сряда, 27 януари 2016 г.

История без история за „История”



публикувано в www.reduta.bg

„И така, пренебрегнах главоболието си, от което много време страдах...”
Паисий Хилендарски, Послеслов на „История славеноболгарская”


Не знам дали някой ви е казвал, но в основата на написването на първата литературна българска повест и на една от първите музейни сбирки по нашите земи стои... пешеходна ученическа екскурзия отпреди около 160 години. Двадесет километра ходом от Шумен до развалините на втората българска столица Преслав и обратно. В групата се мотка по къси панталонки и настриган до кожа (какъвто е обичайният вид на един ученик по това време) бъдещ български министър-председател и висш духовник. На връщане от Преслав джобовете му са пълни с преславска керамика, а главата с вълнения и впечатления. Впечатленията и вълненията се превръщат в повестта „Нещастна фамилия”, а керамиката, заедно с изпразнените джобове на съучениците му поставя началото на музейна сбирка – днес една от най-богатите в България. Ученикът се казва Васил Друмев (бъдещият митрополит Климент Търновски), а учителят Сава. По-важен обаче е псевдонимът (сиреч, неистинската фамилия на този учител) Доброплодни – факт, който няма никаква връзка със земеделието и аграрните мероприятия, а с невръстните му питомци. Повечето от тях години по-късно ще станат герои от страниците на „Строителите на съвременна България”.
По времето на тази екскурзия термините учебно съдържание и учебен план не са в употреба. Липсва (по понятни причини) и министерство на образованието. Така че, поменатата екскурзия, дала такъв сериозен тласък в българската история, литература, археология, че и политика, може да се каже е резултат от неразбираем (днес)

 учителски ентусиазъм и желание да вървиш пеш.

А вървенето пеш наистина се оказва твърде важно за развитието на българското образование. Защото някъде в навечерието на новата 1765 година именно по този начин в Котел пристига Паисий Хилендарски. Днес, за да разберем какво е да се буташ зимно време из Котленския проход, трябва да отворим първа страница на нашумелия роман „Възвишение”, на Милен Русков, където четем експресивното: „Мама ви да иба загубена, зарад вас сам ся нахулил в тоз снежний пъкъл!”
С извинение, след изненадата ви от горния литературен цитат, ще продължа, че резултат от тази зимна разходка на Паисий и срещата му със Софроний Врачански е появата на първия препис на „История славеноболгарская” от ръката на младия котленски свещеник.
Е, дойдохме си на думата! Ще си говорим за прословутата „История” на Паисий, която през десетина години все се превръща в „притча во язицех” – службите крадат оригинала от Зограф, президентът връща оригинала в Зограф, местят я из учебните планове насам-натам, журналисти точат пера и езици, министри плачат, пищят децата. Абе, пак суматоха образователна!
И защо ли? Тази история днес, ако на сто българи един я е чел и прочел от първий до последний лист, ей ме на тук съм и с името си го твърдя! А ти, любородний читателю (в момента), недей да шикалкавиш, а признай пред себе си, че си от другите деветдесет и девет.
Иначе, един от силните ми лични спомени относно историята на „Историята” бе историята, разказвана от един мой учител, който го правеше ето така: „Представете си сега - зима, студ, Котел затрупан от сняг, в Балкана - вълци, а в стаята на топло седнали Паисий и Софроний и си говорят ли, говорят...” Сигурно ще ми повярвате, че точно в този момент разбрах кое е направило от 26-годишния тогава и само от три месеца ръкоположен котленски свещеник Стойко Владиславов бъдещият епископ Софроний Врачански. Разговорите променят хората. Хората променят всичко.
Цялата истина е, че без уговорки да признаем – шестокласниците не четяха историята на Паисий, съмнително е, че ще я прочетат и деветокласниците, когато всесилният учебен план по литература го наложи. Още от времето на „Епопея на забравените” знанието и представата за Историята на Паисий и силата и като книга е не толкова в четенето и, а в

историите, които ние разказваме за нея.

И начините, по които ги разказваме или казваме. Защото написаното от Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ” и досега си остава най-краткото – поетично емоционално, но и точно в научен аспект определение за значението на историческия текст при формиране на модерните нации. Така, че всеки може да сглоби своята история за историята от много други истории.
Но има нещо изключително важно. Поменатият ученик (можем да кажем) на Паисий – котленският свещеник Стойко Владиславов – пише по-късно вече като епископ Софроний в своето прословуто „Житие и страдания...” следното: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пияннаго”. Като помислиш, това проникновение обяснява на първо място как се формират всички български партии. Но извън шегата, то казва много и за онова най-важното, за което иде реч в написаното дотук –
 връзката между учител и ученици.
Ето защо! От петнадесетина години си организирам един необичаен като подход, но безотказен като резултат, тест за равнището на хуманитарното образование в българското училище. Тестът се състои от два въпроса. На първия въпрос довчерашният ученик и настоящ кандидатстудент трябва да отговори (ако може) как се казва патронът, чието име носи училището му. Вторият е също така кратък: „Какво знаете за него?” И тук нещата вече стават смешнострашни, каквото е в същността си всяко едно неоправдано незнание. Защото неразказаната история за патрона на училището – бил той поет като Добри Чинтулов, учен като Асен Златаров или дарител като Нанчо Попович – е знак само за едно. В това училище липсват добрите и отговорни към професията си учители по литература и история. Поне единият би трябвало да запълни тази останала извън учебното съдържание образователна тема. Защото усещането за принадлежност към някаква общност се създава именно по този начин.

Но е и резултат от някакво лично усилие.

Вече стана дума, че дългото и уморително пътуване и ходене е важен методически подход в създаването на българската културна и образователна история. Мисля си, че разказът за Паисий в неговата поучителна и интригуваща част може да започва именно оттук и да завършва по този начин. Защото в краткото сведение от негова страна, което той дава в послеслова на „Историята”, обяснявайки откъде търсил източници за написването и четем: „И у Немска земля повече за то намерение ходих”. Като се има предвид доказания факт, че това е пътуването му до Сремски Карловци край Нови Сад на територията на днешна Войводина, справката показва, че това е разстояние, изминато в двете посоки от около 2 500 километра. Добавете към тях хилядите километри, извървени в носенето на „Историята” от село на град. Припомнете си зимния Котленски проход преди срещата със Софроний...
А, и да не забравим още нещо, написано от Паисий в послеслова на историята. За състоянието на хронично главоболие и постоянни болки в стомаха: „Така аз пренебрегнах своето главоболие, от което много време страдах и силните болки в корема. От голямото си желание ги пренебрегнах...”. (То, пък откъде ли и да си вземе болничен лист и направление по това време, защото освен министерство на образованието, няма и министерство на здравеопазването?!)
Това е! Един обикновен монах и едно необикновено желание да си свършиш работата, от която си увлечен извън себе си. Обикновена история...

Никога и никак учебното съдържание, учебните планове, учебните програми, инспектори и регионални инспекторати няма да решат бъдещето на „Историята” на Паисий Хилендарски. Нейното бъдеще е в историите и в начина, по който ние ще разказваме за нея и нейното време на децата си.     

Няма коментари:

Публикуване на коментар