Необходимо уточнение: Този текст е написан преди 5 години за брой 14 (2014 г.) на специализираното списание за литература и култура "Любословие", тематично посветен на Библиотеката. Припомням (си) го, защото се надявам до дни на живо да видя реални пространства, които досега са били важна част от една обичана абстракция, разказана преди дни в "Обсебен от Мишел"
Никак не е случайно, че едно от най-популярните в последните години изследвания върху живота и творчеството на Мишел дьо Монтен започва с изречение, в което се появява образът на неговата библиотека: „Един ден, някъде в средата на шестнадесети век, Мишел Екем, сеньор дьо Монтен, протегнал ръка към тавана на библиотеката си и заличил надпис, който сам бил поставил там преди няколко години“ (Фрамптън 2013: 13). Знаковостта на това изречение може да бъде погледната от няколко страни – всичките водещи до две важни посоки за разсъждение. Първата е обусловена от прословутия (и станал христоматиен като оценка) монтеновски скептицизъм, заключен в жеста на заличаването на надписа-сентенция, който той сам някога е записал. Да се усъмниш в истина (и се откажеш), която преди време си приел за толкова своя и дълбока, че буквално си я издълбал върху гредите над главата си – каква по-знакова проява на всеобхватния монтеновски скепсис. Втората (посока) е не толкова явна, но е може би по-важна. Скепсисът на тази епоха, изкристализирал в естетиката на френския писател е не само предопределен от житейските несгоди, претърпени в личностен аспект[1], макар определено те да оказват своето решаващо влияние върху всеки ред, написан от автора. Всички изследователи на неговото творчество логично обръщат внимание върху цялостната всеобхватна несигурност на това време, в което неговата лична съдба е по-скоро правило, отколкото изключение.
Нормално е сред факторите, дестабилизиращи човешкото съществуване в тази епоха, да са чумните епидемии, кървавите религиозни сблъсъци, войните с настъпващата Османска империя, гладът. От гледна точка не толкова на физиологичното здраве, колкото на менталния стабилитет, обаче, съществува важен деструктивен фактор, който някак си е подминаван – сигурно защото е невидим.
Когато Монтен записва върху гредите на своята библиотека стихът от римския поет Лукреций: „По-дългият живот не носи нови наслади“, той всъщност извършва операция, която оттогава и до днес милиони читатели ще правят по различен начин – с молив в тетрадка, бележник, самотен лист. Четейки книга, да запишеш (за да запомниш или имаш под ръка) сентенция, съждение, изречение, което по определен начин съвпада с душевните и мисловни нагласи на четящия. Но тъй като в дългото приключение, наречено живот тези същите нагласи често се променят под напора не само на житейски обстоятелства, а и на нещо друго (и по-важно за настоящите разсъждения), записаните истини и прозрения ще бъдат преоценени, преосмислени…отхвърлени. Но всички тези истини и прозрения се появяват за първи път в качеството си на кратки бележки, записани от страниците на безкрайно множество от книги, а тяхната цел е да послужат в някакъв следващ и бъдещ момент (който може и никога да не настъпи). Логическият извод, който се налага сам по себе си е, че множеството книги, метафорично обграждащи не тялото, а съзнанието – са решаващия елемент в менталната деструкция. Те дават моментна увереност, но всяка следваща страница и всяка следваща книга носят в себе си новата истина-прозрение, което неминуемо ще приемем.
В този смисъл събирането на книги в систематичната подредба на библиотеките (лични или обществени) е едновременното съсъществуване на знанието и съмнението в съществуващото знание. Метафорично казано всяка библиотека сама по себе си е скритата потенциална енергия на новото изследване, прозрение, истина – теза изказана още от Аристотел, според който събирането на книги е част от работата на учения и е необходимо в качеството на бележки за подсещане. (Мангел 2004: 182).
Аристотелевата приравненост на книгата с бележката за подсещане отново ни връща в библиотеката на Монтен, където бележките явно не са само по гредите на тавана на библиотеката. Тази библиотека е внушителна за време, в което въпреки, че книгопечатането има над стогодишна история, книгата е лукс, който малко хора могат да си позволят.
