сряда, 22 февруари 2012 г.

Да реформираш по Калвин


Унгарският премиер Виктор Орбан 
по стъпките на вярата и Тачър

Aаду е почти двуметров естонец с излъчване на добродушна полярна мечка. С абсолютен успех може да се яви на кастинг за Дядо Коледа. Тойво е спокоен като финландски дървосекач, какъвто между другото вече е бил. Двамата седят със скандинавско спокойствие на задната седалка на таксито, а аз с българско самочувствие се опитвам да обясня на шофьора унгарец накъде точно е тръгнала шарената ни компания.
Трудно е да се каже, че Будапеща остава зад нас, защото таксито, най-сетне разбрало вавилонските ми упътвания, тръгва към Оча – зелено предградие на унгарската столица, изпълнено с лозя и солидна винарна по средата. Ние сме студенти на бригада в унгарски Винпром... Алилуя, братя и Egeszsegere!!! (унг. – Наздраве!).
Таксито пътува в спомените от началото на 80-те години на един вече отминал век. Берлинската стена си е смъртоносно цяла. По това време аз още си нямам представа, че най-консервативната лейди в света обича три най-красиви европейски града – Петербург (заради величието му), Варшава (заради героизма му) и Будапеща (заради разкошната зеленина). И съжалява, че и трите са зад комунистическата „желязна завеса”. По онова време днешният унгарски премиер Виктор Орбан е на 20 години – никой още не е чувал за него и не му се заканва с евросанкции.
Както и да е! В редовете по-надолу често ще става дума и за двамата – Виктор Орбан и Маргарет Тачър. Защото точно преди десет години тя обяснява какво точно може да се случи днес. Той пък го случва. Днес. Как така ли?! Ами, ето как...
Шофьорът на таксито е професионално словоохотлив. Откъде сме, пита, всичките едни такива различни. Онези двамата отзад любезно го уведомяват. Е, стана тя! В следващия момент само аз следя пътя и застрашителните крайпътни дървета с уточнението, че ми липсват и волан, и спирачки. Унгарецът е завъртян на 180 градуса от възторг, че трима представители на угро-финската езикова група са се събрали в таксито. Никога по-късно в живота си не видях подобна радост от това, че някой говори език, подобен на твоя. Искрена радост, че можеш да бъдеш разбран, че те разбират...


Лингвоскептицизъм

 
Не мога да се освободя от усещането, че ако в началото на есхатологично съмнителната 2012 година Унгария се превърна в непослушното дете на Европейския съюз, то първопричината за това е на първо място комуникационна. Подобно твърдение изглежда несериозно в епохата на глобалното информационно общество и масово разпространени технологии за превод. Но все пак! Едва ли фактът, че унгарският не принадлежи към групата на индоевропейските езици, е предпоставка за днешното неразбиране и неприемане от страна на общоевропейското обществено мнение за последните събития в унгарския политически живот. Но пък и не бива да бъде подценяван лекомислено. Едно от предупрежденията на споменатата по-горе Маргарет Тачър към всички лековерни еврооптимисти гласи: „Истинската причина, поради която не може да има функционираща общоевропейска демокрация, е, че не съществува общоевропейско обществено мнение. Много добре е известно, но твърде често се пренебрегва, че държавите от Европейския съюз са извънредно много и дълбоко разделени по езиков признак.”
Липсата на общоевропейско обществено мнение е обяснима – може ли някой веднага и без замисляне да посочи ефективни в своята популярност европейски наднационални медии. Обяснимо е и защо сегашните събития в една от европейските държави се популяризират главно от гледна точка на официалната позиция на Съвета на министрите на ЕС или Европарламента. Обяснимо е защо промените в унгарската конституция отпреди година бяха демонизирани и обявени за антидемократични в началото на 2012-а.
Във вихъра на икономическата криза, рисковите планове за спасяване на Гърция и(или) еврото действията на Виктор Орбан и управляващата партия Фидес в Унгария по промените в основния закон на страната, изглежда, бяха възприети (без да бъдат назовани точно така) като знакова и досадна проява на „неотачъризъм” – превес на специфично национална политика и европренебрежителност. И неприятен за Страсбург рецидив на случая, при който датчаните гласуваха през 1992 срещу Маастрихт, или пък на наложените от Съвета на министрите на ЕС политически санкции на Австрия след успеха на дясната Партия на свободата на Йорг Хайдер през 1999 година
Тази опасност от неразбиране и възможен бюрократичен натиск наложи унгарският премиер да застане в края на януари тази година пред Европарламента и да говори за смисъла на основните законови промени. Точно в това обяснение прозвуча факт, който изглежда плашещо нереален. След осем години управление на Унгарската социалистическа партия и премиерските постове на Петер Медеши, Ференц Дюрчан и едногодишния мандат на Гордон Байнай в Унгария от „десет милиона души население, по малко от три милиона са коректни данъчни платци, а хората, които са на държавна работа или живеят от държавни помощи, са повече от работещите в реалната икономика”. Всичко това, според изказването на Орбан, е довело страната до състояние на „ръба на икономически колапс и трагедия”.


