петък, 15 юни 2012 г.

Стани, Лазаров, и (си) ходи!



Не! Той няма да си отиде, колкото и да ви се иска. Забивайте топката на вашето недоволство с все сила към неговата цинична увереност. Той ще я посрещне с високия блок на пренебрежението. Ще ви „сложи тарабата” (на волейболен жаргон) и топката ще ви удари по носа. Защото той не е Данчо Лазаров. И тук не говорим за волейбол. Той е вечно възкръсващият Лазар от едно уж отминало и вечно завръщащо се българско време. Само, дето не е по библейски беден и не е под стълбата, а се е качил доста нагоре – до самия и връх.

Той е прав в позицията си, че ще остане докрай. Разберете! Прав е! Както е бил прав и Оскар Уайлд, когато някога иронично написал: „Демокрацията означава просто репресирането на хората от хората в името на хората.” Защото, ако е вярна и другата теза – че демокрацията е процедура и спазване на процедурите – то налице е най-железният силогизъм. Демокрацията е репресиране чрез процедури. Като изборната процедура, например.

Избори ли?! Вечно възкръсващият Лазар няма нужда от чудото на Възкресението. Той вечно възкръсва чрез демократични избори. Знае да ги прави и организира. Още от времето на първичните партийни организации на БКП. Знае как се „организира” мнозинство. Гласовете „за” и „против” са преброени далеч преди даже да сте си и помислили, че предстоят избори. Бе, какво говоря! Той знае и крайните резултати, защото вече е определил и членове на преброителната комисия, кой да се изкаже от трибуната (даже някой му е написал и словото).

Той е железен. Демократичната процедура и демокрацията са неговата крепост. С уточнението, че той се нанесе там преди вас, преди вие изобщо да се усетите. И бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити! Пък и кой ли ще „стреля” натам. Защото демокрацията е нашата обща рожба – от много чакана,  от много недочакана, а от някои (дори) изстрадана.
И сега тази млада, 23 годишна мръсница, ни се хили от трибуната на общи събрания, управителни органи на спортни федерации, национални сдружения, партии и неправителствени организации. И отляво и отдясно с по един възкръснал Лазар от миналото, пощипващ я под масата с микрофоните.

Защото, ако искате този Лазар да не възкръсва и онзи Лазаров да си отиде, подгответе чудото сами. Започнете от някъде. От вашата приятелска компания, етажната собственост, квартала, фирмата, абе, започнете отнякъде. Организирайте събранието (каквото и да е и за каквото и да е), осигурете мнозинство, съберете поддръжници, ако трябва напишете словото на изказващите се, вкарайте  хора в преброителната и мандатната комисия, спечелете изборите, спечелете изборите, спечелете изборите, защото вече не ни остава никакъв избор.
Защото от две десетилетия вече ни цакат не с топла бира, а с демократични процедури и демократични избори. По-гадно е, нали!  И усещането, че си все в малцинство след преброяването е гадно.

Но какво пише един от хората, за които свободата и свободата на думите не са били само поза, а нещо много повече – начин на живот. В прословутото си есе „Гражданско неподчинение” Хенри Дейвид Торо казва: „Подайте всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството – тогава всъщност не е и никакво малцинство. Противодейства ли обаче ВСЯЧЕСКИ, става непобедима сила.”

И за разлика от волейбола, в този голям житейски мач теренът е един за всички. И на него всички сме равни, колкото да не им се вярва - на едни и да не им се иска - на други. Но с едно задължително уточнение. За това как участваме. В историята около скандалите с волейболната федерация, хвърлената оставка на националния треньор Радо Стойчев и стиснатата оставка на председателя на федерацията Данчо Лазаров спортният привкус доминира и за съжаление затиска истинската същност на проблема. Защото отново имаме двубой и много публика, аплодисменти и освирквания. Даже и рефер на висок стол от време на време имаме. И в цялата суматоха и рев в залата не си даваме сметка, че тук отдавна не става дума за спорт, олимпиада, национален отбор, национална гордост и прочие. Става дума за нещо друго – много по важно.

Затова не ругайте Данчо Лазаров, а бъдете благодарни, че го има, че е такъв и, че така случва нещата в българския волейбол. Защото, както казал преди повече от век един гениален ирландец: „Всички грешки на правителствата са достойни за уважение.” И абсолютно сигурно е имал предвид това, че грешките ни дават обществено основание да потърсим по-добро решение. В този смисъл е прекрасно, ако сега се чувствате ядосани, че топката след блока на Лазаров ви е ударила по носа и ви боли. Болката и обидата са мощен импулс. За промяна не само в спорта, но и в политиката. Първо във федерацията по волейбол, а после и в други градове...

Няма коментари:

Публикуване на коментар