Свидетелствата за хиляди томове (Фрамптън 2013: 13), които френският пишещ благородник е имал на разположение по всяко време и, които в буквалния смисъл на думата са му били „под ръка“, потвърждават тезата, че библиотеката на Монтен е една от най-големите съществуващи по това време. А че тя е нещо изключително важно за самия него, свидетелства фактът, че описанието и в трети том на „Опити“ е едно от малкото подробни описания на пространствата, обитавани от Монтен. Ето я и нея[2]: „Библиотеката ми е на третия етаж на една от кулите. На първия етаж е стаята ми – параклис, на втория стаята с ниша, където често се оттеглям, за да се уединя. Горе – голям гардероб. Помещението, където държа книгите си, бе по-рано най-безполезното място в моя дом. Сега аз прекарвам в него по-голяма част от дните на годината и по-голяма част от часовете на деня. Обаче нощем никога не стоя там. Редом с библиотеката има един доста приличен нужник, много удобно устроен, който може през зимата да се отоплява. И ако не се страхувах повече от тичане, отколкото от разноски – тичане, което ме отклонява от работа, – бих могъл лесно да пристроя към всяка страна по една галерия – сто крачки дълга и дванадесет широка, тъй като всички стени са издигнати с друга цел до височината, която ми е нужна. (…)
Библиотеката ми има кръгла форма и в нея няма друго място, освен за масата и стола ми; извитите и стени предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги, подредени наоколо на пет реда. Тя има диаметър шестнадесет стъпки и три прозореца, от които се разкриват разкошни и чудни гледки. (…) Тя е моята крепост. (Монтен 1975: 59-60)
Първото нещо, което (може би) идва наум след подобно точно описание е, че със сравнителна точност може да се изчисли неизвестният (Х) брой на книгите, притежавани от Мишел дьо Монтен. Това ще стане по формулата X = 2 х 5.60 х 3.14. Тази формула се получава, след като Монтен много точно посочва размера на радиуса на кулата – 5.60 м. (половината на онези шестнадесет стъпки, всяка една от които по 70 сантиметра. Така по формулата за дължина на окръжност (2 х π х r) става ясно, че стените на кулата от вътрешната страна са с приблизителна дължина 35 метра. Тези 35 метра трябва да се умножат по 5, защото Монтен уточнява, че книгите са разположени на 5 реда. Така се получава една редица от 175 метра наредени една до друга книги, които ще разделим на 0.04, приемайки, че средната дебелина на една книга е около 4 сантиметра. Полученият резултат показва наличието на приблизително 4 000 тома (резултатът е по-голям, но тук трябва да се съобразим със съществуването на трите прозореца, разположени на равнището на очите и отнемащи от пространството за книги, разположени на височината на човешки ръст). Този внушителен брой не трябва да изненадва, защото библиотеката на Монтен включва в себе си завещаните му след смъртта на Етиен дьо Ла Боеси книги. Човекът, за когото Монтен пише прословутото определение за приятелството „Защото това бе той и защото това бях аз“ в едно от най-важните си есета (28-мо по ред) „За приятелството“. Боеси е един от най-ерудираните и начетени люде на своето време – автор на популярното в тази епоха съчинение „Доброволното робство“, което се възприема като антипод на „Владетелят“ на Макиавели и е насочено срещу тираничната авторитарна власт, която може да бъде преодоляна чрез солидарност и пасивна съпротива. Напълно естествено е той да притежава богата лична библиотека – именно нея завещава на приятеля си. Точно пък грижата по нея и внезапно двойно увеличилите се в дома му книги кара Монтен да създаде своята библиотека в крепостната кула на родовото имение в Перигор
Определението на личната библиотека в есето „За трите вида общуване“ като крепост не е само сполучлива метафора, отправяща ни към разсъжденията, че познанието е твърдина на духа. Тя (библиотеката) наистина е разположена в източната крепостна кула на имението, построена за да го защитава от вражески набези. Идеята се оказва твърде добра, защото, когато по-късно цялото имение е унищожено от пожар, днес крепостната кула е единствената автентична постройка от времето на Монтен, запазила не само спомена за него. Тя е: „уникална, защото е запазила личното пространство на един от най-великите писатели за всички времена, при това автор, за който личното присъствие е било част от разказването на истории“ (Фрамптън 2013: 273).
