вторник, 10 ноември 2009 г.

Има такъв човек


Десети ноември, 2009-та година. Седим в същата стая. Преди двадесет и осем години от нейния прозорец се опитвах да го зърна, гледайки към отсрещния двор. Знаех, че ще се появи, защото след половин час започваше заседанието на съда. Народът на Народна република България срещу него. Случващото се абсурдно повтаряше онзи популярен тогава виц, в който запитали един къде е домът му и той отвърнал: „Живеех срещу затвора, но сега живея срещу вкъщи.”.
Зелената уазка напомня на катафалка с отворените си задни врати. Аз съм скрит зад пердето и с едно око виждам как от сградата на следствения арест на Трети милиционерски участък в Шумен излизат двама униформени, а помежду тях прегърбен върви той. За първи път в живота си виждам затворнически дрехи. Нямат нищо общо с черно-белите райета от филмите. Зелени на цвят като автомобила с тясна синя лента на гърба. Точно по гръбначния стълб, който малко по-късно ще бъде пречупен от прокурора по делото. Леко се привежда и се качва. Автомобилът тръгва. Аз пък отивам в коридора, сядам все едно ще си връзвам обувките и седя без мисъл в главата си. После с поклащане почвам да я удрям в стената зад мен. Помага. Определено помага…
Ето така безславно и делнично преди три десетилетия приключи неговият дисидентски опит да каже на другите своите трудно намерени истини и опасни прозрения. Никога не съм го питал къде е бил на десети ноември 1989-та година. Пред мен обаче днес е нещо написано от него на онази печатна машина, конфискувана при ареста, заедно със стотиците страници на ръкописите му. Един от многото черно-бели листи, изправили на нокти апарата на държавна сигурност. Имал странната и опасна идея да подписва писмата от името на измисления „Съюз на работниците, изучаващи научния социализъм”. Онези със сивите костюми от ДС очаквали нелегална организация. Ужасът на всяка власт. Преди да го арестуват и докарат на улица „Развигор” в столицата на социалистическата република, го търсили го из цялата страна. Навсякъде, където се получавали писмата му. Адресирал ги не до конкретни хора, а до предприятия, фабрики, заводи. На какво разчитал ли? Ясно на какво. Да бъдат прочетени. От един, двама, трима. Колкото повече, толкова по-добре. По-късно по време на съдебния процес някой от тях били призовани като свидетели. Спомня си показанията на един: „Личеше си, че човекът който ги беше писал, е чел много…” Ех, човече! Не знаеш ли, че който трупа знание, трупа тъга…
Отново поглеждам написаното. По точно ксерокопието. То е направено от самия него през 1999-та година, когато любезно му дали да се запознае с материалите по следствието и делото му. Оригиналът обаче, оригиналът е написан през далечната вече 1979 г. Когато питат нароилите се след 1989-та година български дисиденти: „Къде бяхте на десети ноември 1989-та?”, ми иде да извикам „Вие, ние, къде бяхме през 1979-та?” Какво сте правили, какво сте мислили, как сте виждали бъдещето?”. Далечна работа. Някой не са били още родени, други пък вече не са живи. Минало, бъдеще… Тази сутрин, преди да се срещнем, по телефона той ми казва: „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…
Подава ми листа и пита: „Кажи ми! Защо никой не иска да го публикува?”. Отговарям му, че вестниците и хората се интересуват от вълнуващи преживявания, танци и приключения. Че истината често е скучна, че изисква усилие, за да бъде разбрана. Истината е като вината – за лична употреба.
Написаното е озаглавено кратко – „Коментар XII”. Последният тринадесети, написан месец по-късно, коментар бил само в четири екземпляра. И четирите пратил до „братския Съветски съюз”. Написани на руски, те изразявали протеста против влизането на войските на СССР в Афганистан. Първият екземпляр бил с адрес „Политбюро на КПСС”. Сигурно е, че са го получили, защото едно от обвиненията по време на съдебния процес било за „обида на братска социалистическа страна”, осигуряващо година и половина несвобода за размисъл.
Чета внимателно отново дванадесетия коментар. Мисля си, че е било добре тогава, преди тридесет години да го прати някъде зад Стената, зад Желязната завеса. Там, където също останаха изненадани от факта, че Източният блок се срина като домино за броени дни. Поне те да бъдат по-подготвени. Защото ето какво щяха да прочетат:

„КОМЕНТАР XII
Навечерие на икономически и социални катаклизми
Въпреки все още привидната икономическа стабилност и благополучие, въпреки непрекъсващия нито за миг пропаганден шум и обработка на съзнанието, въпреки непрестанните призиви за ударен труд, за постоянно съревнование, за ефективност и икономии, въпреки икономическите кръпки от всякакъв род и вид, дълбоко, бавно и преодолимо назряват икономически и социални катаклизми. Те са породени от обективното развитие на държавно-капиталистическия обществен строй и задълбочени от неразбирането на същността на този строй. От необоснованите идеологически напъни и подли претенции да се представи той за „зрял социализъм” А съществуващата действителност, която ни дава основание за такова нерадостно положение е всъщност следната:
- ниска обществена производителност на труда, която продължава да спада
- растяща безстопанственост и произтичащи от нея масова безотговорност, породени от профанското теоретическо и практическо решаване на въпросите за собствеността и труда
- система на цени и ценообразуване, която замаскира и отлага, но в същото време задълбочава икономическите затруднения
- увеличаване на разхищенията на труд, суровини и материали и унищожаване на природната среда. Хората са по-бедни повече от всякога.
- Икономика, която оперира с неверни отчетни цифри и заблуждава трудещите се
- Непреодолимо нараствате на господстващата непроизводителна класа
- Трагично положение на селското стопанство и селското население
- Комунистически партии, превърнати от управляващата върхушка в свой инструмент
- Разрастваща се от горе надолу корупция и борба за власт, служби и пари
- И не на последно място, разрастващо се световно икономическо общуване”

Ноември 1979 г.

Десет години преди десети ноември. Точно десет…
Държа в ръцете си този кратък и някога взривоопасен текст и си спомням написаното от полския писател Станислав Йежи Лец: „Изпреварилите времето си, трябва да го дочакат в определените за целта места.” Разбирай - лудницата, затвора, гробищата. Той замина да поизчака времето, което предричаше в политическия отряд на Старозагорския затвор. Системата бе внимателна с него. И снизходителна. Сигурно, защото също усещаше наближаващите катаклизми. И те се случиха. Тук обаче става дума за нещо друго. За дисиденството като състояние на духа. За онова самотно занимание да гледаш, виждаш и предупреждаваш. Защото истинските български дисиденти изпитаха с душите си „синдрома на Касандра” – древната пророчица, получавала насмешки и презрение за страховитите си предупреждения. Те изпитаха в душите си истинската самота и останаха с нея завинаги. Не ги видяхме по площадите на промените, по митингите и телевизионните реклами. Те обаче свършиха своята работа. Посяха семето на съмнението в пагубните лъжи и заблуди. Все някой ги чу, без да ги види.
Ноември е месец, в който най-добре е да посадиш дръвче. А в едно новопосадено дръвче има много политика. По този повод авторът на „Приключенията на Гъливер” Джонатан Суифт е написал някога: „Всеки човек, посадил поне едно дръвче е направил много повече от всички политици в света.” Преди два дни двамата с него обикаляхме пет дупки, в които корени ще пуснат три ябълки, една праскова и една череша. Говорихме си за всички тези неща, за които стана дума дотук и той ми каза: „Поне едно нещо искам да се случи. Някой да разбере, че има такъв човек.”
Затова написах всичко това. Има такъв човек. Баща ми…

1 коментар:

  1. Онемях!!! За миг дори ми причерня. И след това го прочетох отново.....
    "Коментар 12". Мислих повече от час....
    Представих си хората и времето. Представих си момчето зад завесата, тайничко надяващо се, че това няма да е последният път в който вижда баща си.Затворникът привел глава, неразбиращ цялата тоталитаристическа система.Представих си и времето..... здрач, слънцето не ще успее да докосне зажъднялата за топли милувки земя, мъглата няма да се вдигне скоро. Марионетки бутат човек по влажните павирани улици, стъпките им утекват в умълчания свят. Лицето на младежа, заровил безумен поглед в нищото на връзките, едва ли разбирайки, че в следващите години ще бъде сочен като син на дисидент.

    Къде отвежда моя път?
    Светът
    какво ще ми даде, какво аз ще му дам?
    Не знам.
    В безсмисъла на всеки ден умирам
    И чакам утрешния: може би ще има слънце.

    С. Скитник


    Мислите ми ме отведоха отново към цензурата на онова време. Машината "Държажна Сигурност" простираща ръцете си навсякъде. Колкото пъти съм се опитвал да си обясня свободата на словото, всеки път стигам до една пропаст "ДС". Поглеждайки в исторически план и по точно в близкото минало би трябвало да си задам въпроса "Къде по дяволите са тези хора?". И намирам отговори на въпроса си навсякъде. По страниците на вестниците, телевизионните новини, и си казвам "Те са още тук!" Чета: "Случи се след приемиерата на книгата „Бандитска Варна” в столицата. За премиерата на книгата на нито един от присъстващите журналисти не му позволиха да напише ред. В нито една „голяма телевизия” не може да се каже и дума за „Бандитска Варна”. Забранено е!"- и си казвам- "Цензурират ни.("http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=blogsection&id=1&Itemid=26)

    „За повечето хора миналото е вчера, настоящето е днес, а бъдещето е утре.” Три дни. Не повече…

    Слепоци, живеещи в страната на едноокия! 6,5млн. българи зад граница! На къде отива тази държава? Българи?

    ОтговорИзтриване