От Хорст Весел до весел Славчо

 

Всяка историческа трагедия се повтаря като историческа пародия – всяка историческа пародия може пак да се превърне в историческа трагедия.

Но преди това. На заседание в края на февруари в Народното събрание депутатите от „Възраждане“ разпънаха в залата на парламента плакат с надпис „Свобода за студентите – затвор за Борисов“. Табела със същия надпис бе сложена и на трибуната, след което заседанието бе прекратено.

Ако си задавате недоумяващо въпроса кой отнема свободата на студентите у нас или пък се питате да не би да сте пропуснали многохилядни студентски протести по улиците на страната по примера на съседна Сърбия, спрете да се питате и да си задавате излишни въпроси. Става дума за… един единствен студент. След участието му във възрожденската бъркотия пред представителството на Европейското комисия в София, той е „прибран“ от органите на реда, след което съдът му налага мярка за неотклонение задържане под стража.

Медиите тактично (за учудване) премълчаха името на студента. Както каза един познат по повод евентуалното оповестяване на самоличността му: „Не ще му направят добра услуга - осветляват го като неблагонадежден и хора като мен НИКОГА няма да го вземат на работа.“

Не така постъпиха, обаче организаторите на безредиците по улиците на София и в сградата на парламента. Общинският съветник от „Възраждане“ в София Деян Николов помести в социалните мрежи сърцераздирателен пост: „Кой е Славчо Крумов и ЗАЩО е важно да знаете кой е? Славчо е 22 годишен студент първи курс, специалност Маркетинг и администрация. Отличник. Един млад човек, който вместо да гледа безразлично… и т.н.“

Смисълът на тези думи трябва да ни убеди как възторжената, чиста младост и отдадеността на високи и чисти каузи е брутално сгазена от бездушната съдебна машина и полицейския произвол. Как един млад, 22 годишен живот е стъпкан безмилостно. И колко патос има в подобен сблъсък на светлата, безкористна младост с бездушната бюрократична машина на държавата. Но пък и каква прекрасна възможност този трагичен в същността си сблъсък да се превърне във вдъхновяващ пример, дори в знаме за следване…

Като написах знаме за следване, та да си дойдем на думата! Преди почти век, през смутната и изпълнена с мрачни предчувствия за Европа и света 1930 година, по улиците на Берлин за пореден път избухват безредици. Те са по повод погребението на също 22 годишен младеж. Младежът е бил член на СА (паравоенна организация, към националсоциалистическата партия) и загива при неизяснени обстоятелства с криминален привкус. Преди това, обаче е участвал в безброй сбивания с политически опоненти, улични безредици, трошене на витрини и т.н. Написал  е и текст за песен с бойкото и вдъхновяващо заглавие „Вдигнете знамето!“. След неговата смърт песента ще се превърне в химн на националсоциалистическата партия (НСДАП) и втори национален химн на фашистка Германия до 1945 г.

Политическата употреба и популяризирането на името на 22 годишния младеж става с решаващата намеса на гениалният медиен манипулатор и бъдещ министър на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс. Той отдавна е търсил подходящ мъченик за политическата кауза на нацизма и съдбата му поднася този 22 годишен младеж – Хорст Весел.

Ако този паралел между събитията с 22 годишния младеж от София и 22 годишния младеж от Берлин, разделени от едно столетие време, ви се вижда прекален, не бързайте с изводите. Политическата (зло)употреба с индивидуалната човешка съдба е стара като света, а пък както става ясно и бъдещето е пред нея. Да направиш от страданията на един млад идеалист знаме за следване и подражание – какво по-лесно от това. От друга страна мъченичеството като вдъхновяващ пример е в основата на всички колективни култове, религии, вярвания, преживявания.