Излизайки извън аспекта на номиналните значения, обаче, логическата връзка между внушителността и монолитното присъствие на знанието, събрано между страниците на книгите в кулата на Монтен и духът на съмнение, владеещ между страниците на авторските му текстове, които са родени от прочетеното в и цитираното от същите тези книги, поражда привидно недоумение. Казваме, привидно, защото всъщност нарастването на информационния поток винаги е предизвиквало най-малко ефекта на колебание пред възможните избори и варианти. Нещо като онова усещане, за което става дума в едно от седемте интервюта на Фернандо Сорентино с Борхес, където се цитира поемата „Скалата“ на Томас Стърн Елиът и по точно онзи стих, който казва: „Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието? Къде е знанието, което изгубихме в информацията“[3] (Сорентино 2011: 101).
Възходящата в аспекта на множествеността на фактите и низходящата в аксиологически план градация: мъдрост – знание – информация крие в себе си важен проблем. Става дума за фрагментаризирането на представата за света – фрактация[4], при коята логическите и ценностни връзки между отделните факти и явления започват да се губят не поради друга причина, а именно във връзка с тяхното лавинообразно нарастване. Неслучайно информацията е единственото понятие от трите, което има своя измерителна единица – бит, поставяща на първо място количествения принцип, а не качествения.
От една страна библиотеката трябва да подреди и систематизира цялата тази информация и в някакъв аспект да иерархизира в ценностен или друг порядък фактологическата необозримост. Тя е култивирано[5] „пространство, определено от изкуствени категории, каквото е библиотеката, създава логическа вселена, вселена разсадник, в която всяко нещо има своето място и то го дефинира“. (Мангел 2004: 191).
От друга страна, със самото си съществуване като възможност за още и още факти и истини, библиотеката посажда „плевела на съмнението“ в едната непроменима истина, щом в полиглосията на текстовете един и същ факт може да бъде обяснен от различните автори по коренно противоположен начин.[6]
Подобно усещане за непомерното преумножаване на словото, фиксирано върху печатната страница на книгите, до безумното нарастване на книжните тела става една от централните теми на границите между XVI и XVII. Съседството на безумие и книга изглежда странно, но именно то води до появата на един от ключовите литературни персонажи на европейската литература – Дон Кихот.[7] Оказалият се почти съвременник на Монтен хуманист Ян Амос Коменски представя невъзможността мъдростта на книгите да бъде осмислена и позитивна, а да допринася за конфликтността и противостоенията, пише следното в своя роман-алегория „Лабиринтът на света и раят на сърцето“: „Когато третейските съдии им наредиха (на учените мъдреци – б.м.) да подадат своите жалби и обвинения, доводи и аргументи с условието те да бъдат изложени с най-кратки думи, то пред тях струпаха такава камара от книги, че за да ги прегледат нямаше да им стигнат 6000 години (к.м. – Ю.П.). (…) От това нищо не се получи и учените се върнаха към своите спорове“[8] (Коменски 1982: 105)
Архитектурната организация на библиотечното пространство също не е за пренебрегване при опита за възстановяване на технологията на писане при Монтен. Овалната форма на кулата[9] транформира своята чисто фортификационна функция – възможност за визаулен контрол на местността във всички посоки и по всяко време (възможност, която Монтен оползотворява в съзерцание на незабравими гледки[10]) и по-добра и ефективна отбрана при обсада – във функция, която бихме определили като „достъпен цитат“. Не може да не обърнем внимание на съотнесеността на работното място (писалището-маса) и книгите. Монтен пише, че извитостта на стените „предлагат на погледа ми отведнъж (к.м.) всичките ми книги…“. Несъмнено, това е удовлетворяващ контрол – този път вече върху информацията-знание, което ще се трансформира по-късно в мъдростта, заключена между редовете на поредния „опит“. Част от акта на писане е задължителното вървене, ходене – самият той споделя, че онова което липсва на библиотеката са дълги по около 70 метра галерии. Според него „всяко място за уединение изисква място за разхождане“, а това става с книга в ръка, взета почти винаги на случаен принцип (както дойде – пише той), без ред и определена цел.
