вторник, 27 октомври 2009 г.

Pia Fidelis




Протягам ръката си за довиждане. Тя увисва във въздуха, а той стърчи срещу мен. Пръстите на двете му ръце са вкарани в джобовете на изтритите дънки. Краката, обути в груби високи кожени обувки с кръстосани вързалки са разкрачени, изтритото яке е разтворено над карираната риза. Леко се полюлява. Мама му! Забравих, а в продължение на половин час той го каза поне четири пъти: „Сляп съм!”.
Изглежда усетил движението ми, той вади дясната си ръка от джоба. Двете ни ръце описват странен танц – като танцуващи змии. Накрая се срещат. Леко ръкостискане, обръщам се и тръгвам, настигайки групата. Той влиза в къщата, построена от тухли, изпечени преди около 1800 години. Тънки, жълточервеникави тухли. Римски.
Това за змиите сигурно ми щукна от празните люспести сенки на смокове, пръснати тук там между огромните каменни блокове. Есенната влага им е върнала за кратко загубената еластичност. Като в онзи отминал момент, в който гънещото се и напиращо тяло се е освободило от отеснялата люспеста дреха. Никъде другаде змийската кожа не е била толкова естествен нюанс от пейзажа. Никъде другаде…
Беше пил. Вино. В близкото село, отдавна избягало от спомена за призрачния град, имаше сбор. Сергии, въртележки, пищялки и цигани. Трогващо нетрайни неща. Толкова трогващи, че даже прегърнах една дебела и усмихната циганка, която ми бутна в ръцете захарно петле. От щастие. Изкупихме червените и птици с хлапешка щедрост и получих подарък. За да срещна и аз като Емир щастливи цигани…
От сбора сигурно ще да е дошло и виното. Целодневно опиянение в очакване на случайни посетители. Слушатели за неговата Veritas. За повтарящия се разказ. Личният му собствен разказ. За авгурите, изправени в равното поле. За волските впрягове в черния плуг, раздиращ земята в огромен кръст по четирите посоки на света. И после копието забито в средата – в златната среда, центъра, форума, агората, стъпките на civis romani еst, шумът на търговските улици, тропотът на облечените в шини колела, изрязващи улеи по каменните блокове, съсъка на горещия хипокауст, плясъка на баните, смехът на Юлия Домна, сенките на мраморните саркофази, белотата на егейския мрамор, сивото на вълчата кожа, наметната върху раменете на ликторите…
Разказва и леко се поклаща. Заприличва ми на пенсиониран легионер. Сигурно заради издълженото, стройно тяло, дългите крака и кривата винена усмивка. А, да! И защото повтаря няколко пъти: „Сляп съм!” Налудно съчетание на отдавна пуст римски град, бивш агроном, невиждащ като Омир и разказващ с фантазията на древногръцки поет. Пенсиониран легионер от XI Клавдиев легион. Пограничният легион с 400 годишна история. Хулиганите на империята, дисципаджиите, безразсъдно смелите войни изправени с лице към косооките скити от равнините. Знаме с бик и надпис Pia Fidelis (Предан и верен).
След неловкото ръкостискане аз тръгвам. Той пък прави няколко несигурни крачки в обратната посока и влиза в жълточервената къщичка, построена с тухлите от стария град. Вътре сигурно има тясно легло със скърцаща пружина. Като онези легла в караулните помещения, на които лежах преди векове. След минути ще остане сам в град от призраци, полегнали колони и изправени сенки. Странен сляп пазач. Ескурзовод без диплома. Агроном без земя. Омир без Илиада.
Подтичвам след групата и дъвча червените горчиви топчета на глога. Прескачам поредната змийска кожа. После се скривам зад един храст и бележа територията. Като вълк. Притъмнява…

вторник, 13 октомври 2009 г.

Мила, Крушовицо, ти си земен рай!




