понеделник, 30 юли 2012 г.

Защо YOK каза йок*


На снимката: Вратите на Висшия съвет за висше образование (Yuksekоgretim Kurulu - YOK) в Турция се хлопнаха за завършилите във българските университети турски студенти. Образование или геополитика?!?
Публикувано във в. "24 часа" на 27. 06. 2012 г.

Точно преди сто години американецът с непомерно чувство за хумор и усет за истините от живота О Хенри пише разказа "Катедра по филантроматематика". Там освен гениалното прозрение, че "когато се постави на солидна търговска основа, във филантропията има най-голяма аванта", се прави и една изключително точна прогноза.
И тя е, че висшето образование ще бъде един от най-печелившите бизнеси на столетието. Само дето американският журналист и писател дори и не предполага, че този бизнес ще бъде още по-печеливш и през следващия век, а последователите на двамата чаровни мошеници от разказа, забогатели бързо от университетски дипломи, ще се множат в геометрична прогресия.
В началото на този месец в Турция на драматично заседание се събра Висшият съвет за висше образование (Yuksek Ogretim Kurulu - YOK). На него се взе крайното решение да се спрат приемът, обработката и валидизирането на дипломите на турските студенти, завършили в България. В решенията на съвета, цитирани според един от най-тиражните вестници в югоизточната ни съседка "Сабах" буквално се казва: "Измамите, свързани с България са дори извън пределите на човешкото въображение." Както отдавна се знае, животът е винаги по-интересен и изненадващ от литературата...
Как се стигна дотук?
Пряк резултат от нормализирането на политическите взаимоотношения между България и Турция в резултат на демократичните промени у нас бе напливът от турски студенти към българските висши училища. Причините са много. Една от тях е, че повечето от принудително изселените от времето на "голямата екскурзия" турци правят завидна и бърза кариера, печелят социален престиж благодарение на българското си образование.
Те са лекари, инженери, преводачи, експерти, така необходими на тръгващата нагоре турска икономика. Оценили ключовото значение на българските университети за жизнения си просперитет, много от тях пращат тук своите деца. Ползата е двустранна - за закъсалите финансово в последното десетилетие на века български висши училища, възможността да обучават в платено обучение чуждестранни студенти е повече от глътка въздух.
Нещо повече - те започват да дишат дълбоко и още по-дълбоко, защото по отъпкания път на първите турски студенти прииждат още и още. Правят го по две причини. Първата е, че в Турция действа рестриктивният елемент на държавното планиране в сферата на висшето образование - бройката на приетите студенти е ограничена. Вторият е, че те стават български студенти без тежките приемни изпити, плащайки при това и по-ниски годишни такси за обучението си. Най-предпочитани са техническите специалности и медицината, а четири държавни университета и един частен у нас са най-предпочитани. До този момент в България вече учат около 10 000 турски студенти.
И скоро става така, че едно от най-шумните места на Балканите по време на футболното дерби между "Галатасарай" и "Фенербахче" са...студентските общежития на Техническия университет във Варна.