Може би спекулативно и хипотетично, но именно това обяснява особената композиционна постройка на неговите опити, както и съдържателната им несъотносимост. Есе с обещаващото заглавие „За неудобството от високото положение“ обема скромните шест страници, докато последният му текст „За опита“ се разпростира на почти седемдесет. Творчески принцип, който бихме определили не като „поток на съзнанието“, а „поток на цитирането“ – с други думи намереният в удобно намиращата се на пет метра от масата книга цитат предполага и предразполага към произволен и често неочакван ход на повествованието – към появата на следващия, и следващия, и следващия цитат. Вероятно това е и отговорът на въпроса, който често си задават много изследователи на творчеството му – защо при една, заявена в заглавието тема, есето тръгва в напълно неочаквани посоки: „Така заглавията понякога отговарят на темите, друг път са приблизителни, а често са съвсем произволни. В опита за куците се говори за магьосниците, в опита за приликата на децата с родителите – за медицината, в опита за превозните средства се появява любимата на Монтен тема за американските туземци, в опита за Вергилий става дума за любовта, за страстта, за брака, за мъжкото безсилие, за изневярата, за сексуалните извращения, за верността, за ревността, за рогоносците, за размерите на мъжкия орган и най-малко за стиховете на Вергилий (к.м. – Ю.П.).[11]„(Монтен 1979: 12) Това е особена форма на спекулация[12] с наличния цитат и намиращ се „под ръка“ (според израза на Монтен!) в библиотеката на осем крачки от теб. Това е писане „без ред и определена цел – както дойде“ – използвайки цитата на Монтен от опита „За трите вида общуване“, в който той обяснява как…чете.
Тази неповторима авторска концепция за „смесване“ на цитатите е достатъчна да ни отпрати към заглавието на този текст. Ясно е, че в този си вид то диалогизира с енигматичната „Вавилонската библиотека“ на Борхес. Но преди да навлезем в лабиринта на сравнението[13], трябва да припомним метафората на Вавилонската кула – не толкова в нейния устойчив във времето културологичен статус, колкото в инентзивната и употреба във времето, в което живее и пише Монтен, а така също Сервантес, Коменски, Брандес, Брьогел и т.н. Приемайки риска от схематизиране и опростяване на изводите, ще припомним, че библейската притча за Вавилонската кула носи в себе си поуката за наказаната човешка гордост, потърсила Богопостигане в изминаването на пътя отдолу (човешката земя) нагоре (кула висока до небето). Извън този преимуществено религиозен и морален аспект, тъй като Гордостта е един от седемте смъртни гряха – мотив, станал силно популярен в европейското пространство през същата тази епоха, не трябва да се пренебрегва обръщането към мотива за Вавилонската кула в чисто комуникационен и информационен аспект. От една страна епохата на Реформацията (и Контрареформацията) властно поставя въпроса за нарушаването на езиковия монопол на латинския („По цялата земя имаше един език и един говор“ – Бит. 11, 1), появата на национални църкви и респективно преводи на библията на съответните езици. Езиковата доктрина на националните езици ще стане водеща и в раждащата се модерна образователна система – авторът на „Великата дидактика“ Ян Амос Коменски в своето „Кратко предложение за възстановяването на училищата в Чешкото кралство“, останало в ръкопис, уточнява, че всеки младеж, който иска да бъде учен до 24 години трябва да усвои четири езика, като преди задължителните латински, гръцки и еврейски (в този ред – б.м.) поставя на първо място чешкия език. Този нарушен езиков монопол на латинския в съчетание с посоченият вече край на книжния монопол на Библията, пометен от необозримото множество на печатните книги, написани на различни езици, естествено води до налагането на образа на Вавилонската кула в европейската литература и изкуство от това време, като метафора на комуникационен срив (неразбиране)[14]. В този смисъл понятието „Вавилонска библиотека“ е очакван оксиморон – от една страна понятието „библиотека“, което носи в себе си идеята не само за събраното, но и систематизирано богатство от книги. Представата, че струпаното множество от тела на текстове повече затруднява, отколкото улеснява стремежа към знание и, че тази заплашителна множественост трябва да бъде подредена, поражда усилията на първият систематизатор и съставител на един от първите библиотечни каталози – Калимах от Кирена. (Мангел 2004:183). От времето на Александрийската библиотека и Калимах, та до наши дни това ще бъде една от основните задачи-усилие на всички библиотекари (и на виртуалните библиотеки дори) – да каталогизират и подредят лавината от новопоявяващи се текстове.
От другата страна е понятието „вавилонска“, внушаващо усещането за предварително загубената битка с множествеността на книгите. Това е място, където езиците са така „смесени“, че може да бъде намерена книга, написана на: „За по-малко от век се установило какъв е езикът: самоедско-литовски диалект на гуарани с окончания на класически арабски.“ (Борхес: http://chitanka.info/text/21088-vavilonskata-biblioteka).
