понеделник, 27 декември 2010 г.

Планетата, за която Нощният пилот не знаеше


„Тогава тя му каза: - Изгревите са горди и те заслепяват. Със залезите не е така. Те ти позволяват да ги гледаш, защото сякаш разбират, че са тук само за малко.”

Планетата имаше два пръстена. За разлика от големият пръстен-диск на Юпитер, тези двата бяха леко вдлъбнати (като казваме леко, става дума за сантиметър нещо работа), съвсем близо един до друг, идеално успоредни и можеше да бъдат наблюдавани с невъоръжено око от около пет метра (?) над планетната повърхност.
Астрономите забелязаха (дори един написа голяма статия за това) как през равни интервали двата диска имаха по четири малки кратера, разположени под формата на квадрат. Кратерите бяха доста плитки, с идеално кръгли очертания и дълбочина. Ученият с публикацията не можа да обясни произхода им, но отбеляза че силата, която ги е оформила не е отвътре навън (както е при вулканите), а отвън навътре (както е при ударите с падащи тела от космоса). Не се появи обаче хипотеза как така метеори могат да удрят малката планета точно по двата диска, през точни интревали и точно под формата на идеален квадрат.
Така или иначе наблюденията бяха прекратени, поради липса на финансов интерес и малката планета с двата плитки успоредни пръстена и квадратноразположените кратери бе включен в списъка с провалените и недовършени научни проекти в областта на астрономията под кодовото име ВАНЯ (Вселенски Астрономически Наблюдения - Язък).
На другия ден след като телескопите на всички учени отместиха любопитните си лещи от малката планета, на изток нещо се случи. Равната линия на хоризонта бе нарушена от нещо, наподобяващо малък взрив. Само дето взривът не се разрастваше настрани, а леко се приближаваше и бе взрив, доколкото една къдрава глава може да наподобява избухване от немирни кичури и трептящи къдрици.
Момичето вървеше. В едната си ръка държеше саксия със стъклен похлупак, а с другата теглеше малко столче. Със сухо хъхрене краката на столчето драскаха повърхността на планетата в безкрайни успоредни линии, а похлупакът на саксията прозвъняваше понякога в абсолютната космическа тишина.
Mомичето спря. Седна върху столчето и четирите му крака се забиха в песъчливата повърхност на малката планета. Момичето се отпусна и тихо въздъхна със саксията в скута си. После притихна и погледна на запад, където слънцето залязваше.
Червеният клепач над равния далечен хоризонт се затвори сякаш завинаги. Момичето стана и отново посегна към облегалката на малкото столче. После закрачи натам, където слънцето вече не беше...

Няма коментари:

Публикуване на коментар