светла и ...празна. Стопанинът или стопаните, подредили ниската кръгла празнична маса, не бяха край нея. Изглеждаше като в банална туристическа брошура. Софра, щедро отрупана с гозби, трикраки столчета, хурка с къделя вълна и бяло кълбо прежда, нанизи сушени червени чушки, огнище с пирустия и черно къкрещо котле върху нея.
Мъжът събу обувките си и ги остави предпазливо до вратата, от която все още разглеждаше голямата празна стая. В нейната по тъмна част голям нисък миндер, покрит с шарени черги привлече не само погледа му. Тръгна колебливо към него, после седна и зачака. Помисли си, че когато влязат в стаята, стопаните могат да се стреснат от неканения нощен гостенин. Рече си: „Трябва да кажа „Здравейте!” и да съм широко усмихнат. И ръцете ми да се вдигнати като за поздрав. И двете, за да не си помислят нещо лошо за мен.”
Озърна се наоколо и след като нищо друго не привлече погледа му, зачака. И чакаше. Пукането на огромния червен от огъня пън в огнището сякаш бавно отброяваше времето. Загледа се втренчено в пулсиращата червена светлина, от която топлината влизаше в очите му и някак по-надолу. Заспа...
Събуди се без спомен. Някой го беше завил с дебела чиста черга. На едното от трикраките столчета възрастна жена предеше, седнала с гръб  към него. Вретеното напевно мъркаше под пръстите и. Всъщност, не беше вретеното. Голяма черна котка бе легнала мързеливо до шарените плетени чорапи на старицата и предеше. Мъжът не можеше да се освободи от  усещането, че котката го наблюдава изпитателно през тънките процепи на затворените си очи.
И тогава я чу. Старицата започна да говори – без да се обърне. Сякаш някак си бе разбрала, че в стаята има внимателен слушател, но пък това едва ли и влиза в работата. Думите не бяха предназначени за него. Не бяха поздрав, не бяха въпроси на любопитен домакин, но още от самото начало мъжът разбра, че тези думи са предназначени точно за него. „Имало едно време...” – старицата разказваше. Гласът и сякаш идваше от нищото и носеше в себе си всичко. Мъжът долови в него и умората на снежния вятър отвън, и трополенето на капки пролетен дъжд по влажни цигански керемиди, лятното скрибуцане на нощни жаби и щурци, есенното пукане на запален царевичак. Всичко имаше в този глас, а пък думите бяха безискусни, обикновени и потребни като кратунка с вода на крайпътна чешма през август.
Мъжът слушаше с широко отворени, немигащи очи. И беше странно. Тялото му спеше. Знаеше го – опита се да помръдне ръката си, после дори само пръст. Беше напълно неподвижен. И напълно буден. Думите влизаха отчетливо в съзнанието му, а мозъкът като фино настроено записващо устройство пращаше безпристрастно в чекмеджетата на паметта му същите тези думи.
Усети бузите си мокри. Беше толкова необяснимо – спокойствието го бе обзело напълно, а осъзнаваше, че плаче. Като при среща с любим човек, като при откровение, като при изповед. Откъде ли знаеше, че е така?! Никога не се бе изповядвал...
Събуди се. Червеният цвят в стаята бе изчезнал, заедно с нощта. През замръзналия прозорец се прокрадваше предпазливо сива белота. Мъжът внимателно отмести чергата и стана. В студеното огнище нямаше даже пепел. Кръглата софра и трикраките столчета студенееха празни. Обу внимателно обувките си, закопча решително ципа на дебелото, пухено яке и излезе навън, примижвайки от спокойната светлина на тихото снежно утро.
Край къщата нямаше никакви следи и това някак си не го учуди. Влезе в студения бял джип и завъртя ключа. Двигателят раболепно заработи, а пет минути по-късно тежката кола тромаво разрина с муцуна снега и зави към центъра на празното село. После внезапно спря, а зад волана мъжът притвори очи. Думите услужливо тръгнаха към стегнатото му от тревога гърло. Идваха една след друга – тихи и спокойни в същия ред, в който ги чу снощи за първи път: „Имало едно време...”
Мъжът, успокоен, се усмихна наум и промърмори радостно: „Боже, каква приказка!”
Дори и той не бе наясно какво точно има предвид – светът край него, светът в него или онзи свят, останал зад него...

А там, под тъмната стреха на къщата, черна котка гледаше след отдалечаващия се по снежния път автомобил с изпитателно присвити очи...