Ако трябва да приложим есето на Борхес като доказателство за гностичния скептицизъм, завладял европейското духовно пространство във времето на Монтен, ще трябва да се задоволим не с отделни цитати, а с целия текст. В конкретния случай ще си позволим да насочим вниманието към един само частен проблем. Приемайки, че при написването на „Вавилонската библиотека“ Борхес довежда до крайност разсъжденията на Френсиз Бейкън, представяйки библиотека, просторна като самата вселена, Алберто Мангел (той изключително добре познава лично Борхес) смята, че той: „фактически мултиплицира архитектурата на старата национална библиотека на Кайе Мехико в Буенос Айрес, където Борхес, вече сляп, е бил директор“ (Мангел 2004: 190). Подобна теза кореспондира с разбирането, че слепотата поражда тези странни архитектурни пространства, наподобяващи повече графики на Ешер, отколкото реално изпълними в техническо отношение строителни реалии. Възможно е и да е така, но е и факт, че фикционалните пространства са в повечето случаи компилации, слепени на принципа на асоциативни вериги, отколкото на търсени архитектурни решения. В този смисъл част от „архитектурното“ вдъхновение за виртуалноабстрактната Вавилонска библиотека на Борхес[15] може да бъде намерено в спокойнореалната библиотека на Монтен:
| Библиотеката на Монтен | Библиотеката на Борхес |
| На първия етаж е стаята ми – параклис, на втория стаята с ниша, където често се оттеглям, за да се уединя | Вляво и вдясно от коридора има две мънички помещения. В едното може да се спи прав… |
| Редом с библиотеката има един доста приличен нужник, много удобно устроен, който може през зимата да се отоплява | …в другото да се задоволяват естествените нужди. |
| бих могъл лесно да пристроя към всяка страна по една галерия – сто крачки дълга и дванадесет широка | Подредбата на галериите е неизменна. (…)Една от свободните страни е свързана с тесен коридор, който води към друга галерия, съвсем същата като първата и като всички други |
| тъй като всички стени са издигнати с друга цел до височината, която ми е нужна | височината на лавиците, отговарящи на височината на етажите, едва превишава ръста на средновисок библиотекар |
| предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги, подредени наоколо на пет реда | Всички стени освен две са покрити с двадесет дълги лавици, по пет от всяка страна (…) На всяка от стените на всяка галерия има по пет лавици |
| Библиотеката ми има кръгла форма и в нея няма друго място, освен за масата и стола ми; извитите и стени предлагат на погледа ми отведнъж всичките ми книги | Мистиците уверяват, че в екстаз им се явявала кръгла зала с огромна кръгла книга, чийто безкраен гръб е долепен до кръгообразната стена |
Разбира се, подобно сравнение е в голяма степен схематично и в още по-голяма степен спекулативно. Но нали specul означаваше огледало, а един от най-важните елементи в библиотеката на Борхес е огледалото, което удвоява вярно всичко видимо и навежда хората на мисълта, че библиотеката е безкрайна. От друга страна „Вавилонската библиотека“ на Борхес е текст пропит от съмненията и скептицизма, породени от безкрайната множественост на книгите, от представата за непрочетените, непотърсени и ненамерени книги, които никога няма да изпълнят своята единствена функция[16], от неминуемият сблъсък на коренно противоположни мнения, породени от книгите. В този смисъл вавилонската библиотека на Борхес е изцяло под знака на Монтеновско съмнение и любов към книгата. Това е продължение на вечното пътешествие, пътуване, за което Монтен ще напише: „Никога не тръгвам без книга на път – нито в мир, нито във война“, а Борхес ще добави: „Ако един вечен пътешественик тръгне в която и да е посока, той би се убедил след много векове, че едни и същи книги се повтарят в един и същ безпорядък (който с повторението се превръща в порядък — Порядъкът). Тази изящна надежда е утеха за моята самота.“
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
Борхес Х. Избрани есета. 2011, Колибри.
Еко У., Кариер Жан-Клод. Това не е краят на книгите. 2001, Ентусиаст.
Коменскиий Я.А. Избранные педагогическиие сочинения. Т. I. Москва, 1982, Педагогика.
Мангел А. История на четенето. 2004, Прозорец.
Монтен М. Опити. Т I-III. 1975-1979. София, Наука и изкуство
Сорентино Ф. Седем разговора с Хорхе Луис Борхес. 2011, Ентусиаст
Фрамптън С. Когато си играя с котката, откъде да знам дали тя не си играе с мен. 2013, Кибеа
[1] От гледна точка на съвременността злощастията, следващи Монтен са наистина разтърсващи – първородната му дъщеря умира два месеца след раждането – първото дете от общо пет, които почиват невръстни. По-малкият му брат умира след удар на топка за тенис, а най-добрият му приятел Етиен дьо ла Боеси умира от чума. Бащата на Монтен умира в мъчителна смърт от камъни в бъбреците – неистова болка, която самият Монтен изпитва години наред.