Видимият и основен повод за моментната образователна криза между България и Турция е пряко заявен в решението на Висшия съвет за висше образование в нашата южна съседка. И той е, че "някои от турските студенти в България са прибягвали до незаконни начини за получаване на оценки и дипломи. Правили са фалшификации на печати и подписи. Снабдявали са се с фалшиви академични справки в стремежа си да се прехвърлят в университети в Турция и Северен Кипър."
Повече от ясно е, че българската страна не може да носи отговорност за незаконните действия на чужди граждани. Това е същата логика, по която вината за фалшифицираната диплома на бившия изпълнителен директор на държавния фонд "Земеделие" Калина Илиева е персонално нейна, а не на Висшия институт по техника и икономика в Берлин. Но извън индиректния упрек, че обучаващата страна, сиреч България, създава среда и условия за подобни незаконни действия, има нещо по-дълбоко.
Ще бъде наивно да тълкуваме действията на Висшия съвет за висше образование само в този видим образователен план. Просто в голямата политика няма нищо случайно и напълно очаквано активна страна в случващото се е и турското Министерство на външните работи. В този смисъл действията на Висшия съвет за висше образование в южната ни съседка са синхронизиран елемент от една промислена отдалече дипломатическа перспектива. Решението от 5 юли може да се тълкува като дипломатическа нота към България като страна - член на ЕС. Индиректно този дипломатически демарш заявява нескриваната амбиция на Турция да се превърне в геополитически център на Балканите, Мала Азия и региона на бившите съветски републики от Каспийския и Кавказкия регион.
Не толкова любопитно, колкото показателно в този аспект е, че в решението на Висшия съвет за висше образование неколкократно и целенасочено се споменава Северен Кипър (Kuzey Kibris Turk Cumhuriyeti), и то само четири дни след като Кипър пое председателството на ЕС. И ако някой все още си мисли, че в турската външна политика има нещо случайно...?!
В този смисъл амбицията на всеки геополитически център е да привлича, а не да оттласква - да бъде икономическа, образователна, културна метрополия. По този начин търсеното завръщане на турските студенти в турските университети е не толкова укор към качеството на висшето образование в България, колкото знак към страна от ЕС и към целия съюз какво има да се случва на Балканите. Това е декларация, че Турция сама може да бъде образователен център и да привлича чужди студенти от региона, че турските университети са по-добрите висши училища в региона, подготвящи по-качествени специалисти. Че тя няма намерение да допусне изтичането на финансов ресурс в образованието на своите граждани, а, напротив, - да привлича средства отвън в този сектор.
В контекста на тези разсъждения може единствено да припомним нерадостната констатация от времето на социализма, че вътрешните проблеми си ги създаваме ние самите, а външните конкуренти само ни помагат от време на време в това отношение. Липсата на мярка в приема на чужди студенти, пренебрегването и дори невъзможността за обучението и преподаването на чужд език, надвишаването на така наречения образователен капацитет са само част от онези аргументи, които нашите университети дадоха на турската страна. И тя ги използва обмислено на 5 юли. Получи се не само YОК Yok dedi (тур. - Висшият съвет за висше образование каза "не" - б.а.). Сега главоблъсканицата е не толкова за министерството на образованието, колкото за министерството на външните работи. Дано са се сетили, а ако не - дано четат вестници...
* YOK - Турският Висш съвет за висше образование; йок - не (на турски).

