неделя, 14 февруари 2010 г.

Ромео и Жулиета под пръстите и в мълчание


Покрай красивите измислици в неизвестността на отминалото време изчезват толкова истински истории. Те протичат по начин, който ни припомня, че не литературата подражава и имитира живота, както ни учеха бездарни учители. Винаги се случва точно обратното – хората започват да живеят развълнувалия ги и обсебил душата им разказ, стих, роман. Проиграват и преиграват прочетеното, чутото, видяното. Така както актьорите изживяват и живеят на сцената и не само там със запаметените чужди думи и чужди съдби.
Някъде във времето преди тях пишещият автор - този случаен бог - е сътворявал съдбата им, плетейки въжето на литературния сюжет. За едни то се е превръщало в спасително, за други в примка.


Тук веднага ми идва наум вълната от самоубийства на млади мъже, заляла развълнуваната от романтизма Европа след появата на „Страданията на младия Вертер” от Гьоте през 1774 година.


Няколко десетилетия по-късно един работник във фабрика за пури в Куба решава да просвети и образова своите приятели и сънародници. Това се случва по същото време, в което по българските земи започват да отварят врати първите читалища. Места за публично четене и срушане. Така че Сатурнино Мартинес мисли и действа точно като Геоги Раковски или Добри Войников. Започва да издава вестник „Аурора” (Нека си го преведем като „Зора”, защото това е името на римската богиня на изгрева), в който ще има всичко – даже и литературни произведения.


Неграмотността кара Мартинес да организира първите публични четения сред работниците. Тук пък трябва ли да уточним, че най-разпространената професия в Куба от тогава и до днес е сгъването на пури.
И се започва – работниците избират един четец и му отделят част от своята надница. Те рабоят, а той им чете през времето на дългия ден. Графика от това време показва наредените зад работните маси мъже, съсредоточено свиващи пури, заслушани в гласа на кръстосалия крак върху крак четящ колега.
Изглежда увлекателно и интересно и е наистина така. Четенето във фабриките за пури се превръща в такава мания, че се стига до забрани от страна на испанския губернатор на острова.


И така стигаме до сърцевината на нашата история.
Годината е най-вероятно 1869. Група работници от фабрика за пури всеки ден слушат в тишината и лекия шум на тютюневите листа странната и спираща дъха съдба на граф Монте Кристо. Те са дотолкова покорени и увлечени от слушаното, че решават да напишат писмо до Франция. В него те настойчиво молят Александър Дюма да им разреши да нарекат с името на литературния граф една от разновидностите на техните пури.
Дюма дава съгласието си, а година по-късно умира.


Ето това е съдбата на една от най-известните и до днес марки кубински пури. Тази случка дава отговор и на още един въпрос, който си задавах през годините. Защо една друга серия от пури е наречена с неочаквано романтичното име „Ромео и Жулиета”. Някак си високият литературен сюжет не се връзваше с острия аромат на кафявозелената дебела цигара.
Почти сигурно е, че назад във времето отново в тишината на помещенията за свиване на пури тъжната съдба на наследниците на родовете Монтеки и Капулети е извикала влага върху много мъжки очи. В чест на вълнението си те са нарекли единственото, което са можели да сътворяват и създават – пурата „Ромео и Жулиета”. Без дори да се налага да искат разрешение от отдавна починалия Шекспир.


Колкото до ролята на писателя, играещ ролята на творецът бог-създател, една от любопитните легенди разказва, че Александър Дюма изрязвал върху бюрото си фигурки с имената на героите. Това му помагало да не ги „изпуска от очи” в сложните сюжетни схеми. Когато някой от литературните персонажи загивал, Дюма грижливо смачквал фигурката и я пускал в кошчето под бюрото. Веднъж прислужницата му разчиствала бюрото му и загубила една от фигурките. Така станала неволен съавтор в едно литературно убийство…


И като си помисля, че някъде на някакво далечно небесно бюро има малка фигурка с моето име. Дано чистачките там да са по-внимателни!

Няма коментари:

Публикуване на коментар