четвъртък, 31 декември 2015 г.

Приказка от входа на празната митница



Честита нова 2016-та година! С една приказка от последния ден на 2015-та :)

Металното въже се удряше ритмично във високия пилон, засилвано от поривите на вятъра.  Неясните силуети на крановете се извисяваха над празното пристанище, а настъпващата вечер им придаваше заплашителен характер – както изглежда всяко неопределено нещо в тъмното. Единственото излъчващо топлина същество бе дребно трикрако куче, което с натрапчива загриженост обикаляше затворения вход на митницата. Кучето бе готово да залае по всичко движещо се, за да привлече вниманието към себе си. То се спря за миг, кихна и с изненада установи, че не бе лаяло точно от два дни:
-          Това на нищо не прилича! Даф-ф-ф, на нищо не прилича! Хората правят, струват, събират, изваждат и после изчезват да почиват по цели седмици. В тази държава само кучетата могат да носят отговорност и служба. Ама, на тях пък кой ще им носи храна! Кой, питам аз?!
Гларусът, кацнал на студения ламаринен покрив разтърси глава и погледна с едно око надолу – На мен ли говориш, малкия? – личеше си, че го прави, движен от позабравено чувство за учтивост.
-          Ми, на кого! – кучето правеше онази стара като света грешка, пренасяйки раздразнението си от житейските неудачи върху най-близкостоящите – Да виждаш някой друг да се мотае наоколо?!
Сивата птица разпери криле, а трикракото приседна зяпнало от разочарование, че така бързо ще изгуби единствения си събеседник. Гларусът енергично ги размаха няколко пъти, прибра ги внимателно към тялото си и отново погледна надолу. Просто се раздвижваше, а пък и накъде ли би политнал в този така последен ден на отминаващата година.
-          Внимавай, малчо! – жълтото край клюна на птицата за миг уподоби нещо като усмивка – Ако искаш да си говорим, засвидетелствай поне перце уважение. Доста съм поживял и зная, че мъдрата птица не губи нито думите си, нито кучетата.
-          Това не го разбрах. – приседнало, кучето се почеса енергично зад ухото с единствения си заден крак, при което за малко не се катурна – Много философски ми дойде, а пък аз съм свикнало да си общувам само с митничари и рибари.
-          Ама, ти си готово за основател на религиозен култ, бе! – гларусът наистина бе готов да изпадне в трайновесело настроение. - Онзи, дето хората му честваха рождения ден преди няколко дни се е движил в същите среди. Само че е можел да се разхожда по водата... Ти как си в това отношение?!
-          Тц! – кучето енергично разклати глава – Как ме виждаш на три крака във водата. Аз и по сушата завалям, пък там направо ме брой в траен и вечен разход. Освен това да оглавяваш нещо, не е за мен работа. Хората казват „верно куче”, сиреч винаги е зад гърба ти и те пази. И го казват с уважение в очите и кокал в ръка. Аз съм по тези работи – верен да съм и да служа верно! И пак да запитам какво беше онова за думите и кучетата.
-          Чух го от един японски капитан. Бях се замотал в голямото топло море много надалеч оттук и щях да пльосна във водата от умора. И точно тогава видях един кораб. Някакво „мару” беше със знаме като бял чаршаф с огромен домат по средата. Едва се закрепих на покрива на капитанския мостик. И изведнъж отвътре излиза един жълт, усмихва се и казва: „Искаш ли да си поговорим?”. Така се стреснах, че наистина щях да падна във водата и само изкряках от изненада. Той изглежда го взе за съгласие, защото продължи: „Ако не разговаряш с птица,  която заслужава, губиш птицата. Ако разговаряш с птица, която не заслужава, губиш думите. Мъдрият човек не губи нито птиците, нито думите.” – гларусът се подсмихна надолу, където трикракото слушаше внимателно – Разбра ли сега?