Българското възраждане умря, Паисий липсва, пишете нова национална доктрина

Разговорът мина незабелязано, макар и в един от сутрешните блокове на голяма национална телевизия. Нещо от типа „лична история” - две жени бяха довели децата си при водещите, за да се оплачат всички заедно от учителката в селото им. Не си вършела работата както трябва, че даже никак не я вършела. Жените се гневяха на учителката, водещите се дивяха на чутото, а децата се въртяха и с интерес разглеждаха студиото.
Тогава чух изречението. Една от дошлите показа в доказателство на твърденията си за образователния проблем в селото тест, решаван от малките ученици. И рече: „Виждате ли? На въпрос „Коя е нашата родина?” едно от децата отговаря: „Село Крушовица.”
Зяпнах от удивление. Колелото на историята със скърцане спря, цикълът приключи, мандалото хлопна, българското Възраждане умря…
Преди години си бях устроил любопитно занимание. Търсех съвпадения между фрагменти от фундаменталното културологическо изследване „Залезът на Запада” на Освалд Шпенглер и текстове на български възрожденски писатели. Да бъда по точен, не търсех съвпадения, а те ме намираха. Интересно се получаваше. Защото например няма как роденият през 1880 г. световноизвестен немски философ да е чел безвременния стих, внушаващ вечност: „Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен” на Христо Ботев. Не го е чел, а виж какво пише тридесет години по късно: „Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет със загадъчния си въпрос „откъде и накъде”, с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с грижовната устременост на душата към далечното бъдеще. Едва ли някой по-добре е разбрал и анализирал баладата „Хаджи Димитър” без…да я чете.
Тук обаче идва пак идва ред на случая с ученическия тест от село Крушовица, който забърква странен коктейл от философия на историята, национална идеология и образователни проблеми.
Повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов отдавна е станала основен текст в родната образователна система. Чете се (все по-рядко), предизвиква усмивки (много), а даже преди няколко години съвременния ни театър си спомни за нея и драматизацията и се завъртя по сцените на страната (с Влади Въргала една от ролите). Като взема в ръце тази повест се замислям как и какво точно преподават учителите на своите ученици и всъщност дали знаят, че между страниците и е скрит ключът за краткото и необоримо обяснение за същността на българската национална идея. На представата за народ, нация и държавност. Той е в едно късо изречение, обясняващо житейските разбирания на един от главните герои. Ето го и него: „Дядо Либен обича своето Отечество, но не всичкото, а само Копривщица.” Като човек роден в старото и предмодерно (антично) време, този литературен българин има своята представа за родно и близко на сърцето и душата. Близко – с поглед да го обхванеш. Какво би казал по повод мирогледа на дядо Либен немският философ Освалд Шпенглер. Ами, точно го е казал и даже го е написал: „Родина за античния човек е онова, което той може да обхване с поглед от стените на своя роден град, нищо повече.” (Отново с уточнението, че Шпенглер не е чел повестта от Любен Каравелов)
Ето, в написаното от българския възрожденец и европейския културолог е прорязана дълбоката и съдбоносна граница между архаичност и модерност, между бъдещата идея за голямата и невидима с просто око общност на нацията и остаряващата представа, че родното се намира единствено в семейството и малката територия, която то обитава.
В това се изразява и трудната мисия на българските възрожденци. Да преодолеят тази местна, родова ограниченост и да изградят мостове на разбиране и провиждане към далечни и непознати все още тогава земи. И човекът българин трябва не само да ги провиди, но и да ги усети като близки, свои и родни дори без кракът му никога да стъпи там.
И това „виждане” в далечното може да стане и тогава става единствено чрез писаното слово, чрез книгите и вестниците. Те именно са призвани да възпалят въображението на четящия, да предизвикат в него интерес, любов, състрадание, взаимност към хора, с които никога няма да се срещне и разговаря, но които усеща като едно „друго аз”. Никак не е чудно, че в този смисъл звучи и най-краткото и точно научно определение за национално самосъзнание и нация – Въобразена общност.
Преди 170 години с тази непосилна задача по българските земи се заема образователната система. Трудно е по това време да я наречем система. Тогава българите нямат образователен министър и регионални инспекторати, но имат местни общности с неукротимо желание да строят училища. След паметната 1835 година, когато в Габрово поставят началото на модерното ни образование, със скоростта на грипна епидемия в голям град земите ни се покриват с училища. Именно тази вълна поражда колективното знание, разтварящо границите на родния градец или село и свързващо го с голямата територия на бъдещата българска държава.
Всъщност преговарящите политици около масата на Сан Стефанския договор, очертаващи границите на новата европейска държава са изпреварени от възрожденските писатели. Как иначе да оценим патриотичната карта на Христо Ботев: „Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата, меден му кавал приглася от Цариграда до Сръбско, и с ясен ми глас жътварка от Бяло море до Дунав, по Румелийски полета. Ами, това са точните граници на държавата България по географските направления изток-запад, север-юг. По този начин назоваването и научаването на далечни и непознати места и разбирането им като родни и близки изкарват българина от „старото време” на Дядо Либен. Отечеството, Родината вече не са само Копривщица.
И така – до днес. До времето, в което отговорът е станал отново същия. Странно знаменателна някак си е и фонетичната близост на Копривщица на българинът от старото време дядо Либен и Крушовица на малкото момиченце от най-новото време. Връзките отново липсват, националното пространство отново се е разпаднало на малки парчета земя, хората са отново далечни, но вече непознати и нечувстващи се близки. Всъщност има ли българска нация в модерния смисъл на това понятие. Ясно е, че онези училища и онези вестници, които създадоха въобразената общност на българите вече не са същите. Днес селските училища се закриват със скоростта на грипна епидемия в голям град, а вестниците, о, вестниците… Но, млъкни сърце!
Един от спорните въпроси в българската историческа наука, който и до днес получава противоречиви отговори е кога точно приключва националното възраждане. Отговорите варират от неточния – с освобождението на България, през дискусионния – след двете национални катастрофи и края на Първата световна война, до иронично-провокационния – в телевизионното шоу на Слави Трифонов. Ето, че вече имаме най-тъжният и последен отговор. Българското възраждане умря и некрологът му на практика бе написан от едно малко момиче преди дни с отговора: „Нашата родина е село Крушовица!” Не го познавам, но го чувствам близко до сърцето си. Сигурно защото вече аз съм българинът от едно старо, отминаващо време. Няма ги учителите, няма ги вестниците, много неща липсват. Най-обещаващото в цялата история е, че липсите винаги очакват своето запълване. Сантиментално и наивно е да очакваме един нов Паисий Хилендарски точно някъде в момента да пише текст, който ще се превърне в национална доктрина за бъдещото българско време в границите на едно наднационално политическо пространство като Европейския съюз. Но появата на подобен текст просто е задължителна.
Б.А. – В страната в момента има три села, носещи названието Крушовица. Те са в Плевенска, Софийска и Врачанска област, а историята им е прелюбопитна. От гледна точка на днешните български геополитически тенценции всяко едно от тях може да си напише свой собствен химн, в припева на който да се чете: „Мила, Крушовицо, ти си земен рай!”