вторник, 24 юли 2012 г.

Гадателят на сънища




„Я давно не верю снам изменчивым
О Бегущей по волнам женщине”

Той - вечно буден, бди над всички спящи
и броди между светове от образи –
зли, мили, разкривени, кротки, стряскащи.
Събира ги и ги реди във джоба си.

Пътува сам, успокоява сенките,
говори си със тях и ги нарича.
Превежда ги през облачни пътеки,
прозира в тях невидими поличби.

Отключва с тежък ключ въздушни порти,
пристъпва вещо прага, влиза в къщи,
подрежда ги, събужда после хората
и тръгва пак, Гадателят на сънища.

Ваня, 24. 07. 2012

сряда, 18 юли 2012 г.

За учебниците и тайната на златния леген


Публикуван във в. "24 часа" (18.07.2012)

Тази година родната историческа наука трябваше да бъде под знака на едно знаменателно събитие – точно четвърт хилядолетие от появата на една малка книжка с голямо място в сърцата и умовете на поколения българи. Със създаването на своята „История славеноболгарская” през 1762 г. Паисий Хилендарски, освен всичко друго, завещава и няколко неписани, но решаващи методологически завета към бъдещите български историци, относно това как се пише учебник по история. Сред тях, обаче, два са водещи. Първо - не трябва да се прекалява с историческите факти и второ - важна е образователната цел.
Че го е постигнал е също факт – както вече стана дума, книжката е непретенциозно тънка, а пък образователната цел блестящо постигната. Само някакво си столетие по-късно на картата на Европа се появява нова национална държава.
Та, точно в годината, в която трябваше повече да говорим за този ръкопис по патриотично минало, „притча во язицех” стана един друг учебник по история. Говорим за онзи, на път да се превърне в „Злочеста Кръстинка”, учебник за 11-ти клас на българските училища, в който авторският му колектив смеси минало и настояще във взривоопасна пропорция.
Когато говорим за описване на миналото, трябва да припомним една иронично и показателно в смисъла си раждане на исторически термин, който по-късно става част от медицинската патология. Според римския държавник и оратор Цицерон, „бащата на историята” Херодот подлагал миналото на "аутопсия" – буквалното значение на тази дума било: „да видя и проверя сам”. По този начин съвременната представа за аутопсията като търсене на причините за края на живота в мъртвото тяло също така е методологическа препоръка към историците. Анализирай и коментирай събитията, когато всички или повечето от участвалите в тях вече не са между живите.
Погледнато от тази гледна точка, умилителното нетърпение на авторския колектив на новата учебникарска история да направи част от нея действащия министър-председател Бойко Борисов, партията и правителството му е смущаващо. Да не би пък да са се съмнявали в политическата и човешка жизненост на нововключените персонажи?! Извън нормалната в случая ирония от страна на научните среди и обяснимото обществено недоволство на хора, прочели през живота си повече от една къса етажерка книги, остава нещо важно. Как се пише учебник в първото десетилетие от информационното общество и в настъпилото господство на Интернет.