-          Ами, май не, защото нищо не чух за кучета! – малкото животинче сякаш стана още по-малко от срам и притеснение.
-          Уф, ти наистина май си говориш само с митничари! В онова, дето го рече японския капитан, само трябва да промениш думата. И няма значение, дали ще е „птица”, „човек”, „куче”. Разбра ли сега?!
-          Ахау! – кучето виновно преглътна – Искаш да кажеш, че не искаш да ме загубиш?! Нали? - в гласа му се прокрадна зле прикрита надежда и спотаена радост, че някой иска да си поговори по-дълго с него. Така се чувстват всички, останали насаме със себе си в новогодишната нощ.
-          Да! Но ще трябва да ми докажеш, че си ценно за мен. Обикновено не желаем да губим ценните неща, на които държим.
-          Уаф-ф-ф! – трикракото развълнувано и нетърпеливо джафна – Ама как, моля ти се! Мога да те пазя, да обикалям около теб и да лая по нахалниците! Мога да ти нося малки вкусни кокалчета... – и след миг размисъл добави - ...когато ми останат. И понеже държиш на мен и съм ти ценно, можеш да ме разхождаш на каишка по алеята край морето. Става ли, а, става ли?!
-          Не можеш ли да проявиш поне малко фантазия?! – гларусът издевателски забави отговора си – Не ми трябват зъбите и лаят ти, защото при опасност просто литвам. Това, с кокалчетата го каза, просто да отбиеш номера, а колкото до каишката и разходките по алеята, това е такъв кич, че просто не ми влиза в главата как можа да го предложиш. Ти май нищо не разбра от думите на японския капитан, а?!
-          Така излиза... – кучето виновно наведе глава и ушите му унило увиснаха – Ето, сега ще излетиш и аз ще си остана само като куче, както казват хората, когато са сами като кучета. Какво да направя, аф-ф-ф, какво да направя?! – виновно занарежда то.
-          Разкажи ми поне една история! – гларусът отново припляска с криле във вечерния студ на зимното пристанище – Не разбра ли, че капитанът искаше да каже точно това! Думите трябва да са истории. Иначе са нищо, иначе са само думи, думи, думи...
За няколко минути тишината на товарното пристанище бе нарушавана единствено от ритмичното потракване на металното въже. Вятърът бе понамалил силата си и сега въжето отброяваше времето до полунощ с честотата на огромен, невидим часовник. Кучето изглежда напрегнато мислеше, защото бе наклонило главата си наляво, а увисналото му ухо издайнически трепереше от напрежение. Трикракото разбираше, че може внезапно да изгуби случайния си събеседник, а наистина не искаше да посреща новата година само. Знаеше, че внезапните загуби са болезнени и опитът му бе свързан не само с липсващия крак. Така бе и с възрастния му стопанин, който замина с дъщеря си в съседния град. Кучето познаваше разделите и точно по тази причина можеше истински да оцени всяка нова среща.
-          Х-ъ-х! – то се прокашля, като човек, който започва да чете важен документ пред взискателна аудитория – Аз знам много истории, защото живея на такова място, пък си и падам наблюдателно по принцип и по наследство. Да ти минават дните на входа и на митница и на пристанище, значи, че край теб вървят и не спират хиляди истории. Само, дето за митничарите не ми се разказва! Нали знаеш, че отворя ли си устата, ще ми избият зъбите и гладно ще си умра?! Виж, за рибарите мога да ти говоря колкото си искаш. Ама, не рибарски истории! Аз не вървя след рибарите, само внимателно ги наблюдавам и понякога подслушвам. Лая ги понякога, за да не си мислят, че ги шпионирам мълчаливо. Въртя се около тях и само след няколко дочути изречения историята ми се изяснява в главата. Кои са, какви са, какво търсят край морето и в морето...
-          Че, не търсят ли всичките едно и също – риба?!!!
