сряда, 26 октомври 2011 г.

Окото на Кадафи


В композицията на картината: На преден план е тялото на убития и вече непотребен Юлий Цезар. В дъното задачите на деня са погълнали заговорниците. Животът продължава, политиката - също...


"О, колко векове таз наша сцена
ще се играе все така велика
в страни незнайни, на езици чужди!"

(Уилям Шекспир, „Юлий Цезар”)




Тези стихове по-горе са написани преди 410 години. Един от героите на трагедията изрича думите минути след като заговорници са убили Юлий Цезар в опита си да спрат един диктатор в пътя му към потъпкването на римската демокрация. Следва незабравимата реплика на загиващия „И ти ли, сине...”, показваща пълното неразбиране и неверие, че тази работа с умирането му се случва наистина.


Сетих се за тези редове, потресен от прекрасната и неизползвана от никого възможност те да изтичат като субтитри под заснетия с мобилен телефон и излъчван по всички световни новинарски канали репортаж. На тях тялото на един човек бе размятано като парцалена кукла, подхвърляна от развилнели се ученички. Гърлени крясъци на чужд, непонятен език. Пустинен пейзаж на незнайна страна.


Седмица по-късно патоанатоми и журналисти внимателно се взираха в ухото на Кадафи. По точно в едно ухо, по чудо все още крепящо се към разтерзаното тяло на либийския диктатор. То, ухото трябваше да бъде ключ към въпроса загинал ли е наистина Кадафи или негов двойник. Всички някак си бяха забравили окото. Лявото му око. Първо - обляно с кръв и невярващо. Малко по късно – кръгло и широко отворено върху вече застиналото лице от снимката, обиколила света. Запазило до последната секунда живот онова усещане за пълно неразбиране и неверие, че това с умирането, неговото собствено умиране, е наистина. Такива очи пред внезапната смърт имат само диктаторите... Винаги изненадани, че им се случва точно на тях.


После си спомних друг телевизионен репортаж отпреди 22 години. На него пак диктатор, нашенски, по балкански с астраганен калпак на главата. Изправен пред тухлена стена. Облечен в скъпо, тъмно палто и мек топъл шал. Срещу него взводът за екзекуция, а в погледът му пак онова пълно недоумение като на човек събуден след лош сън. Румънският диктатор Николае Чаушеску също взе участие в „таз велика сцена” и също така и не разбра до последно какво му се случва.


А после още един по-късен телевизионен репортаж на излизащия от дупката в земята на Ирак Саддам Хюсеин, примигващ невярващо с очи в краката на американските командоси. Неверие в ставащото, непроменено до момента, в който главата му бе покрита със смъртната качулка пред бесилото. Сигурно и под нея очите на всевластния диктатор на Ирак са гледали зеленото на плата с абсолютно недоверие и учудване.


Изтрит вече от употреба е разказът на Херодот от неговата „История” за онзи разговор между владетеля на света цар Крез и философът Солон, в който мъдрецът отсякъл, че единствено начинът на умиране дава отговор на въпроса щастливо ли е преминал животът на един човек. Истина, в която Крез повярвал твърде късно – по време на собствената си екзекуция на огнената клада. Но пък от Крез насам повече от 2500 години начинът, по който си отиват людете повярвали в своята издигнатост над всички е удивително повтарящ се. И удивително непоучителен за всички, повярвали в своя изключителен авторитет и влияние над простосмъртните си съвременници.


Някак си необяснена и неразбрана остава простичката истина, че индивидуалният авторитет, пред който се прекланят милионите не е присъщ на ума и тялото на отделния човек, попаднал под прожекторите на историята. Че този авторитет е нещо външно, създавано от средоточието, от срещата на хиляди индивидуални големи любови и хиляди премълчани омрази. И че когато тези големи любови и големи омрази започват да стават все по-силни и по-силни, обикновеното човешко тяло, което обитават дори и диктаторите не издържа. То се оказва смачкано, подхвърляно, ритано, мушкано, стреляно. И очите широко и неразбиращо се отварят за последно към света. Като окото на Кадафи...

Няма коментари:

Публикуване на коментар