понеделник, 17 септември 2012 г.

Прочетете тази книга !!!







Потърсете тази книга. Най-вероятно тя ще се появи из книжарниците в близките дни. Личната ми съпричастност към идеята за появата и, процеса по нейното писане, както и много други извънлитературни факти, обаче ме карат да бъда по детски нетърпелив и да споделя с четящите тук нейната поява. За Николай Петков или Отец Николай мога да говоря много. Сега ще кажа само това, че не само Българската православна църква има нужда от повече такива люде, а пък аз съм благодарен на съдбата, че ме срещна отблизо с него.
По-долу може да видите корицата, лаконичната бележка на редактора - известния български писател Деян Енев - както и кратко представяне на книгата от нейния автор. Между другото, самият той в момента се пилее някъде къмто Кападокия. Този път не е на автостоп :)
Приятно четене!

 



 "Николай Петков е от изчезналото коляно на енциклопедистите. Той разбира от философия, от богословие, от поезия, от градоустройство, от кварки, от иконопис, от вино, от шах, от футбол, от мистерии и загадки. В този роман от разкази за пътешествия във времето и пространството личат уроците на Джеймс Джойс, на Умберто Еко, на Джак Керуак, но и на поп Минчо Кънчев. Защото освен научните степени под ръководството на Георги Каприев и Юрий Проданов, Николай Петков притежава и дара на свещенството – той е православен свещеник в шуменския квартал Дивдядово. Стадионът на Старата госпожа е експлозивна смес от напрегната интелектуална игра, възрожденско светоусещане и сурови житейски перипетии."

Деян Енев


-----------------------------
"Цикълът разкази Стадионът на Старата госпожа се появи като следствие от предпочитаната от мен форма за придвижване в пространството – автостоп. По този начин стигнах доста далеч извън границите на България и успявах да се завърна. Да си свещеник и да пътуваш на автостоп е уникално предимство – шофьорите спират вземайки ме със себе си като непоколебима гаранция за сигурността на автомобила си и собствената си сигурност. Веднъж дори можех да избирам между „Мерцедес” и „Бентли” – просто едната кола малко ме подмина, а другата спря точно до мен.

Та цикълът разкази е фикционално продължение (каквото и да означава това словосъчетание) на мои пътешествия. На фона на едно футболното летоброене - шампионската 1991 година на търновския „Етър”, претворяването на торинския стадион „Стадио Комунале” в “Деле Алпи” и историите на световните първенства - съм се опитвал да вляза във „вътрешното” време на Прокъл Диадох и Дионисий Ареопагит.

Целта ми беше да открия начините, чрез които това време сродява градове, съдби, илюзии и мистификации. Затова съм правил опити да вникна в реалности, които, на пръв поглед, са безкрайно банализирани теми ( за виното, за Втората световна война, за Париж като туристическа дестинация), за да изобразя персонажи реални, но и парадоксални, като графиките на Ешер.

Бях мотивиран и от факта, че в българската литература образите на духовника са до болка схематизирани - или революционни водачи, или алкохолизирани и видиотени мошеници с огромни шкембета. Многопластови характери на духовници, които са ерудити и юродивци едновременно, смея да твърдя никога не е имало в родната ни литература.

Затова се осмелих да предложа моя дядо Дионисий - монахът който освен типика, познава Дънс Скот и Джемс Джойс, пътешества из изгубените градове Суза, Ефес и Масада, пазарува с атински тетрадрахми, рисува автентични икони от десети век, спасява евреи през 1941, раздава картини на Густав Климт. Това е персонаж, който може да живее с една особена, истинска свобода. Първо, защото Истината го прави свободен и второ, защото Някой, Чието Име е Благо и Чието бреме е леко, прави неговите мистификации толкова истински, колкото е истински и самият Дионисий Ареопагит, първият атински епископ, човекът на когото е кръстен и най-големият стадион в Париж - онзи същия, на който Франция с два гола на Зидан побеждава Бразилия и става световен шампион през 1998 година.

В развиваща се по класическата сюжетна схема на пътешестващите Водач и Ученик „Стадионът на Старата госпожа” двамата странстващи свещеници разказват своята история на границата на реалността, мистификацията и мечтата.

А иначе в свободното от църковни служби и писане време всеки ден отделям време, за да пробягам около 10 километра. Имам жена Наталия и две деца – Велислава и Йоан."

Николай Петков

Няма коментари:

Публикуване на коментар