За неслучилият се „ритуал на прехода”

На снимката: "Ритуал на прехода" по австралийски или как аборигените на другия край на земята издигат кандидатурата на племенен конституционен съдия

Текстът е публикуван в www.reduta.bg

Знаели са го още в древността. Човешкият организъм е най-уязвим, когато е в състояние на съществена промяна. Ако не вярвайте, питайте родителите на тийнейджъри или току що пенсионираните си родители. Именно поради това още в историческата тъмнина на племенната организация се родил „ритуалът на прехода”. Под формата на някакво физическо или емоционално изпитание, в броените часове между „това съм” и „това ще бъда” юношата доказвал, че вече е готов мъж, а довчерашният войн – утрешен мъдрец край огнището.

Властта е нещо човешко. Твърде човешко, както би допълнил онзи мрачен немски философ, изгонен доскоро от учебниците по марксизъм-ленинизъм. И поради тази причина нищо човешко не и е чуждо. Включително орисията също така да преминава през онези стари като света „ритуали на прехода”. Което пък логически означава, че това е точно моментът на нейната най-голяма слабост, моментът на изпитание, решителният момент, определящ не само „това ще бъда”, а и „какво точно ще бъда”.

Няма съмнение, че краткото слово и изненадващото тръгване към вратата на българския президент Росен Плевнелиев, секунди преди въпросната (и в двата смисъла на понятието) Венета Марковска да положи клетва като конституционен съдия не само внесе смут сред присъстващите на церемонията. На принципа на концентричните кръгове на ударната вълна след взрив разнесе то разнесе този смут във всички посоки. И даде тема за разговор най-вече на юристите у нас – независимо кой правен факултет са завършили.

Лично аз винаги съм смятал, че конституцията на една държава съдържа в себе си не само писаните норми на основната законова рамка, но и онова, което философите биха определили като „дух на времето”. Онова време, в което този основен закон е бил изписван на празния лист. Не мога да се освободя от мисълта, че действащата българска конституция бе създавана във време, в което у нас не само току-що укрепваше страстният порив към индивидуална човешка свобода. Това бе и време на страх от възмездие за стореното в разстояние на половин век над именно тази свобода. Точно този страх доведе до ситуация, при която по волята на нормативната правна лексика основните държавни институции не толкова трябваше да се контролират в своето демократично разделение, колкото взаимно да се парират и обезсилват. Ето как стигнахме до странната ситуация да бъдем парламентарна република с президентска институция, която пък на свой ред се конституира с много по-представителния мажоритарен вот.

Сковани в тесните граници на своите правомощия българските президенти нямаха голям избор. Но дали винаги бе така? Кратката реч на Плевнелиев показа, че „времето на президента” е винаги в момент на някакво междувластие. Прословутата история около неслучилия се мандат за съставяне на правителство на БСП по време на парламентарната криза, която можеше да се превърне в конституционна на 4 февруари 1997 г. е повече от поучителна. Ясно бе, че президентът Петър Стоянов можеше мирно и тихо да изпълни предписаните му от конституцията правомощия, независимо една или две са били папките, носени от Първанов и Добрев. Той обаче влезе в непрепоръчвана от конституцията роля и чрез свикания тогава Консултативен съвет към президентството кризата и на властта и на улицата бе преодоляна. В последния момент.

Като казвам последен момент, не мога да се освободя от мисълта, че и сега бе така. Защото и тук всичко се случваше в последния момент. Оставката на Венета Марковска пред ВАС, речта на президента и излизането му от залата. Сигурно скоро ще се прероди и историята-спор за папките от срещата на президента Стоянов с Първанов и Добрев – една ли беше (според президента) или две (според БСП). Само, че този път ще се питаме имаше ли още една реч в другия си джоб президентът Плевнелиев – тържествена и поздравителна – при условие, че Венета Марковска не се бе появила на клетвата.

Нека оставим сега едни юристи да решават кашата, която други юристи забъркаха по време на изборите за конституционни съдии от квотата на Парламента. А тя е наистина като кашата от онази приказка на Братя Грим, заляла не само улиците, но и цялото градче на непредпазливия собственик на вълшебното гърне. Можем със сигурност да предположим, че ситуацията днес е дори по-сложна в правен аспект, защото през 1997 г. при парламентарна и конституционна криза поне имаше действащ конституционен съд. А сега няма. В този смисъл постъпката на президента Плевнелиев е всичко друго, но не и мъдра, както я определи министър-председателя. За нас – незапознатите с кухнята на днешната власт ще остане да се питаме кой е взел решението. Ако това е самият президент – жестът е дори емоционално романтичен и мъжествен в своят драматизъм за последна защита на общественото мнение. А, ако не – просто не ми се говори...

 Фактите обаче остават. Първо - конституцията дава неподозирана възможност за решителни действия на българските президенти в моменти, когато изграждането на основните властови институции е поставено под въпрос. Второ – тези действия винаги са на границата на конституционната криза, а дори и оттатък. Трето – поради първите две причини никога не подценявайте президентските избори. Въпреки, че изглеждат толкова далеч във времето.

Защото идва „ритуалът на прехода”, президентът взема последната дума и тогава „това съм” не се превръща в „това ще бъда”, а в нещо друго. И понякога не се знае какво ли точно ще е то...