петък, 4 май 2012 г.

Съвършеният ден


   Съвършеният ден идва по тъмно. Със звъна на три леки и жълти капачки от буркани, закачени на връв и разклатени от сутрешния бриз. Звънът на капачките трябва да гони надалеч къртицата от двора. Всъщност, тя си е отишла още преди година, ужасена от вятърничавата мелодия някъде надалеч към белите хълмове над морето. Сега капачките обаче пак мелодично подрънкват – те са още тук, заради съвършения ден.

   Откъм тъмния изток бумти стар дизелов двигател на лодка. Някой се е събудил преди него. Поглежда нагоре, където се плъзва с тихо съскане сив силует. Чайката бърза към монотонното тракане на далечния мотор и празните каси за риба.

   Чайникът прилича на слънчоглед – грее жълт с черно капаче в средата. Усмихва се, защото точно в този момент си спомня, че чайникът е холандски и си представя картина с чайници, нарисувана от гениален художник. Жълтия съд просвирва леко на газовия котлон – точно като носа на сина му, когато една вечер заспа уморен и той го зави внимателно с лекото сиво одеало.

   Съвършеният ден потича в чашите. Реши да ги има, след като видя в едно далечно пристанище турски рибари да пият чай преди залез слънце. Мустакатите мъже седяха край малка масичка на палубата и си говореха спокойно. Завидя им. После си купи чашите. И едва сега, в тъмното на съвършения ден, разбира, че чашите всъщност са с формата на лале. Гледал ги е хиляди пъти, но ги вижда чак сега и е озадачен от себе си. Блестящото стъкло се изпълва с червеното на чая. Отдолу е синята чинийка...

   Сините чинийки са от стар сервиз, напуснат отдавна от своите чаши. Те се чупеха на стотици парчета през годините. Последната от тях го направи по изключително зрелищен начин. Падна и отскочи от ламинирания паркет цяла целеничка. И внезапно – във въздуха - се пръсна като сърце.
Осиротелите чинийки се шест. Лалетата – също. Съчетанието на чистото празно стъкло и турското синьо е съвършено. Толкова съвършено, че никога не бърза да налива чая... Но сега внимателно вече носи две синьочервени лалета в ръце. Съвършеният ден е все по-близо.

    Гледа я през отворената врата на колата. Тя тича към рибарския магазин на стръмната улица като дете. Възторжено и с високо повдигаще се пети. Жената зад щанда също се смее и и говори весело. Било нещо от рода на радвам се пак да ви видя, вече ще се срещаме по-често и хубав да е денят ви. Но денят не е хубав. Той е съвършен и вече е тук.

    Разбира това, когата усеща слънцето с тила си, а тя внезапно прикляква с разтреперани крака пред голямата риба, идваща от тъмното зелено на водата. Прътът на въдицата вибрира също като слепоочията и. После тя тихо си киска, присвивайки рамене, за да не дразни рибарите наоколо. Макар че, защо ли! Всички са усмихнати като нея пред щедрото море.

   Лебедът идва около обед. Неочакван е като картичка в пощенска кутия. Очаквано бял като малките платноходки „кадет” с хлапета в залива. Децата и лебедът се обикалят взаимно, описвайки съвършени, плавни кръгове. Липсва само Щраус и затова сега танцът е плясъчно безмълвен.

   После пристигат циганите. Шумна група с много въдици и една голяма кофа. Друг път би се намръщил, но днес им се усмихва. И те на него. Тежестите на въдиците им пляскат във водата като градушка.

    На кея кацат два гълъба. Единият е по-едър и това ги прави да приличат на семейство емигранти – изтощени от път и чувства. Като паспортни визи на червените им крачета се четат жълти пластмасови пръстени. Птиците залитат от умора и глад и кълват невидими трохи между тях и веселата група. Един от циганите се отделя от останалите и тръгва към двете птици. Той дъвче лакомо хляб, чупи и хвърля едри парчета към гълъбите. Те доверчиво го приближават, а циганинът ги гледа със спокойна и странна загриженост и после се връща при шумните си приятели.

    Внезапно усеща, че ще се разплаче и обръща глава... Вижда делфините. Тя също ги вижда и започва да подскача от възторг и да скимти като малко кученце. Някой или нещо и повикало черните им перки тук, а той с недоумение гледа към лебеда, гълъбите, циганите, пълната кофа с риба, луковицата на градската църква на стръмния бял хълм, децата в платноходките, майката с количката над главата му, момичето и момчето, молещи рибар да ги снима, замрелите кранове на пристанището, далечния плаж отсреща...

    И разбира, че съвършеният ден си отива. Тя също го усеща, защото го поглежда и леко повдига рамене. Но не е тъжно, а двамата изпитват дори някакво необяснимо облекчение. После си говорят за това, докато вървят към града, заедно със завръщащите се от морето лодки. Рибарите хвърлят дребна риба във водата и викат към чайките: „Яне! Яне! Яне!” Силуетът на птицата от сутрешния мрак е там и е сит като всички днес...

    Чак седмица по-късно разбира всичко случило се, когато по някакъв банален повод изписва думата „съдействие”. Също като при историята с чашите, внезапно вижда всичко. После съсредоточено започва да подрежда с подострения като спринцовка молив думите една под друга – съчувствие, съпреживяване, съпричастност, съжителство, съвместимост, споделяне (учил е стъробългарски и знае къде е изчезнало „ъ”-то), съприкосновение, съмишленичество...
Обляга се назад и слага ръце зад главата си с усмивка. Разкрил е тайната на всеки един съвършен ден. Сега ще я сподели с всички...

Няма коментари:

Публикуване на коментар