[2] В цитирания текст подчертаванията са мои (Ю.П.), а не на автора на „Опити“. Чрез тях ще акцентираме върху аспекти на разбирането, за които ще стане дума по-късно.
[3] Елиът всъщност интерпретира думите на апостол Павел: „Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума (знанието – б.м.) на разумните“. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят.“ (1 Кор. 1, 20-21). Любопитното е, че е спазена и низходящата тройна градация на разочарованието, защото освен мъдрецът и знаещият, апостол Павел включва и разисквачът, тоест търсещия фактите (информацията).
[4] В чисто визуален аспект тази фракталност (счупеност) на света личи особено добре в изобразителното изкуство от тази епоха – например в платната на Питър Брьогел, където в композиционен план платното често представя взаимно несвързани сякаш фрагменти. Този факт особено ясно личи в такива концептуални платна като „Пословици“, „Детски игри“, „Лудата Грета“ и пр.
[5] Някак си забравяме факта, че „култивирам“ не е аграрен термин в същността си, а означава буквално включвам в ареала на културата нещо, о-културявам го, присъединявам го към света на високите значения. В същото време е многозначим паралелът, който Алберто Мангел прави между библиотекарството и земеделието, оприличавайки библиотеката с „разсадник“.
[6] Неслучайно един от изобразителните принципи в словесното и изобразително изкуството от тези векове е така нареченият „свят наопъки“. Простото обяснение е, че нещата са толкова абсурдни, че могат да бъдат обяснени от обратната позиция (ad absurdum). По сложното е, че истината не е една, а има толкова много проявления и носители, че може да бъде показана и от най-невъзможния ъгъл и начин. Най-популярен и до днес от множеството текстове си остават „Балада за обратните истини“ и „Пословична балада“ на Франсоа Вийон (1431-1463)
[7] В аспекта на съседството „безумие – книги“ се разглежда въпроса в „In memoriam canonis“ (Проданов, Юрий. Представи за бъргарския литературен канон II. 2010, Фабер., с. 55-63)
[8] Цитатът е мой превод по руското издание от 1982 г., посочено в библиографията.
[9] Показателен е фактът, че в споменатото вече съчинение на Коменски алегоричният персонаж на Мъдростта също обитава замък-кула.
[10] Контролът на ситуацията от чисто военен аспект травестийно се трансформира в други форми на контрол. Монтен пише как всъщност управлява имението си от залата на библиотеката: „откъдето давам разпорежданията за стопанството си. Заставам на входа и виждам под себе си градината, птичарника, двора и повечето от членовете на домакинството“ – точно като главнокомандващ, наблюдаващ бойното поле от височината, на която е разположен командният пункт.
[11] Цитатът е от предговора на проф. Исак Паси към първи том от българското издание на Монтен, посочено в библиографията.
[12] В латинския смисъл на понятието, където specul означава огледало, а speculare просто гледам. В смисъл поглеждаш произволен цитат и произволно го включваш в текста – операция, която е напълно възможна в резултат от работата на един комбинативен ум.
[13] Метафората на лабиринта тук се употребява в аспекта на неочаквани изненади и внезапни обрати.
[14] Показателна в този аспект е графична илюстрация към текста на Ян Амос Коменски „Лабиринтът на света и раят на сърцето“, на която утопичната картина на света е показана като един огромен кръгъл площад, изпълнен с хаотично разположени фигури (споменатата вече фракталност). На левия край на графиката се извисява Кулата на Мъдростта. На десния край на света внушително присъства Вавилонската кула. (Коменски 1982: 84)
[15] Цитатите в таблицата относно библиотеката на Борхес са по: chitanka.info/text/21088-vavilonskata-biblioteka, а относно библиотеката на Монтен са по (Монтен 1975: 59-60).
[16] Според Жан Клод Кариер, който цитира резултатите от дългогодишно проучване, огласено от директора на Националната библиотека на Франция, от създаването на библиотеката през 1820 г. до наши дни над 2 000 000 заглавия никога не са потърсени от нито един читател (Еко, Кариер 2011: 277)