Колкото и странно да е, отговорът трябва да се потърси назад в миналото. За днешните притежатели на суперскъпи и модерни играчки за пренос на информация ще бъде изненада да разберат, че човечеството вече се е сблъсквало с проблема на „информационния шок”. Когато Гутенберг изобретява книгопечатането всичко изглежда прекрасно – толкова много Библии за толкова много желаещи. Няколко десетилетия по-късно нещата излизат от контрол. Печата се какво ли не и къде ли не, а книгите заливат света до такава степен, че в устата на своя датски принц и доскорошен студент във Витенберг Уилям Шекспир слага онзи прословут вопъл-стенание: „Думи, думи, думи...”
Е, тогава идва ред на учебника – ражда се удобната книга. Тя трябва да събере в себе си най-необходимото. Мястото на необозримото множество от факти е в енциклопедиите. Човешката памет и тясна и къса – виж, за чувственото познание винаги има място и време. Ето така за първи път някога се ражда идеята за модерния учебник, а в училището навлиза познанието, преминало през емоцията и съпреживяването на добре подбраните факти.
Днес събитията следват същата логика. Бумът на информационните технологии и възможността за бърз достъп да всякаква информация разколебава истини и авторитети. Сред тях са и безспорните доскоро авторитети на училището, учителя и учебника като пазители на необходимото знание. В света на многото думи, думи, думи и телевизионни образи те трябва да намерят отново своите загубени позиции.
Първият български историк от предмодерната епоха едва ли си е давал сметка за всичко това. Но Паисий Хилендарски прави необходимото – създава книга с образователна цел, в която емоцията и факта са в премерен баланс. Дори емоцията идва малко в повече. Днешните му последователи – авторски колективи, изпълнени с научни титли и звания – прекланят глава пред върховенството на факта. Учебниците се превръщат в хроники и лексикони, а авторската боязън да не изпуснеш име или дата затлачват възможността за разбиране и научаване. Спасението не е в повечето точни факти. Ако включиш в новия учебник по история името на действащ министър-председател, може и да получиш държавната поръчка за впечатляващ тираж, но и сигурната досада от страна на ученици и гняв от страна на родителите им.
Смущаващата случка с новия учебник по история за 11-ти клас е знак за нещо важно. Днес историческата наука и българското образование отново заедно са изправени пред предизвикателството да изработят своята нова методология. По-малко факти и повече съпреживяване на миналото, повече увлекателно разказани поучителни истории с реални хора, скрили в себе си логиката на събитията.
Точно преди 250 години Паисий Хилендарски е преоткрил формулата на Херодот и е успял. А, ако следвахме тази формула, ето как Херодот би предал онази спорна част от новия български учебник по история: „Амасис притежавал един златен леген, в който заедно със своите сътрапезници миел краката си. Той поръчал да го нарежат и направят от него статуя на божество, която поставил на видно място в града. Египтяните идвали при нея и много я почитали. После Амасис ги свикал и им разказал, че статуята произлиза от легена за крака, в който преди египтяните повръщали, пикаели и си миели краката, а сега почитали като най-свято нещо. Та сега – рекъл – и с него постъпили като с легена; защото, ако преди е бил обикновен човек от народа, в настоящия момент им е цар и успял да им внуши, че трябва да го почитат и се съобразяват с него. Така ги привлякъл на своя страна.”
Това е!