Извън „Еврорая”?!

 
Със своя холеричен политически темперамент и силно развито национално чувство унгарците не за пръв път създават проблем на големи наднационални образувания като ЕС. Първият случай е от вече далечната 1848 година, или така наречената „Пролет на народите”, когато унгарското въстание слага началото на най-голямата криза в историята на Австрийската империя и води до възраждане на унгарската държавност в австро-унгарския дуализъм от 1869 година. Вторият е отново унгарското въстание от 1956 срещу „комунистическата империя” – СССР. Какво са тези две събития за Унгария ясно личи в странния на пръв поглед факт – страната има два национални празника, честващи се на различни дати (15 март и 23 октомври) с едно и също име – „Ден на революцията и борбата за свобода”.
Какво да очакваш от нация с два подобни национални празника освен крайни мерки в условия на криза. Именно сегашните законодателни промени в областта на фискалната, икономическата и монетарната политика, изглежда, са разтревожили еврочиновниците от гледна точка на следващите години. Основни данъчни показатели са заложени като текстове на унгарската конституция, което пък е реплика към бъдеща общоевропейска фискална политика. Заместниците на президента на централната банка се назначават от премиера. Най-важно обаче е нещо друго. Според промените в основния закон на страната форинтът става по дефиниция национална валута. По този начин евентуалното присъединяване на Унгария към еврото ще трябва да бъде подкрепено от две трети от депутатите. И като се имат предвид думите на бившия испански министър-председател Филипе Гонсалес, че: „Общата валута е най-големият отказ от национален суверенитет”, то унгарските конституционни промени правят подобен отказ по-труден. С което Орбан показва последователност по отношение на препоръката на Маргарет Тачър, дадена преди 10 години: „Убедена съм, че единствената европейска валута е обречена на провал в икономическо, политическо и дори социално отношение. Ето защо ще бъде разумно страните, които все още не са се включили в този проект, да останат извън него.”


Кой се страхува от Виктор Орбан?

Острите нападки към унгарския премиер изглеждат обясними, ако проследим някои от последните му публични изяви, целящи изясняването на унгарските реформи. Симптом за топлата връзка с английската консервативна политическа практика се вижда в речта му от края на миналата година в London School of Economics, където Орбан казва: „Докато на повърхността говорим за криза на Европейския съюз, в действителност ние сме изправени пред специфични национални кризи, причинени от безотговорното управление на публичните финанси. Това доведе до появата на икономическа политика от типа „нещо за нищо“, което създава нереалистични очаквания на всяко ниво в много страни от Европейския съюз. Не можем да отречем в същото време добре известния факт, че сме изправени пред проблема с липсата на политическо лидерство в някои страни от Европейския съюз.”
Никой не обича глашатаите на неудобните истини. В констатациите на Орбан има непряк, но силен упрек към ефективността при разпределението, управлението и контрола на европейското финансиране към страните членки. Към безотговорността на политическите елити и невъзможността на Страсбург да се справи с този проблем. Пътят, който Орбан вижда, е именно в преодоляване на привидната (според него) криза на съюза чрез преодоляването на специфичните национални кризи (политически и икономически). Едва ли подобна оздравителна рецепта ще се хареса на все по- централизираща се и бюрократизираща се Европа, в която по неясни и необясними причини думата „нация” се превръща в политически некоректен термин.


И накрая – малко за вярата

Абревиатурите понякога идват от нищото. Някак си обаче не трябва да се пренебрегва фактът, че съкращението на името на управляващата партия на Орбан Съюз на младите демократи – Фидес, означава на латински вяра. А мястото на вярата в исторически аспект при формирането на модерната политическа традиция на западните демокрации е определящо. Когато отново Маргарет Тачър се връща към пионерите на американската демокрация, първите преселници отвъд Океана – пилигримите, тя с вълнение и респект пише: „Те са имали вродено чувство на лична и колективна отговорност. Пилигримите са били калвинисти, докато аз съм израснала в средата на не така строгите методисти.” И, внимание – 14% от вярващите в Унгария приналдежат към реформистката църква на калвинизма! Сред тях е и премиерът Виктор Орбан. Може би изглежда като любопитна подробност или странно съвпадение, но калвинизмът има пет основни постулата, а премиерът Орбан – пет деца! Не е странно обаче, че вярата и упованието в Бог при подобен премиер стават текст в новата унгарска конституция. Предопределеност и спасение – не по Жан Калвин, а по Виктор Орбан...
Колкото до шарената компания от таксито в околностите на Будапеща, сетих се за нея след последния доклад на Репортери без граница за свободата на пресата по света. На първо място – Финландия, на трето място – Естония, Унгария – на четиридесето. България ли! Не питайте, че не е за вярване...


Публикувано в сп. "За хората" бр. 10, февруари 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар