вторник, 28 юни 2011 г.

На по джойнт с Херодот



Ако трябва да останеш сам на необитаем остров и имаш право само на един избор, какво... Продължението на този въпрос съм чувал в какви ли не варианти. От каква храна, до коя книга бих избрал за утопичното си робинзоновско усамотение.
За храната не ми се разсъждава, защото някак си не мога да си представя Природата като свидлив артелчик, който предлага само едно първо по три пъти на ден. За книгата обаче се позамислям. Всъщност, срещал съм хора на едната книга. Помня един старец с глас хриптящ от хилядите изпушени ръчно свивани цигари. И още - ниската кръгла софра с трикраки столчета, тъмната стая и единствената дебела книга на полицата – „Записките” на Захари Стоянов.
За стареца се замислих, след като в ръцете ми попадна една друга книга – „Пътешествия с Херодот” на полския писател и журналист Ришард Капушчински. Запомнен е (защото от няколко години не е между живите) като един от най-добрите полски репортери. Човек, направил простичкото редакторско „Иди и виж!” в смисъл на живота си. Разказвач, но не на приказки, а на странствания. А пък Синдбад, Одисей и Хемингуей (каква многозначителна еднаквост в края на имената) са ни научили, че от странстванията стават най-хубавите приказки.
Та, Капушчински обяснява, че в несметните разстояния през света винаги го съпровожда една дебела книга с жълта подвързия, появила се преди около 2500 години – „История” на древногръцкия пътуващ и пишещ човек с името Херодот. Отваря я винаги в момент на умора от настоящето: „Всичко в него се повтаряше: политиката – коварни безчестни игри и лъжи; животът на обикновения човек – беднотия и безнадеждност; подялбата на света на Изток и Запад – все една и съща.” Отваря я, за да премине границата на времето
Не знам какво би ме накарало да нося книга като „Историята” на Херодот навсякъде със себе си. В последното си българско издание тя е почти 700 страници и тежи около 2 килограма. Но изкушението да погледнеш през нея с очите на големия полски журналист и до преминеш границата си струва времето. Още повече, че Херодот разказва в сегашно време – все едно седиш коляно до коляно с древногръцкия историк.
Например, за това как персийският цар Дарий най-вероятно е минал някъде наблизо край мен със своите 700 000 души в големия си военен поход през Дунав към скитите – народ на коне. За тях Херодот пише: „А що се отнася до самите глави, но не на всички, а само на най-големите си врагове, те постъпват така: отрязват частта, достигаща малко под веждите... ако скитът е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я изполвза вместо чаша.”
Спирам за малко и вадя от библиотеката тънката „История” на Паисий. Я, да видим това как беше при него: „Повелел Крум и натакнали глава Никифорова и оковали я със злато, начинили чаша от нея: когда имеял Крум велико веселие, пил из нея вино с велможи болярские.”
Всъщност, разказвам за тази успоредица между разказа на Херодот за скитите и първата писана българска история, тъй като изглежда нашите предци от степите са ни завещали и по-зрелищни и безобидни обичаи от това да обогатяваш домакинската си посуда по такъв неприемлив днес начин.
Ето го и него: В страната им (на скитите) расте коноп, който твърде много прилича на лен, но не е толкова дебел и голям... Та скитите взимат зърна от този коноп, мушкат се под покривалата и ги хвърлят върху нажежените камъни; хвърлените семена пушат и се получава толкова много пара, колкото ните една парна баня в Елада не може да даде. Скитите са очаровани от този вид баня и надават силни викове. Тази баня им е вместо миенето с вода.”
Едва ли ще намерим историческа успоредица на този фрагмент в някоя последваща българска история. А пък Херодот неволно е станал свидетел и е описал документално мястото на марихуаната, канабиса и прочие в битовата култура на скитите, към които както стана ясно по-горе трябва да причислим и прабългарите. Друг е въпроса, че финият елин, познаващ опиянението единствено на разреденото вино и вакхическите празници на Дионис е объркал парата на античните бани и удоволствието от горещата вода с пушека от димящ канабис (от лат. – коноп) в кожената юрта. Както, разбира се и виковете на удоволствие. За да завърши с разбиващата констатация по тоношение на бита и душевността на предците ни – „това им е вместо миенето с вода...”
Никога не съм чел античен текст така широко усмихнат. Веднага си представих парламентарен дебат за легализиране на леката дрога с аргумента, че: „приемането и, дори и в колективни форми на съпреживяване е в духа на древните български традиции и обичаи.” И още: „С главата на Никифор да се гордеем може, а с марихуаната не може!”
Както и да е. Изненадата дойде, когато се опитах да заинтригувам сина си с написаното от Херодот. Оказа се, че му е познат и въпреки, че се смяхме и двамата, някъде дълбоко в мен остана разочарованието, че не можах да го изненадам.
Което всъщност даде отговор и на началния въпрос и избора на разтварящото се пособие за четене. Не една книга, разбира се, а само един-едничък лаптоп или таблет.
Само, че дали на необитаемите острови има wi-fi…

Няма коментари:

Публикуване на коментар