Публикуван във в. "24 часа" (18.07.2012)
Тази година родната историческа наука трябваше да
бъде под знака на едно знаменателно събитие – точно четвърт хилядолетие от
появата на една малка книжка с голямо място в сърцата и умовете на поколения
българи. Със създаването на своята „История славеноболгарская” през 1762 г.
Паисий Хилендарски, освен всичко друго, завещава и няколко неписани, но
решаващи методологически завета към бъдещите български историци, относно това
как се пише учебник по история. Сред тях, обаче, два са водещи. Първо - не
трябва да се прекалява с историческите факти и второ - важна е образователната
цел.
Че го е постигнал е също факт – както вече стана
дума, книжката е непретенциозно тънка, а пък образователната цел блестящо
постигната. Само някакво си столетие по-късно на картата на Европа се появява
нова национална държава.
Та, точно в годината, в която трябваше повече да
говорим за този ръкопис по патриотично минало, „притча во язицех” стана един
друг учебник по история. Говорим за онзи, на път да се превърне в „Злочеста
Кръстинка”, учебник за 11-ти клас на българските училища, в който авторският му
колектив смеси минало и настояще във взривоопасна пропорция.
Когато говорим за описване на миналото, трябва да
припомним една иронично и показателно в смисъла си раждане на исторически термин,
който по-късно става част от медицинската патология. Според римския държавник и
оратор Цицерон, „бащата на историята” Херодот подлагал миналото на "аутопсия" –
буквалното значение на тази дума било: „да видя и проверя сам”. По този начин
съвременната представа за аутопсията като търсене на причините за края на
живота в мъртвото тяло също така е методологическа препоръка към историците.
Анализирай и коментирай събитията, когато всички или повечето от участвалите в
тях вече не са между живите.
Погледнато от тази гледна точка, умилителното
нетърпение на авторския колектив на новата учебникарска история да направи част
от нея действащия министър-председател Бойко Борисов, партията и правителството
му е смущаващо. Да не би пък да са се съмнявали в политическата и човешка
жизненост на нововключените персонажи?! Извън нормалната в случая ирония от
страна на научните среди и обяснимото обществено недоволство на хора, прочели
през живота си повече от една къса етажерка книги, остава нещо важно. Как се
пише учебник в първото десетилетие от информационното общество и в настъпилото
господство на Интернет.
Колкото и странно да е, отговорът трябва да се
потърси назад в миналото. За днешните притежатели на суперскъпи и модерни
играчки за пренос на информация ще бъде изненада да разберат, че човечеството
вече се е сблъсквало с проблема на „информационния шок”. Когато Гутенберг
изобретява книгопечатането всичко изглежда прекрасно – толкова много Библии за
толкова много желаещи. Няколко десетилетия по-късно нещата излизат от контрол. Печата
се какво ли не и къде ли не, а книгите заливат света до такава степен, че в
устата на своя датски принц и доскорошен студент във Витенберг Уилям Шекспир
слага онзи прословут вопъл-стенание: „Думи, думи, думи...”
Е, тогава идва ред на учебника – ражда се удобната
книга. Тя трябва да събере в себе си най-необходимото. Мястото на необозримото
множество от факти е в енциклопедиите. Човешката памет и тясна и къса – виж, за
чувственото познание винаги има място и време. Ето така за първи път някога се
ражда идеята за модерния учебник, а в училището навлиза познанието, преминало
през емоцията и съпреживяването на добре подбраните факти.
Днес събитията следват същата логика. Бумът на
информационните технологии и възможността за бърз достъп да всякаква информация
разколебава истини и авторитети. Сред тях са и безспорните доскоро авторитети
на училището, учителя и учебника като пазители на необходимото знание. В света
на многото думи, думи, думи и телевизионни образи те трябва да намерят отново
своите загубени позиции.
Първият български историк от предмодерната епоха
едва ли си е давал сметка за всичко това. Но Паисий Хилендарски прави
необходимото – създава книга с образователна цел, в която емоцията и факта са в
премерен баланс. Дори емоцията идва малко в повече. Днешните му последователи –
авторски колективи, изпълнени с научни титли и звания – прекланят глава пред
върховенството на факта. Учебниците се превръщат в хроники и лексикони, а
авторската боязън да не изпуснеш име или дата затлачват възможността за
разбиране и научаване. Спасението не е в повечето точни факти. Ако включиш в
новия учебник по история името на действащ министър-председател, може и да
получиш държавната поръчка за впечатляващ тираж, но и сигурната досада от
страна на ученици и гняв от страна на родителите им.
Смущаващата случка с новия учебник по история за
11-ти клас е знак за нещо важно. Днес историческата наука и българското
образование отново заедно са изправени пред предизвикателството да изработят своята
нова методология. По-малко факти и повече съпреживяване на миналото, повече
увлекателно разказани поучителни истории с реални хора, скрили в себе си
логиката на събитията.
Точно преди 250 години Паисий Хилендарски е преоткрил
формулата на Херодот и е успял. А, ако следвахме тази формула, ето как Херодот
би предал онази спорна част от новия български учебник по история: „Амасис
притежавал един златен леген, в който заедно със своите сътрапезници миел
краката си. Той поръчал да го нарежат и направят от него статуя на божество,
която поставил на видно място в града. Египтяните идвали при нея и много я
почитали. После Амасис ги свикал и им разказал, че статуята произлиза от легена
за крака, в който преди египтяните повръщали, пикаели и си миели краката, а сега
почитали като най-свято нещо. Та сега – рекъл – и с него постъпили като с
легена; защото, ако преди е бил обикновен човек от народа, в настоящия момент
им е цар и успял да им внуши, че трябва да го почитат и се съобразяват с него.
Така ги привлякъл на своя страна.”
Това е!
Няма коментари:
Публикуване на коментар