Странно или не, в същия ден, в който осквернителите на дома на Европейската комисия в София размахваха в парламента табелите с надпис „Свобода за студентите…“ Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД) оповести доклад,  който подробно описва как Москва адаптира тактиките си за дезинформация към текущите геополитически събития, за да запази въздействието си върху обществото и избирателите. В доклада става ясно, че национално представително проучване, проведено онлайн през януари 2025 г. сред младите българи на възраст 16-25 години, е разкрило висока податливост към дезинформация.

Там се чете и следният тревожен извод: „Между 40% и 52% от анкетираните са съгласни с дезинформационните твърдения относно войната на Русия в Украйна, членството на България в НАТО и ЕС и идеята, че българското правителство обслужва чужди интереси. Тези констатации показват, че дезинформацията, която оказва пряко влияние върху политическия пейзаж в България, продължава да бъде изключително ефективна.“

За вас не знам, но на мен от тези резултати ми се изправиха косите. Те просто показват, че половината от младите хора, бъдещето на страната ни, са готови безкритично да ни върнат там, откъдето бягахме през граници, граничари и милиция.

Никъде в доклада обаче няма да намерим обяснение за собствената ни вина за случилото се. Защото напълно естествено е младите хора да търсят своето място в живота и да искат да знаят истината. Те не са виновни, че ги изоставихме в това опасно лутане между лъжи и лъжепророци. Аз напълно вярвам на думите на Деян Николов, че 22 годишният студент Славчо Крумов посвещава времето си на доброволчески каузи, че е възстановявал градинки, ремонтирал е детски площадки, засаждал е дървета. Друг е въпросът, че не вярвам на хора, като Деян Николов.

Но ето на, един млад човек му е повярвал и го е последвал до вратата на сградата на Европейската комисия в София с високо вдигнато знаме.

И на снимките, публикувани от общинския съветник от „Възраждане“ към нас гледа едно наистина одухотворено младо лице. Студентът Славчо Крумов е усмихнат. Весел. Хорст Весел…  

Кой се страхува от Д.Т.

 

Преди пет години си купих „Страх“ – книгата с автор великия Боб Удуърд , която разказваше за събития от току-що приключилия четиригодишен престой на Доналд Тръмп в Белия дом. Прочетох я, направих си изводите и малко по-късно я…подарих на мой студент. Момчето правеше първите успешни стъпки в политическата си кариера, а пък ДТ напусна бялата овална сграда.

Сега я търся. До този момент безуспешно, пък и някак не е добре да си искаш обратно подарена книга. Но краткото заглавие стърже като с нокът: „fear-r-r-r, fear-r-r-r…“

Преди дни медиите у нас са предъвкали набързо и изплюли новината за прекъснатата внезапно разяснителната телевизионна кампания на министерството на външните работи за визите за САЩ с участието на Мария Бакалова. И за внезапно изчезналите нейни снимки от сайта на министерството.

Всяко чудо за три дена!

Сега е нов ден и пътувайки към зимното море слушам в ефира на националното обществено радио за ново чудо. България е на път да се откаже от домакинството и организацията на 47-ата сесия на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО. Гостите в студиото късат ризи, скубят коси и пресмятат репутационните щети за страната ни. С уточнението, че и да се откажем, ще си платим като редови свещеници. Тоест, сесията най-вероятно ще се проведе в Париж, но сметката ще бъде пратена в София. Започвам да се чудя защо при това положение някой в България, от когото зависи решението, ще иска да се отказва, но вероятният отговор идва часове по-късно.

Вероятният отговор идва от анализ в руски опозиционен сайт с интригуващо съдържание и заглавие „Обезщетение при уволнение“ обясняващ как Доналд Тръмп последователно изтегля САЩ от членство в международни организации и от сключени договори. Една от организациите, към която е насочено недоволството на гръмовержеца от Капитолия, е (досетихте се, нали!?) ЮНЕСКО. Между другото, освен годишната вноска от 80 милиона долара (около една пета от бюджета на организацията), САЩ имат задължение от 600 милиона долара пропуснати вноски още от времето на президента Барак Обама.