петък, 13 юли 2012 г.

Да уволниш присмехулник


 
Една (не)възможна корица: Продадената в 30 милионен тираж корица на романа "Да убиеш присмехулник" с "кацнал" върху нея образ на съдия Мирослава Тодорова
Колаж: Автора
Текстът е публикуван в www.reduta.bg 




Точно половин век преди българския Висш съдебен съвет да гласува с почти монолитно единодушие дисциплинарното уволнение на съдия Мирослава Тодорова  един филм обира наградите на филмовата акадедия „Оскар”. Името му, преведено на български е „Да убиеш присмехулник” и може да подведе незапознатите с тънкостите на орнитологията, че в сюжетната му линия става дума за физическо посегателство върху човек, който обича да изобличава иронично недостатъците на другите.
Всъщност, лентата продължава традициите на една устойчива линия в американското кино, посветена на правораздаването, закона и трудните професионални решения на героите от съдебните зали. Филмът разказва за юриста Атикус Финч - адвокат от щата Алабама - който е назначен да защитава пред съда несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена афроамериканец. Изправен пред омразата и предразсъдъците на обществото, юристът повежда трудна битка в името на истината и правото. Враждебността предлага бързи и лесни решения, общественото мнение иска бърза и яростна справедливост, а отстояването на истината и правото - път на жестоко изпитание. А, да, и едно необходимо уточнение! Присмехулник е имeто на малка незабележима птица (mockingbird), която човешкото око трудно може да съзре в света на големите и шумни неща – почти като справедливостта. С други думи, мястото на присмехулника в заглавието на филма може да се обясни най-добре с една перифраза на Умберто Еко, който казва, че значимите истории, са историите разказани чрез удачно намерените метафори.
И още малко история. Филмът е заснет по публикувания две години по-рано едноименен роман на американската писателка Харпър Ли. За него тя получава наградата „Пулицър”, но важно е нещо друго. С течение на времето романът става част от учебните програми по литература и днес се изучава в над осемдесет процента от училищата на САЩ. Като особен и мъдър урок за понякога смазващата сила на общественото мнение върху съда и за това къде е мястото на правото и истината за обикновения и притиснат от несправедливостите човек между тях.
Цялата тази история по необичаен и странен начин се вписва в обясненията на случващото се през изтеклата седмица у нас. А то безспорно е под знака на две събития – съдържанието на новия учебник по история за 11-ти клас и уволнението на чепатата съдийка.
Първо – за учебниците. Канонът на задължителното учебно съдържание е онази невидима съвкупност от важни и ценни неща, които едно общество приема за значими. Те пък трябва да станат част от невидимия с просто око процес на възпитание на бъдещите граждани на държавата. За да ги отстояват, търсят и бранят след момента на зрелостта. Ето по тази причина авторите на каквито и да е учебници би трябвало със суеверен трепет да посягат към писалката или клавиатурата. И никога да не бързат в припряно угодничество към злобата на деня, а да си повтарят наум написаното от Освалд Шпенглер, който разсъждава така: „След смъртта си лъжеучителите са изключени от вечното блаженство на учебника и отпратени в чистилището на бележките под линия.”.Защото мястото на литературната или политическа мода е по страниците на вестниците и телевизионния екран, а не между кориците на учебниците. Историята с влизането на романа „Да убиеш присмехулник” в учебните програми по литература на американските училища показва, че възпитанието в граждански добродетели може и трябва да става и с една добра книга. Защото един друг умен мъж, добре познаващ логиката на историята, раждането и края на цивилизациите беше казал и написал: „А книгите са нищо, ако не оживяват и не действат в хората, които са дорасли за тях.”  Българското училище все още очаква умното обновяване на своето учебно съдържание, защото в него все още (без да казвам, че е излишно) градушка се сипе по браздата, в която герои се борят с игото на патриархално-семейните отношения.
Второ – за уволнението на съдия Мирослава Тодорова. Тя определено се оказа удобна изкупителна жертва на хора и обстоятелства, които припират да нахранят все още гладното общественото очакване за бърза и яростна справедливост. За него трезвите юридически аргументи, принципите за разделение на властите, последната дума на съда в процеса на правораздаване са интелигентски превземки. Възпитано в училище, в което авторитети бяха персонажи с показателните фамилии Макаренко и Сухомлински, това общество признава само „великата шаячна правда” според определението на неподражаемите Илф и Петров. И си я заслужава и получава – повече шаячна, отколкото правда.
И тъжно, а дори и трагично е, че разочарованието от зациклилата съдебна система взема своята най-удобна жертва. Човек, който оказал се чужд сред повечето от своите, видя как техният елит в лицето на Висшия съдебен съвет го хвърли на разтерзание и си уми ръцете преди петък – 13-ти.
Сега едва ли някоя от многото сериалношарени телевизии ще се сети за филмирания в черно-бяло роман „Да убиеш присмехулник”. И ще включи в безгрижните си летни програми заслужилата „Оскар” лента. Затова припомних поуката за драматичната история на човека на закона и правото, застанал срещу общественото мнение и подчинената му услужливо система на правораздаване. Защото един присмехулник, пролет не прави. Но пък може да е вдъхновяващ пример. А точно по повод вдъхновяващите примери в българските учебници все още се чете един стих: „...примери славни, що малките правят с великите равни”...

