понеделник, 8 март 2010 г.

Heil, Karajan!!!


В неделната мартенска вечер на телевизионният екран Лиъм Нийсън се разхожда в униформата на нацистки висш офицер. Филмът е „Shining Through”, а американската шпионка Мелани Грифит току що получава покана от него да посетят концерт в Берлинската щатс опера. Пред нацисткия хайлайф симфоничния оркестър ще дирижира (както казва героят на Нийсън – Франц Ото Дитрих) самият Херберт фон Караян.
Тук аз нададох едно ухо, защото още си спомням дългия, леко пригърбен силует на световноизвестния австрийски диригент. По онова време тъкмо правех първите си стъпки в журналистиката, когато в национално културно събитие се превърна гостуването на Виенската филхармония в София. Годината беше 1983. Дирижираше самият Херберт фон Караян.
Изведнъж си представих в тъмнината на залата лицата на Хитлер, Химлер, Гьобелс, Борман, развълнувано слушащи музиката на Вагнер. После ги смениха физиономиите на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков, Милко Балев, чинно слушащи рапсодия от Владигеров. Тотален (или по-скоро тоталитарен) шок
И в двата случая на диригентския пулт прегърбено ръкомахаше Херберт фон Караян. Иронично, нали…
Изкуството е всеопрощаващо и опрощаващо се. Под стягащите гърлото звуци на великата музика Европа някак си забравя, че Херберт е бил член на нацистката партия още от 1935 г. и това дава изключителен тласък в кариерата му. Че е бил след любимците на Хитлер, който бащински го е съветвал да не дирижира Рихард Вагнер без партитура на пулта пред себе си. Че е започвал оперните концерти с неоперната музика на „Хорст Весел” – боен марш на СА (щурмоваците на нацистката партия, облечени в прословутите кафяви ризи).
Всъщност въобще не исках да пиша за нацисткото минало на великия Караян. Просто филмовата реплика на Нийсън отпрати нещата в тази посока.
За нас много по-интересна е връзката на световния диригент с Шумен. Работата е там, че в един от решителните моменти от своето професионално изграждане – дипломирането си (1926 г.) – младият Караян дирижира пред строгата изпитна комисия не друго, а Първия клавирен концерт на 27-годишния тогава шуменец Панчо Владигеров. Две години преди това пък братя Владигерови са предизвикали фурор в Залцбург, където в рамките на прочутия музикален фестивал Любен Владигеров свири творби на брат си Панчо.
Така че в избора на дипломната работа на фон Караян няма нищо, ама нищо случайно.
Можем ли наистина да си представим какъв неистов музикален гений е израснал под Илчов баир? Едва ли някога напълно ще си дадем сметка за това. Винаги обаче, когато слушам музиката на Гершуин, в която чувам клаксоните на такситата в Ню Йорк и неравноделните тактове на забързания град, усещам революцията в класическата музика от това време.
И е световна тази революция, а един от нейните водачи пораства в Шумен. И един от революционните и химни е „Рапсодия Вардар” със своя начупен и настъпателен ритъм. Духът на времето е това и прагът на вековете – Гершуин е роден в Бруклин (Ню Йорк) през 1898, а само една година по-късно в Цюрих Владигеров.
А иначе сякаш няма нищо странно в смущаващата приспособимост на Херберт фон Караян към променящия се свят покрай него. Свят, в който той не само оцелява, на и преуспява, благодарение на изключителния си талант. Историята припомня, че корените на рода му са също от нашите земи – град Козани в южната част на гръцка Македония. И фамилията му също е балканска – Кара Янис (Черният Яни) се е казвал някой от предците му.
Сигурно и това обяснява защо дъщерята на големия диригент - джаз изпълнителката Арабел Караян заживя в България. Ако случайно сте в София този четвъртък (11 март), може да я чуете заедно с Beatbox Skiller в Чешкия културен център от 21 часа.
Без да сте член на нацистка или комунистическа партия…

Няма коментари:

Публикуване на коментар