четвъртък, 16 февруари 2012 г.

За българските язовири и холандските диги

или кой къде си завира пръста



Тази зима у нас да говориш за Холандия, холандци и тем подобни низоземци (както им казват братята сърби) е като да обсъждаш издържливостта и качествата на конопените въжета в дома на суициден гражданин със склонност към висене.
В началото бе онова прословуто ноемврийско бъзиклийско интервю с холандския премиер Марк Рюте, в което прочетохме, че българите не са способни да създадат работеща държава. Тъкмо преглътнахме обидата, успокоявайки се, че „Те, такова интервю нема!”, хайде нов студен полъх откъм холандските мелници – крайнодесният Герд Вилдерс от тяхната „Партия на свободата” създал специален сайт за оплаквания (без похвали) за българи, румънци и прочие източноевропейска сволоч. От това на някой от нашите буйни глави така им кипнаха очите (както би написал Захари Стоянов), че един рошав режисьор с хъшовски наклонности, дори призова (отново бъзиклийски) да обявим война на Холандия.
Припомням това, защото в мен възникна обратно по посока и замисъл и то доста непатриотично предложение. В навечерието на голямото пролетно снеготопене и бодрото чиновническо скитане по диги и микроязовири и като част от бъдеща национална програма за борба с наводненията да погледнем към холандския положителен опит. Нека в спасителния антинаводнителен пакет и под формата на помощи да се включи...малка детска книжка. Тя е написана доста отдавна – 1865 година, но многозначително и съдбоносно преди няколко месеца за пореден път бе преиздадена на български. Казва се „Сребърните кънки”, написана е от американката Мери Мейпс Додж, а действието се развива в Холандия. Интересното е там, че от страниците на тази мила и поучителна книжка тръгва една от най-популярните модерни легенди, увековечена дори и с паметници в днешна Холандия. Точно тази легенда ни е необходима като спасителен пояс в дълбока вода...
Ето я и историята. Нейният герой е малко русокосо момче от холандския град Хаарлем, син на пазача на шлюзовете и дигите, които отделят и пазят с труд отвоюваната от морето земя. Една вечер то се прибира безгрижно към дома си, когато с ужас забелязва, че от основната дига се процежда струйка вода. Момчето добре знае, че малкият отвор бързо може да се превърне в зейнала паст, откъдето морето ще нахлуе, а водната стихия ще помете нищо неподозиращите хора. Време няма, бедствието предстои. Какво ще направи момчето...?!
Ако романът беше български, момчето най-вероятно би написало подробно уведомително писмо до кмета на град Хаарлем (Абе, то си звучи направо като Харманли!) с копие до областния управител на северната холандска провинция Спаарндам (което буквално означава „Дигата на река Спаар”). След това сигурно би позвънило на телефон 112 с молба за няколко хеликоптера, два-три БТР-а, придружени с екипи на големи телевизии, министри, президент и еврокомисар. И би инициирало дарителска кампания: „Последна надежда за давещите се...”.
Но...романът разказва за Холандия. И точно затова момчето без да се замисли ляга на дигата и вкарва малкия си пръст в дупката, запушвайки я и спирайки водата. Цяла нощ то лежи там, треперещо от страх и студ, но не помръдва ръката си, защото знае колко смъртоносно бързо идва голямата вода. На сутринта селският свещеник го намира полумъртво от изтощение и вика помощ. Дигата е поправена, а животът и имотите на хиляди хора е спасен от един детски показалец.
Точно на това място в детската книжка четем думите: „Разказах ви тази история така, както я чух от майка ми. И няма дете в Холандия, която да не я е слушало. И, не знам какво мислите, но според мен това малко момче носи в себе си духа на своята страна. И няма пробив в язовирната стена на обществото, честта, достойнството и колективната безопасност, който да не бъде запушен и спрян с цената на всичко от милион показалци.”
Не мога да го кажа по-добре. Но както стана дума по-горе, днес тази легендарна история и важна част от популярната култура на Холандия. На няколко места в страната има паметници по този сюжет, които са забележителни туристически атракции. Не съм проверявал, но тя сигурно е включена и в детските им учебници. Защото там е така. И защото личното участие, личната отговорност, личният жест са в основата на онзи прословут Нероден Петко - гражданското общество - което бе повече от половин век унижавано, смазвано и унищожавано от идеолозите на колективизацията и колективните заблуди. Затова и днес дигите на българските язовири са надупчени от помпи за поливане, шлюзовете окрадени за скрап, а политически назначените чиновници спират водите им единствено с преписки и писма. А ако дотук язовирната стена бе просто една метафора на обществото, то е ясно и защо у нас натрупаната вода на несвършени отговорности и нехайство периодично ни залива и убива. Защото духът на България отдавна е друг, а милионите пръсти у нас са или в устата ни или на друго място...

Няма коментари:

Публикуване на коментар