вторник, 10 юли 2012 г.

ГЕРБ да види какво става и извън магистралите




Oказа се, че лятото не е само най-подходящият сезон за ремонт на пътищата. Тази година през горещите месеци депутатите запретнаха ръкави в ремонт на два закона - за пътищата и за движението по тях.
Единият ремонт вече приключи в края на юни. Към четиридесет и двете страници от Закона за пътищата се прибави още една - появи се новият инфраструктурен феномен „скоростен път". С това на практика бе продължена една стара традиция в българската административна история - внушение за промени чрез смяна на имената и разместване в йерархията. Защото при пътищата е досущ като в армията, полицията и пожарната - има редници (общинските и частни пътища), има офицери (републиканските пътища от първи, втори и трети клас), има и генерали (автомагистралите).
Е, с промените в Закона за пътищата генералът автомагистрала просто бе разжалван и понижен в нововъведения чин скоростен път. Запазиха му и униформата (ленти, маркировка, правила за движение) и леко му орязаха правата (максимална скорост от 120 км/ч). Освободи се генералско място за новите автомагистрали, приоритет в правителствената политика на премиера генерал. И тъй като законите са скучни за четене и трудни за прилагане, от цялата тази работа в общественото съзнание остана максималната скорост от 140 км/час като олицетворение на сбъднатата мечта за забързан полет на слънчасал столичанин към Южното Черноморие.
Някак встрани от бленуваните образи на гладки, широки и нови асфалтови ленти с фучащи по тях джипове остана член втори от Закона за пътищата, гласящ, че: „пътната мрежа се развива съобразно транспортните и социални потребности на обществото". Автомагистралите са прекрасно и сигурно нещо, но според закона те „нямат връзка със съседните прилежащи територии". С други думи, функцията им е на нещо като скоростни улеи, улесняващи връзката между точка А и Б и подминаващи останалите запетайки по картата на страната. Колкото и парадоксално да звучи, добрата идея за магистралите задълбочава икономическите диспропорции между регионите на страната. Тук проспериращи са върховете на автомагистралния триъгълник София-Бургас-Варна, а колкото повече е отдалечен градът Х или селцето У от него, толкова по-зле за намаляващото му население, поело вече по същата тази магистрала в търсене на работа.
Изследователите на историята на националните държави отдавна са направили извода, че тяхната стабилност и просперитет се съдържа в представата за единството и свързаността на националната им територия. А точно тази свързаност се постига чрез равномерно развивана пътна инфраструктура. Казано с езика на парадокса, разбитият и непроходим път на практика откъсва национални територии по-успешно от чужди войски. И не само това - той оставя хората по места не само извън живота, но и извън закона. Ето какво имам предвид...
Преди няколко години пътувах почти загубен по пътищата на Северозападна България - географско понятие, в което сънародници с мрачно чувство за хумор често заменят „западна" със „западнала". По отчайващо лошия междуселски път първо срещнах автомобил с отдавна излязъл от употреба жълт регистрационен номер. Пътят ставаше все по-лош, защото скоро се разминах с автомобил с още по стар черно-бял регистрационен номер. Друсането доби нетърпими измерения, когато насреща ми се зададе някакво подобие на автомобил с номер... написан на ръка. И след като петнадесетина минути по-късно спрях в колебание дали да продължа, тържествено бях разминат от камион без регистрационни номера.
Тази напълно реална случка има пряко отношение и към предстоящите летни ремонти на още един закон - Закона за движение по пътищата. Идеите на вносителите за промени в закона са ясни, но и показателно притеснителни. В предложените промени основно място заема повишаването на санкциите спрямо физически и юридически лица, провеждащи неправомерно и нерегламентирани психологически изследвания, необходими за издаването на шофьорски книжки. Ясно е, че много от водачите по българските пътища са си по принцип за заведения със специализирана психологическа грижа, но предложените промени в закона показват и къде е една от причините за това.
Другото лятно законотворческо усилие е свързано с принципа за движение по пътищата, определян като „Важно е не само да виждам другите, а и мен да ме виждат". По тази причина, ако предложенията за промени се приемат от депутатите, фаровете на автомобилите ще бъдат запалени целогодишно, а велосипедистите задължително ще трябва да облекат светлоотразителни жилетки, щом си нямат велоалеи.
Но тук става дума за нещо друго. Сигурен съм, че безстрастната статистика ще ви покаже, че в процентно съотношение тежките автопроизшествия със загинали са много повече в малките населени места. Там по разбити пътища, с колони от дървета от двете им страни, на мощни коли втора употреба летят непълнолетни младежи. В повечето от тези села вече няма училище и единственото място със социална значимост е местната кръчма. Най-често начин да оползотвориш свободното си време е да посетиш мястото със социална значимост в съседното село. Често го правиш, вземайки ключовете от джоба на заспалия си родител, за да му съобщят на другия ден, че е останал и без кола, и без дете.
Там дебнешком се движат автомобили, за които изисквания като годишен технически преглед, застраховка "гражданска отговорност", винетен стикер, дълбочина на протектора на гумите, пътен данък и прочее са цивилизационни глезотии. Там на малки бензиностанции се зареждат по литър-два гориво, а цената на повечето от движещите се коли е в пъти по-малка от предвидените в законовите промени финансови санкции за нарушителите. И те никога няма да бъдат платени от хората, останали встрани от скоростните пътища и автомагистралите. Те са отвъд закона и извън закона и в този смисъл за тях ефектът от всякакви допълнения и изменения на нормативните изисквания ще бъде безсмислен.
Разбира се, това не означава, че законодателните органи трябва да отпуснат безсилно ръце. Но ако се върнем към началото на тези редове, ще трябва да припомним онази логическа свързаност за пътя и социалните потребности на обществото. Ако то, обществото, не построи път към тях - в буквален и преносен смисъл, - в следващите години те сами ще му донесат своята безпътица. И тогава катастрофата ще бъде извън компетентността на Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата.

Публикувано във в. "24 часа" на 10.07.2012 г.