неделя, 5 април 2009 г.

За из(б)ора на Белоногата и за един от несбъднатите геопо(е)тически бракове по сметка на Балканите




Предполага се, че в същността си "езикът свещен на моите деди" има една изключителна функция - да сътворява свещени текстове. Но точно пък по повод подобни свещени текстове за дадена култура Умберто Еко написа, че с тях не можем да си позволим много голяма свобода, тъй като обикновено има някаква религиозна власт или традиция, която смята, че държи ключа за тяхната интерпретация. При разбирането на това съждение може да се получи така, че понятието "ключ" и словосъчетанието "държа ключа" да отпрати асоциациите ни към образа на подредената от някой друг стая, в която подобно на хотелската човек влиза за малко, задоволявайки естествени потребности. Също както в образователно подредените семпли и удобни литературни интерпретации-стаи, предлагани от учебни помагала и христоматии в стил "девойката, която ми постла легло". Напълно разбираемо е тогава защо отклоненията от подобна анализационна рутина ще бъдат оценявани като "подозрителна свръхинтерпретация", а към авторите им ще се подхожда с подозрителност като към хора, които четат "Аз съм българче!" не като българчета... И ще бъде напълно нормално, защото факт е, че всяка национална литература изгражда своя текстови канон, за да го превърне в крепост, в която няма място за анализационни галски втурвания. Още повече, историята ни учи, че промъкващите се през нощта гали винаги са усетени с крясък от когото трябва!

Проблемът за "хладния" коментар на българската възрожденска литература, коментар, лишен от разпалената патриотична преклоненост пред автор и време, задаваща и очертаваща някакво ограничено интерпретативно поле е почти от днес. И в същото време друг проблем - този за безуговоръчната и абсолютна необходимост от коментар, който винаги трябва да поражда национални послания по подобие на посланията, които излъчва текстът - не е толкова мой, колкото на образователната инерция. Но след написаното по-долу може и да стане. Защото всъщност в средите на българските литературоведи този проблем традиционно е предположен от представата, че една национална литература може и трябва да бъде ортодоксално тълкувана предимно от принадлежащи към нацията екзегети.

Какво да кажем обаче за това: "Шумоленето на гората, чиято магия не е усетил нито един античен поет, която лежи извън всички възможности на аполоничния усет за природа със загадъчния си въпрос "откъде и накъде", с потъването на мига във вечното, се намира в дълбока връзка със съдбата, с усета за история и трайност, с фаустовската меланхолна грижовна устременост на душата към безкрайно далечното бъдеще." Лично за мен това е едно от най-добрите неща, изречени по повод оня христоматиен стих от "Хаджи Димитър" със зашумялата гора и повелия вятър. Проблемът е обаче в това, че почти сигурно преди (пък и след) да напише тези редове Освалд Шпенглер не е чел нищо от Ботев...

Ако с този кратък пример съм успял да помоля за снизхождение простително неразумното желание да анализирам от дистанцията на неемоционалната и ненационалната ангажираност една митична за българската литература поема, то нека го и направя. Още повече, че няма да съм пръв в хладните оценки, защото "Изворът на Белоногата" е оценявана и така - "няма дори пълна имитация, няма спазване на един определен стил" и още "като много други външни подражания на народни поетически произведения е лишена на места от естествена наивност и непосредственост" - и това е изречено от Боян Пенев.

В един обобщаващ модел от средата на 70-те години по повод жанровата специфика на възрожденската поема Петко Тотев прави извода, че националната поема разчита в композиционното си стоене на мотива за двубоя. В този смисъл какво по-разбираемо от факта, че в едноименната поема на Никола Козлев Черният арап и Хайдут Сидер се млатят с балканско упование в крайната цел. Няколко години по-късно обаче се оказва, че двамата могат да захвърлят сабята и кривака и травестийно да влязат в епическия сблъсък на двубоя-надговаряне край една чешма, на която преди това Хайдут Сидер си е измил краката. И наистина - нормално е да е така при положение, че националните литератури виждат в другия, в различния чужденец единствено врага, пожелавайки смъртта му. Да, но тази поема (става дума, разбира се, за "Извора на Белоногата") ни изненадва със своя финал. За разлика от други поеми, писани по това време във всички балкански литератури, враговете се разделят по живо, по здраво. Не свисти сабя, няма кървави кошули, горски пътници не носят на войводата си отрязани глави. За разлика от един друг мъчителен диалог-двубой-надговаряне, в който въпросите спират, когато вече няма какво да се реже и "хубава Яна е качена на бяла коня", за да бъде откарана насила някъде - тук след края на въпросите идва и една достолепна раздяла, натоварена с ориенталска щедрост и преклонение пред пехливанското държание на една жена в момент, в който "първо й либе Никола" вероятно се спотайва из храстите. Девойката си тръгва, везирът също, белите чадъри изчезват. Но може ли възрожденска поема без труп. Не може, разбира се...