-          Ето, виждаш ли! – кучето бе понатрупало увереност – Много си повърхностен за гларус, понякога. С морето е точно като с живота – всичките уж правят едно и също, а всичките търсят от него различни неща. Има, например, един старец, дето идва всеки ден по няколко пъти. Той живее тук наблизо и според мен кеят му е нещо като главната улица – среща познати и приятели, поздравяват се, говорят си празни приказки, разказват си по няколко пъти през годината едни и същи истории. Има една дебела жена. С въдица в ръка изглежда като голяма заплаха, но всъщност е мълчалива и тиха. Тя наистина идва и лови риба, за да се храни. Има един глух, който говори с всички и всички си говорят с него и всички се чудят какво точно им разбира той от думите. Но пък и те не си говорят важни неща за живота и света, ами ей тъй, на! Ама, пък се смеят и са весели и сигурно им е много важно, защото не си ли се замислял как понякога маловажните думи и маловажните неща правят хората да се усещат живи... – кучето внезапно замълча смутено от прозрението си, което прозвуча сякаш произнесено от някой друг по-голям и по-умен от него – Но най-интересни ми станаха едно момче и едно момиче. Те започнаха да идват преди няколко години. Когато се появиха за първи път и им видях двете нови въдици, направо се изхилих вътрешно. Поредните туристи, си казах. Направи ми впечатление, обаче, че сякаш бяха загубили нещо и се опитваха да го намерят. Особено момичето. Все си гледаше в краката и ги влачеше бавно. Вървеше малко зад него и някак си изоставаше. Той пък забавяше крачка притеснен и също се оглеждаше - като човек, който е откраднал нещо и очаква да го разобличат. Абе, съмнителни ми бяха и двамата в началото и си мислех, че повече няма да ги видя! Ама, пък те излязоха упорити. Въдиците започнаха да стават повече, кофата стана по-голяма, започнаха и по-често да идват.И най-интересното беше, че момичето вече не изоставаше, а започна да върви заедно с него. И вече не си гледаше в краката, а напред към морето, към което отиваха. И не изглеждаше вече като човек, който е загубил нещо, а като човек, който е намерил нещо, оставил го е на скришно място, знае го къде е и си го гледа отвреме-навреме, когато си поиска...
-          Как мислиш, в морето ли са го намерили това - изгубеното?! – гларусът внимателно пристъпи от крак на крак, заслушан съсредоточено в кратката история.
-          Да ти кажа честно, не знам! Не знам нито какво са изгубили, нито какво са намерили. Мен, ако питаш, аз като намеря кокалче, си го заравям за трудни времена на скрито място. Ама, хората не са като кучетата – винаги може да те изненадат. Само едно знам – в морето много можеш да изгубиш и много можеш да намериш. Толкова е голямо, че понякога ме плаши. Добре, че тази нощ, въпреки вятъра, е спокойно...
Двамата случайно събрани събеседници млъкнаха и погледнаха към брега. И тъй като край морето няма елхи с играчки и бенгалски огньове, гларусът и трикракото куче внезапно проумяха, че гледат към най-голямата и приказна елха на света. Зеленият силует на крайморските възвишения бе обсипан с гирляндите на светлините от улици и хотели. Празничните салюти изписваха в тъмното небе разноцветни картини мимолетна радост, а морските фарове лееха светлина като огромни празнични свещи. Горе над града червената лампа на старото летище светеше като тържествена звезда...
-          Добре стана, че ме залая! – гларусът погледна надолу към трикракото – Японецът се оказа прав – тази нощ не изгубихме нито куче, нито птица, нито думи.
-          Да, да – лавна радостно кучето с три здрави крака и едно весело сърце – и намерихме даже нещо. Цяла една Нова година!
Металното въже удари високия пилон като за последно, а високо в небето внезапно изгряха милиони звезди. Гларусът си мислеше за японския капитан, а кучето за стария си стопанин...      


Няма коментари:

Публикуване на коментар