сряда, 1 февруари 2017 г.

Игра на Мойри или живот на парчета*

(драма с Пролог, два епизода и Епилог)



Пролог

Невръстното момиче пристъпва колебливо и само по пустата улица на малък крайдунавски град...
Тридесет години по-късно една от най-красивите жени на отиващото си в предчувствие за Страшния (народен) съд Трето българско царство пише писмо. В него споделя сполетялото я прозрение, че онзи отминал момент на пустата улица е първият и спомен в живота. Споделя още: „... Слънцето залязваше и въздухът беше жълт. Излязох с първите си стъпки, защото ме достраша сама вкъщи... И тогава се видях сред улицата сама и се заразих завинаги от самотата.”
Жената написва тези редове точно месец след драматичния 9 септември 1944 г., който като щракването на съдбоносна ножица ще раздели нишката на нейния живот точно на две равни като време, но абсолютно противоположни в същността си, части от една биография.
Първата – на родената в Лом неестествено красива и дискусионно талантлива поетеса и писателка, отключваща колоните на литературната преса и първите страници на централната преса и жълтите издания. Винаги заобиколена – или от хора, или от думите на хората – тя споделя: „И там, на този отдалечен бряг чух зад гърба си от едни прости хора името си и целия си живот.”
Втората – на анонимната, мълчалива и самотна жена, заключваща старателно резетата в дома си на ул. „Раковска” 161-б в София, където ще я настигне тайнствена и зловеща гибел.
Резетата крият и пазят от света не само нея, но и огромна купчина ръкописи. Жената пише цял живот (по дата в дневника и ще определят деня на загадъчната и смърт). Сред ръкописите - много писма. Писани от Нея за Него и от Него за Нея. Фатално привличане и по детски наивна игра с богините на съдбата – мойрите. В писмата си Той се обръща към нея с нежното Мо. В писмата си Тя го зове с властното Ра. Лесна за разгадаване шарада. Двамата вярват в съдбоносната си свързаност. Те са Мо и Ра. Мойра...
Той (професорът по класическа фиология) най-добре би трябвало да знае, че древните дълбоко вярват в името като поличба и прокоба – Nomen omen! И с близкото до ума прозрение, че името на мойрите означава едно – мяра, част. Парчето от нишката на човешкия живот, което последната от трите съдбоносни сестри Клото, Лахесис и Атропос отрязва в момента на смъртта. Трак! Част! Участ!
Не си играй с мойрите и не споменавай името им!


Яна Язова и проф. Александър Балабанов по време на посещение
 в родния град на поетесата - Лом.


Но преди това...Първи епизод


Казват, че децата на учителите изпитват изначален дефицит на внимание и любов – професията на родителя сякаш разпределя безстрастно грижата към всички малки възпитаници от класния дневник. Когато пък учителите в семейството са двама, сигурно и самотата е двойно по-осезаема. Дали е утешение, че родителите на родената по документи в Лом през 1912 г. Люба Ганчева не са какви да е учители – бащата Тодор Ганчев е завършил философия в Цюрих, а майката Радка Бешикташлиева идва от стар български род, свързан с имената на Христо Ботев и академик Никола Начов? Едва ли! Едва ли е само литературен маниер внезапният и освобождаващ отказ от рожденото име! Изглежда е и нещо като ученическо бягство от час, където преподават извинено отсъстващите от вкъщи татко и мама.