Разсъждавайки върху композиционните несъвършенства на поемата, още Боян Пенев изтъква липсата на казуална връзка между финала с вграждането и логиката на поетическите събития, предхождащи случващото се. Защото дори и във фолклорните текстове такава каузалност неминуемо съществува. Градежът се руши, някой трябва да се вгражда, хвърля се облог кой ще дойде пръв, първа иде младата невяста - и, това е положението, Минке...(ако така се казва невястата). Неуловимата логика, обаче, според нашата хипотеза, е, че градежът на чешмата в "Извора на Белоногата" е ненужна подробност - Гергана си е вградена по принцип - невидимата духовна себедостатъчност в тесния и захлупен ареал на "родното и милото" метафорично се трансформира във видимостта на физическото вграждане - тялото в чешмата. Като става дума за сблъсъка на голямото и малкото (като пространствена визия) всъщност още Тончо Жечев видя в срещата на везира и Гергана сблъсъка на космополитния безродник от огромната империя и момичето с национална носия, по която можеш да познаеш дори от кои села е. С други думи срещата на безграничното и ограниченото (в смисъл на пространствена ограниченост). Защото факт е, че езикът на национализма има любимо занимание - да о-граничава тялото и неговото движение. Тоест, да очертава карти, да дърпа граници и да обявява попадналото и оказало се вътре в тези граници за земен рай. В този смисъл очаквано, но и смущаващо в аргументите на Гергана присъства обявяването на малкото и о-граниченото за свръхположително и основно качество - "свидна ми мала градинка". И сега "нека да внимаваме - ще се чете от "Извора на Белоногата" - "Няма там, аго, по вази, няма там стени такива". Чудна работа - защо в междуетническия диалог-хвалба между момичето и везира стената, дуварът, преградата - ще се обявят за свръхценност. Е, наистина оказва се, че тези стени са обкичени с цветя. Но това са стени, стени и стени, обграждащи младата девойка. Стени, зад които е уютно и неподвижно.

Диалогичната игра с тясното пространство продължава и по-надолу в поетичния сблъсък на огромните цариградски сараи и "онзи мой бащин дом". Оказва се някак си, че основното му достойнство е "едно само прозорче". От него момичето "ще гледа деня слънцето, а вечер ясен месечка". И така, градежът е налице - много стени, малко пространство, едно малко прозорче. И вътре Гергана - по всичко личи, че й харесва!

Всъщност наистина й харесва, щом с упование изрежда цветята в малката си градинка - едно флорално изобилие, в което на принципа на "Нашата земя е най-прекрасна, наш’те планини са най-големи" с божествено безгрижие се създават цветя, които не съществуват никъде, но растат на воля "в нашата мала градинка". Но нали по този начин националните историографии на Балканите изреждат и подреждат фактите в своите "мали градинки" - там зад стените на музеите се разказва само в цветовете и цветята на победата - сърбите празнуват с цветята си на Добро поле, а ние ги берем на Сливница...

И ето ни при очертаващите се вече май смущаващи изводи, излизащи извън чисто филологическите задачи и очертаващи геополитически несбъднали се перспективи. В своя героикопатриотичен унес българската историография пренебрежително подминава обществения диспут във възрожденското общество за възможността от появата на дуалистична турско-българска държава. Началото на този диспут е поставено с прословутото "Прошение на 51 български първенци до конференцията в Париж през 1869 г.", а последвалите години до самото Априлско въстание от 1876 г. са времето на проверка на тази политическа идея. В този смисъл "Изворът на Белоногата" не е обикновена поема. Тя е неочакван глас в политическото говорене на XIX век. Поемата разказва за невъзможния избор на една девойка и един народ. Невъзможен, защото през този век младите девойки-държави на Европа и Балканите вече са направили своите избори - старите везири и старите императори от Виена до Стамбул са ценители, девойките са така млади, но съдбите им са различни...

Всъщност тук можем да си зададем въпроса защо ли в унгарската поезия няма подобна поема. Ами, сигурно защото "унгарската девойка", показала холеричния си характер във въстанието през 1848 година приема императорската покана години по-късно и тръгва за Виена. И защото метафоричната среща на чешмата в унгарската пуста действително се е състояла в политическия акт на Австро-Унгарската империя. Докато разговорът на Гергана и Везира си остава само поетическа хипотеза на несбъднатия политически дуализъм на Балканите, фантазираната от някои Турско-Българска империя. Още повече, че не само във възрожденския периодичен печат, а и в политическите реалности на Балканите достолепният везир присъства повече в образа на умиращ сифилитик - една доста неподходяща партия за първо венчило.

Тук остава само да припомня, че поемата си Петко Славейков пише във време, в което обществените перспективи (поне в неговите представи) са нахвърляни или под безродните и бодливи глогини, на които е окачена нямата му лира, или под бесилото на Левски. Ситуация доста неподходяща за геопоетически (не казвам геополитически) експеримент-брак по сметка. Подписването на брачните документи е невъзможно вече и по други причини - първо, защото достолепният и великодушен везир е само спомен от героичното време на Сюлейман Великолепни - неговите наследници са вече френски възпитаници и точно като Мидхат паша са склонни да бесят редактори на вестници. На второ място Гергана няма избор, въпреки каламбура в началото на тези редове. Изборът между Свобода и смърт в определени случаи е в избора на начина, по който си отиваш от мира сего. В този смисъл отговорът е единствено възможен - оставам в моята "мала градинка" - онази малка държава в сърцето на Балканския полуостров, вграждането в която означаваше смърт и забрава (въпреки че за това бе написана и епопея).

И накрая. Въпросът на въпросите. Къде остана Никола? Мъжът, закрилникът, домакинът, стопанинът, къщовникът. В поемата той хрисимо присъства като вярното либе, което по женски прекадява гроба, прелива го с руйно винце и подсмърча, палвайки свещичка. Отговорът, който дава поемата, е "и до ден днешен няма го". Всъщност не е ли това и днес големият проблем на онова нещо, което Славейков нарече Гергана, имайки всъщност предвид босоногата България...

Няма коментари:

Публикуване на коментар