Събирам две и две и боязливото (да не кажа страхливото) отношение на България към ЮНЕСКО се подрежда да изчезналите снимки на Мария Бакалова от сайта на Министерството на външните работи.

Но отговорът на задачата със събирането не е четири, а… шест, защото има още за събиране.

В началото на февруари светът разбира за съвместното изявление на 79 от 125-те държави, признаващи легитимността и решенията на Международния наказателен съд. В изявлението става дума, че действията на Тръмп „увеличават риска от безнаказаност за най-сериозните престъпления и заплашват да подкопаят международното върховенство на закона“. Подписалите изявлението страни наричат ​​себе си „твърди поддръжници на Международния наказателен съд“ и възнамеряват да продължат да подкрепят тази международна структура, морално и материално. Самият съд също заявява своята готовност „да продължи да раздава справедливост и да дава надежда на милиони невинни жертви на престъпления по света“.

Действията на Доналд Тръмп спрямо Международния съд се оценяват като неоценима услуга за политиката на руския президент Владимир Путин.

И тук идва интересното. Списъкът със страните, подписали въпросното изявление е, меко казано, неясен, макар че се знае - инициативата е поета от Словения, Люксембург, Мексико, Сиера Леоне и Вануату, а сред подписалите го държави са Великобритания, Франция, Германия, Канада, Бразилия и Бангладеш. Но това са държавите (големи и малки), които са имали смелост да обявят позицията си. Пълният списък не е официално публикуван никъде, а обяснението за това може да се дължи на различни причини, включително дипломатически съображения или необходимостта от защита на чувствителна информация.

И тъй като има и по кратко обяснение за липсваща позиция по този въпрос, то това обяснение е събрано в една дума – страх. Та, нека поразсъждаваме въобще подписала ли е или не България това изявление? Какво ли има да разсъждаваме!!!

И така, да обобщим:

-          Спряна кампания на външното министерство на България за визите в САЩ с лицето на Мария Бакалова, защото е взела участие във филма „Стажантът“, оценен от Доналд Тръмп като „лъжлив боклук“

 

-          Вероятност България да откаже организацията на 47-мата сесия на ЮНЕСКО и да изгуби авторитет и пари, във време в което Доналд Тръмп обмисля изтеглянето на САЩ от ЮНЕСКО и спирането на финансирането и от страна на американското правителство

 

-           Неясна и скрита позиция на България по повод изявлението на 79 страни в подкрепа на Международния наказателен съд, който е подложен на унищожителна критика, а легитимността му е напълно отричана от Доналд Тръмп

И тук вече никак не се съмнявам в мотивацията на анонимните (дали?!) български политици, повлияли върху горните три решения. Отивам до библиотеката и разтварям историческите драми на Шекспир. На онази страница от „Ричард II“, където Карлайлският епископ произнася знаменитите думи: „Със страх, без страх, човек еднакво мре, / но второто все пак е по-добре. / Умрял без страх, човек смъртта надвива, / със страх умрял – пред нея врат превива.“

Какво повече от това?! О, да! Онази българска поговорка за приведения врат…

   

 

На този ден...

 Да четеш и препрочиташ "Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото" на Хана Аренд точно в тези часове, дни и месеци е предизвикателство за мисълта, паметта и тягостните предчувствия. Защото баналността на злото някак всекидневно се върна в новините.

От друга страна не може точно на 27 януари (Международният ден в памет на жертвите на Холокоста) да не припомним три цитата от тази книга, отнасящи се до българите и България от онези трагични дни и години:

- "Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че "Бог е определил съдбата на евреите, затова човеците нямат право да измъчват евреи нито да ги преследват", нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил"

- "Дори това дребно действие (въвеждането на жълтата звезда по дрехите на евреите) се превръща в голямо разочарование за нацистите. Тези, които я носят получават тутакси "толкова много изяви на съчувствие от заблуденото (българско - б. м.) население, че на практика те се гордеят с този знак" - както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад, предаден на Външното министерство през 1942 г."

