петък, 13 юли 2012 г.

Да уволниш присмехулник


 
Една (не)възможна корица: Продадената в 30 милионен тираж корица на романа "Да убиеш присмехулник" с "кацнал" върху нея образ на съдия Мирослава Тодорова
Колаж: Автора
Текстът е публикуван в www.reduta.bg 




Точно половин век преди българския Висш съдебен съвет да гласува с почти монолитно единодушие дисциплинарното уволнение на съдия Мирослава Тодорова  един филм обира наградите на филмовата акадедия „Оскар”. Името му, преведено на български е „Да убиеш присмехулник” и може да подведе незапознатите с тънкостите на орнитологията, че в сюжетната му линия става дума за физическо посегателство върху човек, който обича да изобличава иронично недостатъците на другите.
Всъщност, лентата продължава традициите на една устойчива линия в американското кино, посветена на правораздаването, закона и трудните професионални решения на героите от съдебните зали. Филмът разказва за юриста Атикус Финч - адвокат от щата Алабама - който е назначен да защитава пред съда несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена афроамериканец. Изправен пред омразата и предразсъдъците на обществото, юристът повежда трудна битка в името на истината и правото. Враждебността предлага бързи и лесни решения, общественото мнение иска бърза и яростна справедливост, а отстояването на истината и правото - път на жестоко изпитание. А, да, и едно необходимо уточнение! Присмехулник е имeто на малка незабележима птица (mockingbird), която човешкото око трудно може да съзре в света на големите и шумни неща – почти като справедливостта. С други думи, мястото на присмехулника в заглавието на филма може да се обясни най-добре с една перифраза на Умберто Еко, който казва, че значимите истории, са историите разказани чрез удачно намерените метафори.
И още малко история. Филмът е заснет по публикувания две години по-рано едноименен роман на американската писателка Харпър Ли. За него тя получава наградата „Пулицър”, но важно е нещо друго. С течение на времето романът става част от учебните програми по литература и днес се изучава в над осемдесет процента от училищата на САЩ. Като особен и мъдър урок за понякога смазващата сила на общественото мнение върху съда и за това къде е мястото на правото и истината за обикновения и притиснат от несправедливостите човек между тях.
Цялата тази история по необичаен и странен начин се вписва в обясненията на случващото се през изтеклата седмица у нас. А то безспорно е под знака на две събития – съдържанието на новия учебник по история за 11-ти клас и уволнението на чепатата съдийка.
Първо – за учебниците. Канонът на задължителното учебно съдържание е онази невидима съвкупност от важни и ценни неща, които едно общество приема за значими. Те пък трябва да станат част от невидимия с просто око процес на възпитание на бъдещите граждани на държавата. За да ги отстояват, търсят и бранят след момента на зрелостта. Ето по тази причина авторите на каквито и да е учебници би трябвало със суеверен трепет да посягат към писалката или клавиатурата. И никога да не бързат в припряно угодничество към злобата на деня, а да си повтарят наум написаното от Освалд Шпенглер, който разсъждава така: „След смъртта си лъжеучителите са изключени от вечното блаженство на учебника и отпратени в чистилището на бележките под линия.”.Защото мястото на литературната или политическа мода е по страниците на вестниците и телевизионния екран, а не между кориците на учебниците. Историята с влизането на романа „Да убиеш присмехулник” в учебните програми по литература на американските училища показва, че възпитанието в граждански добродетели може и трябва да става и с една добра книга. Защото един друг умен мъж, добре познаващ логиката на историята, раждането и края на цивилизациите беше казал и написал: „А книгите са нищо, ако не оживяват и не действат в хората, които са дорасли за тях.”  Българското училище все още очаква умното обновяване на своето учебно съдържание, защото в него все още (без да казвам, че е излишно) градушка се сипе по браздата, в която герои се борят с игото на патриархално-семейните отношения.
Второ – за уволнението на съдия Мирослава Тодорова. Тя определено се оказа удобна изкупителна жертва на хора и обстоятелства, които припират да нахранят все още гладното общественото очакване за бърза и яростна справедливост. За него трезвите юридически аргументи, принципите за разделение на властите, последната дума на съда в процеса на правораздаване са интелигентски превземки. Възпитано в училище, в което авторитети бяха персонажи с показателните фамилии Макаренко и Сухомлински, това общество признава само „великата шаячна правда” според определението на неподражаемите Илф и Петров. И си я заслужава и получава – повече шаячна, отколкото правда.
И тъжно, а дори и трагично е, че разочарованието от зациклилата съдебна система взема своята най-удобна жертва. Човек, който оказал се чужд сред повечето от своите, видя как техният елит в лицето на Висшия съдебен съвет го хвърли на разтерзание и си уми ръцете преди петък – 13-ти.
Сега едва ли някоя от многото сериалношарени телевизии ще се сети за филмирания в черно-бяло роман „Да убиеш присмехулник”. И ще включи в безгрижните си летни програми заслужилата „Оскар” лента. Затова припомних поуката за драматичната история на човека на закона и правото, застанал срещу общественото мнение и подчинената му услужливо система на правораздаване. Защото един присмехулник, пролет не прави. Но пък може да е вдъхновяващ пример. А точно по повод вдъхновяващите примери в българските учебници все още се чете един стих: „...примери славни, що малките правят с великите равни”...

Няма коментари:

Публикуване на коментар