вторник, 17 ноември 2009 г.

Будилник


Разказвам на студентите за началото на българската политическа карикатура във вестник „Будилник” на Христо Ботев от 1873 г. Вестник за хумор и сатира, както го нарича самият той. Опитвам се да им обясня как често редакторската и издателска работа ти налага необходимостта да пишеш в определен жанр. Идеята е, че след като Ботев обявява публично появата на вестник за политическа сатира, принуден от обстоятелствата, очакванията и липсата на автори, той самият започва да я пише. Просто няма кой друг да го прави толкова добре. Говоря за това как се появяват сатирическите му епитафии в стих и литературнокритическото чистилище на „Защо не съм?”. След което, нещо ме кара да запитам: „Какво означава епитафия?” Насреща - мълчание…
Какво означава истинската самота? Думата е една – неразбиране. Това е онзи момент, в който безмилостно усещаш, че твоите истории, твоите герои, твоите книги, твоите филми, твоите стихотворения са познати единствено на самия теб и на най-близките ти. Че нещо друго се гледа, слуша, чете (дали?!), че „век дохожда и захожда”. Че е по лесно да четеш или препрочиташ за себе си в неповторимото интимно общуване с книгата, отколкото да разказваш и преразказваш. Изпитвали ли сте удоволствие от преразказан филм? Или спомен?!
В редицата на странните съвпадения бе случката, че два дни преди да се случи всичко това, за пореден път се снимах пред епитафия. Не знам защо така се получава. Май нещо като снимка с приятел. През горещия август се снимах с дядо си, а тази ноемврийска събота с Флавий Валенс. Надписът уточнява, че е поживял 60 години, а последната му житейска спирка е Разград, пардон – Абритус. Сега над праха му се е ширнал заводът за антибиотици. From dust to dust! Лечебният прах за здраве, опакован в разтварящите се в тялото ни разноцветни капсули за перорална употреба.
Перорален – тоест, през устата. Ето ти още един латински термин, който Валенс би разбрал без преводач. Ние сме поглъщащите, алчните, вземащите. Ние поглъщаме миналото, без да се замислим за неговата сегашност. За това, че отминалите съдби на хора, години, живот (както е озаглавил своята книга Иля Еренбург) са най-ценният прах, който може да ни излекува от умопомрачителната заблуда, че с нас започва и завършва света. Стига да можем да го вдишаме в спокойната самота на зелените полета, към които сме се запътили всички ние.Ave Valens, Morituri te salutant

Няма коментари:

Публикуване на коментар