Яна Язова по време на разходка по главната улица на Варна


Ненавършила 20 години и в търсене на признание и любов, Люба се отрича от собствено име и бащина фамилия. Далеч от Лом и вече в София. Новите имена идват със съдбоносните кръстници - Литературата и Литературният баща (проф. Александър Балабанов). Така заедно с дебютната й стихосбирка от 1931 г. „Язове” в течението на българската литература и в развълнуваното море на светския живот на страната фатално и скандално се влива Яна Язова. С едно (и поетическо и житейско) предчувствие – хора и събития, възторзи и падения ще се стичат в руслото на нейната съдба като огромна маса вода до момента на фаталното скъсване на стената на яза. И после пак отново същото в логиката на живот, протичащ на бавни приливи и разрушителни отливи, живот на части. В стихотворението, дало названието на стихосбирката, тя пише: „Яз е сърцето ми в гръд вкаменяла”.
Съдбоносната близост на младата поетеса с проф. Александър Балабанов ще начупи житейското стихосложение не само на техния живот. И други ще пострадат от тази трагична и понякога трагикомична привързаност.
А това фатално привличане – и в първата половина на отминалото столетие и в началото на сегашното – всъщност, ще се окаже истинско проклятие за начина, по който ще бъде оценяван мрачния и неординарен талант на една наистина впечатляващо красива жена. От една страна неоспорим факт е, че именно тази връзка ще отвори първата врата – литературната – а след това и още и още врати. Но факт е, и че тя ще наложи оценките за написаното от нея винаги да бъдат под знака на литературната клюка и литературния салон. Мълвата ще измества литературата. Жълтата преса – и тогава и в наши дни – ще предъвква с трескаво увлечение впечатляващата разлика в годините между двамата, драматичните сцени на ревност, карикатурите им ще пълнят страниците на вестниците и очите на тълпата. Сякаш именно за поезията на Яна Язова е онова изречение от Оскар Уайлд, написано точно четири десетилетия преди нейния дебют: „Имаме прекрасна поезия именно, защото хората не я четат и следователно не и влияят.” О, Оскар Уайлд е знаел какво може да направи жълтата преса с всеки писател!.
Ето така поезията и ще бъде оценявана не от гледна точка на факта, че с нея в „женската лирика” у нас навлиза по европейски смущаващата и модерна за времето образност на ъндърграунда – циганки, просяци, проститутки. Не с експериментите в областта на стихосложението и накъсания задъхан ритъм. Не, критиката ще я мери с битовия аршин – принадлежност към този или онзи литературен кръг или списание, покровителството на нейния влиятелен и приеман в двореца ментор, отварящият вратите на издателства, посолства и мъжки блянове женски чар и красота.
Появата на дебютния и роман „Ана Дюлгерова” през 1938 г. пък ще съвпадне изцяло по време с драматично проваления брак между Яна Язова и милионерът-индустриалец Ганчо (Джон) Табаков. Опитът на писателката да подреди жизнения си сюжет като в любовен роман с щастлив край – брак с млад, красив, влюбен и приказно богат съпруг и в присъствието на свидетелят-кум  (духовния баща и житейски ментор) е истинска катастрофа. Съдбоносно уязвен и съкрушен, милионерът-жених от неслучилата се приказка остава белязан за цял живот от фаталната красота. Провалът скандално гърми в жадното за мелодрами светско общество. Кой ли тук и точно в такъв момент ще оценява дебютен роман от гледна точка на литературни достойнства!?
Отровножълтият нюанс в литературната биография на Яна Язова отново се излива две години по-късно. През 1940 г. тя приключва работа едновременно по втория си роман „Капитан” (него, познаващият най-добре живота и творчеството и Петър Величков, 67 години по-късно ще определи като „първият български роман за наркотрафика”) и историческата драма в три действия „Последният езичник”. И отново – амбициозни, оскърбени и наранени мъже. В периодичния печат човек, наричан от Яна Язова с пренебрежителното прозвище „Даскала”, я обвинява, че му е откраднала идеята за романа. Известният писател, театрал и режисьор Николай Фол пък и предлага до постави на сцената на Народния театър „Последният езичник”. Обидената Яна Язова споделя в писмо до Александър Балабанов: „Позволи си да ми каже, че даже не ми бил чел пиесата, но „сега” щял да я постави, след като съм го „погледнала с черните си очи”. Ти си – ми дрънка той – черно отровно цвете. Който те погедне, се лепи по теб и те ревнува.”
Писателката е обидена, фаталната жена изглежда е удовлетворена. По-късно метафората „черно отровно цвете” ще се появи в един от нейните исторически романи. Отново, обаче оценката за литературните достойнства на двете творби сякаш отстъпват пред скандала, а фаталната женската красота се оказва по-силна от силата на литературния текст.