- "Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение уникално в пояса от премесени етнически групи."

И да задам един риторически въпрос - защо нито тази, нито коя да е книга на Хана Аренд не бяха преведена на български език преди 1989 г. Годината, до която за 45 години същият този български народ загуби много от своите уникални качества...

За смисъла на трайните неща

    Всички бързат - да пишат, да рисуват, да строят, да успяват, да управляват. И най-вече да говорят :)

    Преди дни в мрежата млад колега ме иронизира, че чета книги, писани преди хиляди години - нямали нищо общо със съвременността.
    А ето нещо подчертано в една от тези книги - "Успоредните животописи" на Плутарх и биографията на един успешен политик - Перикъл: "...времето, вложено предварително в труда по сътворяването на нещо, се възвръща като сила, съхраняваща творението."
    На снимката - най-доброто доказателство!!!
    И не се чудете, че живеем във времето на нетрайните неща...

Какво каза Архиепископът, тhat is the question?

    Аудиторията прихва в смях, разпознавайки на снимката сградата на училището си и първообраза на лектора, застанал пред тях. Той (тоест, аз) пита: "Какви важни подробности можете да посочите на снимката?" След веселите отговори за късите панталонки, прическата и тежката чанта стигаме до същественото - неокосената трева, боклукът по неравната пътека, наклоненият стълб, усещането за занемареност...

    Казвам: "Това е празничен ден - 15-ти септември, моят първи учебен ден преди 21 260 дни (изчислих ги предварително)." И продължавам: "Преди пет минути бях на същото място - красиво, подредено, чисто, с пейки и фитнес уреди, светло в дъждовната привечер."

    И приключвам така: "В историческата драма "Хенри IV" на Шекспир един от героите (Архиепископът) възкликва: "О, хорски ум! И винаги така е: "Сегашните неща са все ужасни, а минало и бъдеще..." Тук правя риторическа пауза, а усмихнатите младежи в хор довършват: "...прекрасни!"

    Толкова за историята, паметта и носталгията по времето преди 10-ти ноември 1989 г....

Революциите са във въздуха! Дишай, не дишай!

    Гледам списанието, облегнато на екрана и си мисля по въпроса: "Къде могат да ни отведат думите, които с доверие сме последвали?!" Всички революции (че и избори) са резултат от движението на милиони, последвали чужди думи.

    Вътре (между кориците на списанието) са пък думите ми за думите на Раковски.

    От днес по рафтовете като изкушение за уютни часове в застудяващата от слънце есен.

    И стана като при Хамлет, отговарящ на въпроса: "Какво четете, господарю?", с краткото: "Думи, думи, думи!" :)

В училищата да се въведе дисциплината водоучение

 

„Водата е най-мекото и слабо нещо на света,

но в преодоляването на твърдото и силното е непобедима“

Лао Дзъ

    Ще го кажа по-просто, за да бъда разбран - вашето и моето сърце са наполовина помпи за вода. Да не влизаме в подробности, но ако кръвната плазма представлява повече от половината от състава на човешката кръв, а пък самата тя е над 90 процента вода, то горното твърдение е вярно в своята привидна абсурдност.

    Ако тази вода към сърцето ви спре, всичките ви творчески планове, селфита, кариерно развитие и прочие глупости отиват във вселенската канализация. Това е простата сметка на биографичното ви не CV, а ВИК (вода и канал).

    Разбирате ли сега, колко сте нагли и глупави, когато плащате по около сто лева средно на човек всеки месец за мобилни телефони и интернет, а пищите като настъпани, че сметката ви за вода била висока. И това след като стотици пъти на месец сте прали, готвили, къпали, сядали или изправяли пред „белия трон“, мили кухненски съдове и т.н. И провеждали безсмислени разговори по селфона от типа: „Ми, кво прайш ся!“

    Направете ментален експеримент за цивилизационен избор кое предпочитате да ви спрат за седмица – водата или интернета! И, ако някой предпочете да му спрат първото, наистина няма надежда за нас всичките?!

    Сред неизброимите поражения, нанесени през годините от тоталитарната машина върху съзнанието на българина на битово равнище, е отношението към водата. Нейната философия се състоеше в краткото: „Пуснаха ни водата!“ или „Спряха ни водата!“. Подобна умствена отстраненост от случващото се трансформира в представата, че водата е нечия друга грижа и ангажимент, а самата вода е безплатен и щедър дар на природата, който щедро се лее на цена 0.02 лева на кубик по онова време.

    Няма да коментираме, че точно тази цена на водата и социалистическото планиране на икономиката доведоха до пълна липса на профилактика и поддръжка на водната инфраструктура – грях, който тарикатски и подличко бе стоварен върху годините на демократизацията у нас.

    Точно във връзка с онова време бе и разпространената масова практика българинът да си изстудява бирата и динята, посредством водно перпетуум мобиле (не зная вече това трябва ли да го превеждам) – тоест, бирата и динята в кофата, кофата под крана на течащата вода в банята, която с тънка струйка в продължение на много и много часове води към върховната наслада на плюскането.

    Ето така преди точно 30 години се появи въпросът: „Вие от София ли сте или просто така си миришете?“. Водната криза в столицата на България, опразненият язовир „Искър“ и режимът на водата от преди точно три десетилетия показа, че на българинът паметта му е къса, а умът - в спестовен режим.

    Безводието от последните горещи месеци, протестите на обезводнени жители на градчета и селца, изпълзяващи по напечения асфалт на скоростните пътища между областните градове са само началото на нещо заплашително. Но това не е от днес и вчера – от години у нас има населени места, където хората усещат живителната течност по ръцете си през няколко дни и за няколко часа. Нека, обаче, перифразираме: „Жадният не ще бъде разбран от добре напилия се с вода.“ Но ще го научим по трудния начин - изглежда безводието и пожарите си приличат – бързо преминават в съседния двор, село, град…

    Отношението към водата и нейния дефицит показа още нещо – пълната липса на гражданско отношение към случващото се с водата, както и базисна информираност към този така сериозен проблем. Да сте чували, че от 2009 г. е в ход европейската гражданска инициатива „Право на вода“? Да знаете, че от 2014 г. Европейската комисия е ангажирана с преки действия по тази инициатива? Няма как да знаете – според статистиката България е на едно от последните места от държавите в ЕС, в които гражданският сектор е ангажиран с информация и действия в тази посока. И защо така – Финландия, страната на хилядите езера е най-информирана, а България – страната на изпразнените язовири – не. Нямам време да обяснявам сега и това!

    Но, все от някъде трябва да се започне. И както винаги надеждата е в децата – те поне никога не са изстудявали бира и диня в течаща с часове вода. Затова, вместо безплодните и безперспективни спорове за въвеждането на вероучение в училище, предлагам (напълно сериозно) да бъде въведена дисциплината ВОДОучение. Всяко българско дете трябва още от училищния чин да разбере за цял живот важността и цената на водната капка. Практически знания по пестене на вода, култура по употреба на водата, знания за водите в България и още, и още. И, разбира се – изучаването на литературни текстове по темата.    

    И ако ще се правят промени в учебната програма по литература, то нека борбата на баба Илийца с кола от „Една българка“ бъде заменена с „Ветрената мелница“ на дядо Корчан и Лазар Дъбака, където (отново за съжаление и поука) става ясно едно – от време оно работата по водните инфраструктурни проекти у нас бива бързо зарязвана от българите, когато Господ се смили и им прати дъжд…

    А сега, ако дочетохте написаното, изпийте една пълна чаша студена вода, за да подобрите състава на кръвта си. Сърцето ви и умът ви се нуждаят неистово от това…

Текстът е публикуван в www.reduta.bg