сряда, 27 юни 2012 г.

Авторът и неговият герой

Известният непознат. Иван Стоянович-Аджелето (1862-1947)., Сиела, 2012.


На снимката от фоайето на РБ "Стилиян Чилингиров" в Шумен: (отляво-надясно - Петър Стоянович, аз, книгата)





Вчера ми беше важен ден. Посрещнах приятеля Петър Стоянович по повод представянето на книгата му, посветена на неговия прадядо Иван Стоянович. Никога няма да забравя първата си среща с неговия внушителен портрет над камината в семейния дом Стоянович в центъра на така наречената „стара София” на улица „Патриарх Евтимий” (представен със снимки след построяването му в сп. „Архитект” № 2 от 1932 г.) Респектиращият силует на мъжа от портрета сякаш очакваше някой да разкаже живота му в сериозния изказ на едно историческо изследване. Е, Петър Стоянович (който не между другото е доктор на Виенския университет), го направи. По надолу може да се прочете как (според мен).
И още нещо – фоайето на библиотеката се изпълни с хора, а донесените от Петър книги свършиха. Какво по-хубаво от това...


Предизвикателството да представиш книга, съдържаща 563 страници и 1224 бележки под линия може да се сравни изглежда с малката божествена поръчка, която строителят-цар Сизиф получил постмортем. С други думи – очакваното облекчение, че можеш да обозреш грамадната тежест от множеството факти, дати, събития – кое от кое по-интригуващи и паметни - и ги систематизираш в изкусителен за бъдещите читатели разказ, се срива пред възможността да разлистиш още една страница, кажеш още нещо, да усетиш страх, че изпускаш нещо важно. И да започнеш отново...
Впрочем, самият автор, който е тук пред нас е заявявал публично (вече след приключването на работата по текста на книгата), че години се е въртял в безкрайно развиващата се Архимедова спирала от новопоявяващи се документи, писма, свидетелства, разкази, които в своята внезапност и неочакваност са спирали и възпрепятствали процеса по написването на книгата. Кой ли изследовател не си е задавал съдбоносния въпрос – Кога да спра с прагматиката, за да премина към осмислянето и структурирането на крайният текст?
Съвършеният текст е отвъд конкретния акт на писане, той е желаният и мечтан хоризонт, който моливът очертава върху белия лист. С обяснението на текста работата е почти същата. Важно е желанието, а крайният резултат е различен за всеки четящ или слушащ.
В своето есе „Сферата на Паскал” Умберто Еко почва с думите: „Световната история е може би историята на няколко метафори” и сякаш довършва мисълта си в един друг текст - есето „Кеведо”: „Няма писател със световна слава, който да не е изсякъл някакъв символ.” Това изречение започнато на едно място и довършено на друго изглежда предлага спасителното решение при четенето, разчитането, разбирането и обясняването на един текст. Нека се опитаме да намерим метафората, символът, който властва в раждането му и е често невидим. Нека покажем тази метафора-символ – това може би ще помогне на нас и другите възможни читатели в пътя през лабиринта на фактите и купищата документи.
Ето и един цитат от книгата: „На 25 юни 1863 г. умира Иван Стоянов, попечител на старозагорските училища и двайсет години просветен настоятел. Погребението се превръща в общоградска тържествена церемония.” Край на цитата.
Внимателните читатели на книгата „Известният непознат (Иван Стоянович-Аджелето 1862-1947) ще забележат една уставна закономерност (нарочно употребявам този военен термин). В тази българска фамилия две имена се редуват с непроменима последователност – Иван-Петър-Иван-Петър-Иван-Петър и така до наши дни. Не съм проверявал, но подобна номинативна упоритост в назоваването на първородния син е сигурно рядкост в други фамилни хроники по нашите географски ширини, в която геополитическите увлечения и латинотелевизионното програмиране прекрояват именника на българските родове из основи.
Може да прозвучи странно, но лично за мен тази неписана отговорна упоритост към фамилната история, семейното минало, обяснява характера на централният и персонаж, но и на всички останали. Включително и на нейния автор. Непроменимото повтаряне на имената Иван и Петър е като онова „леви-десни, леви-десни, с което применават през историята онези мъже и жени, които я пишат, а не описват отстрани.
А в написването на тази книга определено има чувство за дълг и отговорност – не само към живота на един човек, който без риск можем да наречем „Строител на съвременна България” и то не само защото е един от най-близките приятели на Симеон Радев, а сигурно защото и в разговорите си с него, с Иван Стоянович, големият мемоарист на следосвобожденското време е прозрял собствената си метафора – на строежа и съзиданието.
И още едно знаково съвпадение – на 25 юни, на деня, на датата, на която си отива от мира сего преди през 1863 г. патриархът на този род Иван Стоянов, за когото стана дума по-горе – век и четири години по-късно се ражда авторът на тази книга – многозначителна приемственост, която задължава, дори преди да се замислиш над нея.