И после...Втори епизод

Изведнъж – чудо. Жълтата преса е победена - сякаш завинаги. Но моралните победи и възмездия са само в приказките. Причината е друга и обяснението е просто – най-тиражните вестници спират едновременно на онази „историческа дата” – 9 септември 1944. Жълтото е заменено от червеното. Дори кървавочервеното. Ножицата щраква за мнозина, герои и злодеи губят живота си. Яна Язова губи първата част от живота си...
Сигурно и печели нещо. Малко житейска сигурност, след като през 1943 г. вече е сключила брак с зам. директора на БНР инж. Христо Йорданов. По време на бомбардировките над София изтляват и житейските пожари – между нея и проф. Александър Балабанов. До смъртта му през 1955 г. между тях остава едно искрено и дълбоко приятелство. През 1959 г. за около месец умират майка й и съпругът й. Яна Язова остава сама. Никой не говори за нея, никой не си спомня за нея. Над творбите и тегне забрана, издателствата спират решително плахите опити за публикуване на ръкописи. А ръкописите се трупат, защото това винаги е било нейното спасение. Най-вече от самотата. Защото сега Първият спомен от детството се е материализирал и я е застигнал като прокоба...
 После идва смъртта. Казват – с придружители. Ръкописите не горят, но са беззащитни като деца. Крадат ги, задържат ги, наказват ги за непослушание. Последният яз е скъсан и всичко изтича в небитието...

Епилог

Фаталната красота на Яна Язова винаги привлича мъжете. Дори от отвъдното. През 1982 г. един 27 годишен младеж прочита за пръв път името на писателката във в. „Пулс”. Публикацията на Георги Томалевски предупреждава, че ръкопис на роман, написан от Яна Язова е откраднат от архива и. Предупреждава крадеца, че тъй като добре познава текста, ще го изобличи, ако романът бъде публикуван.
Тази статия бележи второто раждане на Яна Язова и поставя началото на пълната и реабилитация в българската литература. Със запазването на творчеството й и издаване на непубликуваните творби. Мъжът, който я „създава” първи за българската литература – проф. Александър Балабанов - е 33 години по-възрастен, а връзката между тях е наистина мистична.
Мъжът, който я „създава” за втори път, връщайки властно споменът за нея в едно общество с изтрита за половин век памет – писателят Петър Величков - е 43 години по-млад и връзката между тях е наистина мистична.
Фатално привличане...

*(от гр. μοῖρα – богиня на съдбата, и още, μέρος – част, парче)


Текстът е публикуван в бр. 51 на списание Léuropeo - тема на броя Femme Fatale


сряда, 25 януари 2017 г.

