сряда, 24 ноември 2010 г.

Неделя обед




„Думите са всичко което имаме.” – Тони Джъд

Усещам вибрираща топлина до лявата си буза. Миг преди да се изненадам, тъмното тяло на Онуфрий докосва носа ми и се плъзва между двете ледени бутилки на масата.
Котаракът ми показва, кой е господарят тук, след което се връща обратно и мързеливо ляга върху циганските керемиди, току до лицето ми.
Зад него е глухата камбанария на пустия и забравен търновски храм „Св. Св. Константин и Елена”. Тялото на църквата е оковано в отдавна изоставено ремонтно скеле. През изтърбушените решетки на прозорците листата на есенни диви лози греят отвисоко като съвършени витражи.
Котката с име на монах мързеливо и хищно са прозява...
През няколко маси сервитьорката гледа съсредоточено пред себе си, сякаш върху покривката е написана формулата на житейския успех. В съседната уличка някой реже дърва.
Простъргвам с нокът малкия етикет върху задната страна на бутилката, където изпотеното „наздраве” започва да изчезва в топлината на ноемврийското слънце. Внезапно топящата се дума ми дава отговор на незададен още въпрос. Защо са я забравили? Защо не се връщат майсторите, хората, тежките одежди на свещениците, празничната глъч в двора, гълъбите в камбанарията?
Когато думите си тръгнат, хората ги следват. След това хората обживяват заедно с думите новото място. Подреждат го, чистят го, красят го, топлят го, подаряват си го, споделят го. После думите отново… И така!
Слизаме от празната тераса, изпратени от момичето, което ни каза името на черния котарак. На витрината на затворен магазин за сувенири, липсващ продавач е сложил табела с приканващите думи: „Намаление на плюшени сърца – 20%”. Усмихвам се наум и си мисля, че Тенекиеният човек от „Магьосникът от Оз” би бил безкрайно щастлив, ако в този момент вървеше заедно с нас.

1 коментар:

  1. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване