Перилото

Прадядо ми бил заможен и уважаван в селото човек. Един от запомнените му недостатъци се изразявал във видимо накуцване. Оттам дошло и прозвището му Димитър Топала (куция). Всички тези качества, събрани заедно сигурно довели и до избирането му за селски кмет преди около век. Не защото местната власт у нас някак си видимо накуцва, а по скоро, защото в достолепно бавното придвижване на един успял да управлява имоти, ниви и голяма фамилия човек сигурно има нещо заслужаващо доверие.
Един от амбициозните планове на прадядо ми бил да построи голяма църква. Старото турско име на село Априлово било Араплар. Така то е споменато и в пътеписите на австрийския пътешественик, картограф (и вероятно правителствен агент на империята) Феликс Каниц, който го описал като плодородна долина от двете страни на река Черни лом. Та, след като турците се изселили след войната от 1877 г., а откъм Тракия и Балкана надошли и го напълнили българи, нуждата от църква станала, както казват днес, обществена необходимост.
Така през 1912 г. през кметуването на дядо ми бил издигнат и осветен храмът „Свети Димитър”. Не знам дали в избирането на този свети патрон имало и някакъв реверанс към селския първенец, но родовата суета ме кара да си мисля, че все пак в цялата тази история има нещо такова.
От друга страна откъм чардака в къщата на прадядо ми имало пряка видимост към църквата, така че всяка сутрин и вечер той ще да е имал възможност да хвърля по един доволен поглед към осъществената си идея.
Мислех си за всичко това през един от летните дни тази година, когато разглеждахме овъглените греди на изгорялата му къща. Горещината на деня сякаш припомняше за пожара, избухнал преди няколко години. Наблизо църквата трептеше в маранята – висока, красива, каменна и празна от дълго време. Въпреки, че днешният кмет е боядисал притвора и грижливо изписал годината на построяването, той също така е заключил всички възможни врати към нея. Знае се, че в много от селските ни църкви от дълго време влизат само и единствено крадци.
Сега селото е пълно с празни къщи. Изглеждат призрачно красиви. По лозите отново висят чепки грозде, дюлите са отрупани с плод, а тук-там от неподдържаните градинки наднича някое болезнено красиво цвете. С весело, разбойническо подсвиркване между дворовете летят косове. Сега това райско изобилие е само за тях.
Вървим покрай тревясалите огради и сякаш всеки момент очаквам на някой от чардаците да се появи познато лице, за да се усетя отново по къси панталони, сандали и сторена пакост, за която само аз си знам.
Сигурно и затова толкова обичам чардака на къщата, построена от другия ми прадядо - Продан. Никога не съм виждал лицето му там, освен на една стара, стара снимка. Оттук обаче се научих да виждам света – такъв какъвто го има и такъв, какъвто никога не е. Видимият свят бе в красивата зеленина на отсрещният склон, изпъстрен с белите петна на къщи, женски забрадки и прелитащи гълъби. В нощното небе на звезди и момчешки мечти.
Невидимият се случваше през книгите, които разстилах на леглото край мен. Случвало се е на ден да изчитам по десетина, а селският библиотекар с учудена усмивка през очилата си ме срещаше отново в прохладния полумрак на читалището.
Любимото ми място на този чардак бе дървеното перило. Ако леко се наведеш и се подпреш на него с ръце, усещаш под дланите си лекото му драскане. Стогодишното дърво е като кожата на митично същество – тъмнокавява, груба и леко топла. Представете си, че го докосвате в дъждовна, изпълнена със светкавици нощ. Нещо като пътуване през мрака на времето и пространството е това усещане.
Като дете ми забраняваха да го прескачам, защото излизах на една малка открита площадка, от която според дълбокото убеждение на милите ми маминка (така казваме на бабите си) и дядо можех да падна направо върху главата си. Разбира се, аз постоянно прескачах перилото – насам-натам, насам-натам. Е, не паднах и главата ми засега все още е здрава и цяла, но вече убедено си мисля, че това перило е един от вододелите в живота ми. Отсам – чардакът и детството ми. Оттам – напечената от слънцето площадка и неочакваните опасности, дебнещи ни извън къщите, от които тръгваме към живота.
Къде тръгна този разказ, къде отиде?! С него исках само да кажа, че от дъното на сърцето си обичам хората, които са дали живот на тези, които са ни дали живот. И са оставили след себе си църкви и къщи, които не бива да остават празни и да изчезват в маранята на някое бъдещо лято.