Случайна приказка

Написана месец по-късно от обичайното време


Видя табелата в последния момент между дивия танц на чистачките. Върху белия метален правоъгълник, треперещ от напорите на вятъра, бе невъзможно да се разчете името. Снегът, извиращ отвсякъде, се бе набил и по черните букви на надписа. Зърна само едно главно „А” и по нататък малко „и”. „Ай, ай!” – усмихна се тъжно мъжът  и добави на себе си – „Къде се забих така и то точно тази вечер!”
Вечерта бе Бъдна, бурята - всепомитаща, пътят – изчезващ в тъмното бяло.
И тогава мъжът разбра, че ако продължи, може и да не се прибере никога, там където го очакваха.  Стигна центъра на потъналото в тъмнина село. Там вятърът сякаш бе по-слаб, забавил напъните си в двоумение по коя улица да поеме. Мъжът зави надясно. Редица от три бели къщи, наредени една до друга, обещаваха крехък заслон. И не само това – един прозорец жълтееше в тъмното. Първата светлинка пред очите му от момента, в който преди два часа двигателят на колата му заработи и започна закъснелият му път към дома.
Остана изненадан, когато малката дървена вратича се отвори. Трудно от преспата зад нея, но пък не бе заключена. Няколко стъпала нагоре, пътечка явно чистена преди часове и почти отново засипана със сняг, сиви силуети на дървета и прозорецът. Светъл като обещание...
Мъжът почука и се опита да погледне през запотеното отвътре стъкло. После повтори. След кратък размисъл натисна дръжката на вратата и влезе. Малко тъмно коридорче и отново врата. Отново почука. Отново тишина. Повтори упражнението отпреди секунда. Влезе...
Стаята бе топла, приглушено светла и ...празна. Стопанинът или стопаните, подредили ниската кръгла празнична маса, не бяха край нея. Изглеждаше като в банална туристическа брошура. Софра, щедро отрупана с гозби, трикраки столчета, хурка с къделя вълна и бяло кълбо прежда, нанизи сушени червени чушки, огнище с пирустия и черно къкрещо котле върху нея.
Мъжът събу обувките си и ги остави предпазливо до вратата, от която все още разглеждаше голямата празна стая. В нейната по тъмна част голям нисък миндер, покрит с шарени черги привлече не само погледа му. Тръгна колебливо към него, после седна и зачака. Помисли си, че когато влязат в стаята, стопаните могат да се стреснат от неканения нощен гостенин. Рече си: „Трябва да кажа „Здравейте!” и да съм широко усмихнат. И ръцете ми да се вдигнати като за поздрав. И двете, за да не си помислят нещо лошо за мен.”
Озърна се наоколо и след като нищо друго не привлече погледа му, зачака. И чакаше. Пукането на огромния червен от огъня пън в огнището сякаш бавно отброяваше времето. Загледа се втренчено в пулсиращата червена светлина, от която топлината влизаше в очите му и някак по-надолу. Заспа...
Събуди се без спомен. Някой го беше завил с дебела чиста черга. На едното от трикраките столчета възрастна жена предеше, седнала с гръб  към него. Вретеното напевно мъркаше под пръстите и. Всъщност, не беше вретеното. Голяма черна котка бе легнала мързеливо до шарените плетени чорапи на старицата и предеше. Мъжът не можеше да се освободи от  усещането, че котката го наблюдава изпитателно през тънките процепи на затворените си очи.
И тогава я чу. Старицата започна да говори – без да се обърне. Сякаш някак си бе разбрала, че в стаята има внимателен слушател, но пък това едва ли и влиза в работата. Думите не бяха предназначени за него. Не бяха поздрав, не бяха въпроси на любопитен домакин, но още от самото начало мъжът разбра, че тези думи са предназначени точно за него. „Имало едно време...” – старицата разказваше. Гласът и сякаш идваше от нищото и носеше в себе си всичко. Мъжът долови в него и умората на снежния вятър отвън, и трополенето на капки пролетен дъжд по влажни цигански керемиди, лятното скрибуцане на нощни жаби и щурци, есенното пукане на запален царевичак. Всичко имаше в този глас, а пък думите бяха безискусни, обикновени и потребни като кратунка с вода на крайпътна чешма през август.
Мъжът слушаше с широко отворени, немигащи очи. И беше странно. Тялото му спеше. Знаеше го – опита се да помръдне ръката си, после дори само пръст. Беше напълно неподвижен. И напълно буден. Думите влизаха отчетливо в съзнанието му, а мозъкът като фино настроено записващо устройство пращаше безпристрастно в чекмеджетата на паметта му същите тези думи.
Усети бузите си мокри. Беше толкова необяснимо – спокойствието го бе обзело напълно, а осъзнаваше, че плаче. Като при среща с любим човек, като при откровение, като при изповед. Откъде ли знаеше, че е така?! Никога не се бе изповядвал...
Събуди се. Червеният цвят в стаята бе изчезнал, заедно с нощта. През замръзналия прозорец се прокрадваше предпазливо сива белота. Мъжът внимателно отмести чергата и стана. В студеното огнище нямаше даже пепел. Кръглата софра и трикраките столчета студенееха празни. Обу внимателно обувките си, закопча решително ципа на дебелото, пухено яке и излезе навън, примижвайки от спокойната светлина на тихото снежно утро.
Край къщата нямаше никакви следи и това някак си не го учуди. Влезе в студения бял джип и завъртя ключа. Двигателят раболепно заработи, а пет минути по-късно тежката кола тромаво разрина с муцуна снега и зави към центъра на празното село. После внезапно спря, а зад волана мъжът притвори очи. Думите услужливо тръгнаха към стегнатото му от тревога гърло. Идваха една след друга – тихи и спокойни в същия ред, в който ги чу снощи за първи път: „Имало едно време...”
Мъжът, успокоен, се усмихна наум и промърмори радостно: „Боже, каква приказка!”
Дори и той не бе наясно какво точно има предвид – светът край него, светът в него или онзи свят, останал зад него...

А там, под тъмната стреха на къщата, черна котка гледаше след отдалечаващия се по снежния път автомобил с изпитателно присвити очи...