И понеже стана дума за автора на книгата, то бих искал да подчертая, че не само биографичните обстоятелства го правят нейния най-подходящ писател. Той е възпитаник на Виенския университет със степените магистър и доктор, с траен интерес към историята на Централна Европа от 18-ти и 19-ти век и влиянието на този исторически контекст върху процесите на Балканите. Съчетанието на тези два фактора предопределят и крайния резултат – една книга, която тежи в буквален и преносен смисъл. Но и още нещо – държим в ръцете си една книга, в която умението да виждаш отвъд фактологията, да обобщаваш, но и полемизираш, да проявяваш добре балансирано чувство за научна ирония, но и да напускаш за кратко удобното бюро на учения историк и посягаш към писалката на коментатора-публицист. Всичко това ни носи едно така липсващо ни напоследък удоволствие от четенето. Ще си позволя да се върна към споменатото по-горе име на големия Симеон Радев и го правя неслучайно. Докато четях „Известният Непознат” несъзнателно сякаш усещах, че фундаменталният исторически наратив на „Строителите” намира своето достойно продължение в тази книга – и като историческа отговорност и като публицистичен ангажимент и като стил на изложение.
И сега – нека кажа и няколко думи за избора на заглавие - „Известният непознат”. Точно преди седмица водихме оживен разговор с друг приятел със същото име Иван за това как в съвременната българска популярна култура осезателно липсват сюжети от първата половина на изминалия 20-ти век. Как десетилетията, в които кога бавно, кога по-бързо, кога героично и кога трагично, но България е изминавала своя път към модернизация са изключени от националния исторически разказ и исторически спомен. Изхвърлени от канона на образователната система и от популярната познавателност на масовата култура тези десетилетия са сякаш неовладяна или по-точно изгубена българска земя. Но това са точно годините от житейската активност на Иван Стоянович – Аджелето. Защото, въпреки идеологическата забрана, името му прозвънява около патоса на Съединението на България през 1885 г. като един от петимата членове на Българския таен централен революционен кабинет. Но същата тази идеологическа забрана изгражда зид на забрава пред всички онези личностни и национални достижения, свързани с името на Иван Стоянович.
А това (освен всичко друго) е огромният му индивидуален принос в модернизацията на България от гледна точка на нейното включване в света на информацията, съобщенията, знанието, новините. Самият той е един от големите български журналисти в края на 19-ти век – издател на в. „Народна воля”, редактор на в. „Свободно слово” и един от създателите на първия български успешен всекидневник „Балканска зора”. Но на практика това е човекът, който не само създава и оглавява Българските пощи в продължение на почти половин век, но и организира законовата рамка с внасянето на редица закони, уреждащи тази нова за страната материя. Самият той участва в създаването на общоевропейско и глобално законодателство, подписвайки редица международни договорености и конвенции в тази област. Негов е подписът, с който в Берлин България подписва през 1906 г. първата Радиотелеграфна конвенция в света.  Така страната ни става една от едва 27-те държави, подписали първия реален международен документ в областта на радиото.
Неслучайно се насочих към практическата деятелност на Иван Стоянович в областта на информацията, съобщенията, комуникацията. На стр. 37 от книгата, нейният автор Петър Стоянович пише: „Силният човек е информираният човек. Комуникацията – и в древността и в следосвобожденска България, и сега е разковничето на изпълнителната власт, на стопанството, на транспорта и на личния просперитет”. Този цитат обаче по своебразен начин обяснява един друг цитат – горчив и безнадеждно тъжен. Това са едни от последните думи на Иван Стоянович в края на живота му. Два дни преди смъртта си през 1947 г. той извиква своя любим племеник Митко Нойков и му казва да запише за поколенията следното: „В коктейл от злоба, завист, и главно невежество ще преживеете живота си. И затова – отивайки си от този свят – ви жаля”.
Много пъти съм слушал и чел този цитат. Не знам как са устроени човешките възприятия, но някак си вниманието ни е привлечено от предупреждението в думите на отиващия си от този свя относно пагубното значение на злобата и завистта. Сигурно защото злобата и завистта са всекидневно сетивни и забележими. Но той казва нещо друго – невежество, ГЛАВНО НЕВЕЖЕСТВО. Това е най-страшното и сбъднато предупреждение. Защото премълчаването, забраната, забравата са три от многото имена на незнанието, невежеството.
Не е странно - Иван Стоянович е бил човек, който през целия си живот – и като журналист, и като обществена личност, и като дипломат и като създател на пощите и съобщенията е водил своята лична битка с незнанието и забравата. И си мисля, че не е загубил тази битка, въпреки горчивите си последни думи. Защото книгата, която държим в ръцете си сега продължава тази битка. Защото след Иван идва Петър, а после отново Иван и отново Петър. И нека бъде така.

Няма коментари:

Публикуване на коментар