четвъртък, 24 септември 2009 г.

Среща с майката




„Случайността в края на краищата е просто незнание. Светът е непрозрачен и външността ни заблуждава”
Насим Халеб „Черният лебед”

Човекът просто искал да си построи хотел. Както повечето около него, обладан от идеята, че един собствен хотел може да ти донесе щастие и осмисли живота ти. Повече туристи, повече легла, повече пари. Така прогнозирал живота си той.
Всичко вървяло по план до момента, в който багерът задълбал малко повече. Защо ли? Ами, толкова е просто. По-високият хотел (с повече стаи и легла) трябва да има по-дълбоки основи. Никой преди него не бил задълбавал толкова надолу в нещата. Всъщност някой вече го бил направил. Преди повече от две хилядолетия…

Така на бял свят, на метри от стария пазар в Балчик, Кибела надзърнала от тъмното. Храмът на богинята-майка бил разположен на около стотина метра от морския залив. Сигурно точно там някога за пръв път спрели „гръцките кораби леки”, както ги нарича Омир. В спокойния залив, който сигурно им припомнил малките внезапни заливчета на Егейско и Коринтско море. Такива сме хората – търсим познатото далеч от дома си, разпознаваме го като свое и оставаме при него. Невъзвращенци.
Трудно е да си представиш бялата внушителност на някогашния храм. Дупката между жилищен блок от времето на соца с тото-пункт пред него, кафене с дървени маси и бетонногаражните клетки на недостроения хотел не внушава религиозен мистицизъм. До каменните му плочи стигаш, слизайки по стълба, скована от мургави майстори с пирони между зъбите. Сивата земя се рони, а краката ти леко потреперват.
Миналото величие е в недовършеността. В онази изкусителна способност на мисълта ни да дорисува изчезналата сетивност. Основата на колоната някак се стрелва фантазно нагоре. Прорезът в каменната плоча приютява липсващото дърво на храмовите двери. В мраморния лутерион голи ръце наливат вода. Погледът ти търси по трите стъпала следа от изчезнал римски сандал.

През годините все повече се убеждавам, че необузданото ни желание да изравяме от земята останалото от древните е най-извратената форма на модерното желание да консумираме. Какво, ако не съвременно антропофагство е археологът с четцица, приклекнал до бедрената кост на някогашна жена. („Строен скелет” – пише с усмивка Оскал Уайлд в „Кентървилският призрак”). Или разтрепереният от страст иманяр с ритон, който скоро ще стане част от домашната посуда на богат филистер.
Земята няма да ни каже нищо повече за миналото, колкото и да насилваме недрата и. И нищо не се ражда от това. Миналото мълчи, защото мълчанието е в самите нас…
И докато пиша точно тези редове, разбирам и собствената си неправота. Защото случайната идея за хотела, случайният замах на багера, случайната разходка в септемврийският ден родиха тези случайни редове. Единственото, което ми идва наум тук е онова, което често казвам: „Не гледайте, а виждайте!”. Светът минава твърде близо край нас и неумението да виждаме може да ни отнеме случайния миг.

Е, ние този миг със срещата в храма на богинята-майка го уловихме.
Вземете си го и вие. Но го направете по-бързо. Преди сезона на човешкия крайморски мравуняк. Защото цялото моментно очарование на храма на Кибела в Балчик е в липсата на любопитни туристи. Срещите с историята трябва да се случват на уединени места. На тихо. Гласовете от миналото са шепот в главите ни. Който има уши, нека чува…

Няма коментари:

Публикуване на коментар