Уроци по вероучение (двадесет години по-късно)

Нещо като бележка!

Не ви се вярва, но преди точно 20 (двадесет) години в българското общество усилено се обсъждаше въвеждането на изучаването на религия в училище. По този повод образователният министър (тогава настоящият проф. Даниел Вълчев) и българският патриарх (тогава благопочившият патриарх Максим) се срещат и обсъждат темата.

Преди двадесет години!!! И отново сме в тази точка!!! Често, вече нищо не ми се пише, защото няма никакъв смисъл, когато няма кой да слуша разбира, туй що пея, що дрънкам на лира (Опс, това беше от дядо Петко Славейков! от 1870 г.)

По-добре да припомня какво написах на 01.10.2005 г. във в. "Новинар", където бях част от редакционната колегия. Минало несвършено!

 В съседния двор от годините на моето детство живееха двама старци. Единият беше свещеник. Не знаехме името му, тъй като и не изпитвахме подобна необхо­димост - всички го наричахме дядо поп. Когато не беше в църквата, той постоянно се занимаваше с пчелите в двора на къщата. За нас беше странно, че докато се движеше между кошерите, човекът с бялата брада постоянно говореше нещо на пчелите - с тих и увещаващ глас.

Всъщност първите ми нерегламентирани от образовател­ната система уроци по вероучение се проведоха именно в този двор. Често вечер сядахме върху едно огромно отсече­но дърво в двора на двамата белокоси съседи. Получаваше се нещо като литературно четене с богословски уклон -старият свещеник излизаше от стаята си с малки поучителни книжки в ръце. После сядаше отстрани и слушаше. За най-изразително четящия, разбира се ,,имаше награда...

Спомних си тази история след срещата от отминалата седмица на образователния министър Даниел Вълчев с патриарх Максим в Синодалната палата-- среща, родила новината, че петима експерти по религия ще бъдат назначе­ни в инспекторатите на образованието и, че ще се обсъждаг възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в средните училища.

В навечерието на новата учебна година ситуацията сама по себе си е доста любопитна - назначаване на богослови в системата на МОН вече означава, че държавата поема ограничен като мащаб, но все пак конкретен ангажимент към желанието на православната ни църква да направи вероуче­нието част от учебния план в системата на задължителното образование. От друга страна, министърът побърза да нап­рави по соломоновски мъдрото уточнение, че решаващо значение за въвеждането на религията като задължителен предмет ще има общественото мнение.

Даниел Вълчев неслучайно потърси аргументи за евенту­алното си бъдещо решение извън институциите. Тънкият и скрит момент между уговорката на министъра и желанието на патриарха е във факта, че по отношение на религиозното образование чл. 30 на сега действащия закон дава възмож­ност на всички официално регистрирани вероизповедания да откриват средни и висши училища, след съответната санкция на държавната администрация. Да, обаче при това положение организационните и финансовите усилия за образова­телния процес, сграден фонд, заплати и т.н. си остават изцяло и за сметка на предложилия инициативата - църквата. Този ангажимент и произтичащите от него усилия могат да бъдат избегнати чрез прехвърлянето им към образователно­то министерство. Възможността тук вероучението да стане част от задължителния държавен учебен план минава през издаването на съответния подзаконов акт на МОН, който ще трябва да бъде подписан от министър Вълчев. Един наис­тина труден за полагане подпис, и то не само поради факта, че след него държавата ще трябва да ангажира човешки и финансов ресурс с това ново начинание.

А трудността идва не само оттам, че очакваното наруша­ване на тънката граница между етичните, духовните, инсти­туционалните и финансовите параметри на проблема за изучаването на религията в училище може да породи нап­режение там, където сега дори и не можем да си помислим. И тук не говорим за предполагаемото отношението към задължителния учебен план в едно селско училище насред Лудогорието или пък Кърджалийско например! Не ми се и мисли за очакваните проблеми, свързани със свободата на индивидуалния избор на вяра на ученика, със символите и знаците на религиозния култ и присъствието им в училищ­ната сграда, със сблъсъка на каноничния религиозен текст и желанието за фриволната интерпретация на детето - това са нищожна част от очакваните зони на напрежение. И като прибавим това към, меко казано, сложното състояние на българското средно училище, което още се бори с нереше­ния проблем с въвеждането на матурите, закъснялото нав­лизане на модерните технологии, заплатите на учителите, амортизираните сгради и т.н. Ситуация, която прекрасно може да бъде илюстрирана' с поговорката: "Тежко болен, болен носи!"

Ето защо май трябва да си припомним, че разделянето на религиозното познание и светското образование е едно от стойностните достижения на модерната държава. Че всеки трябва да носи и изпълнява своите задължения и своята мисия, която в образността на православието е в думите, че всеки си носи кръста. В този смисъл историята, разказана в началото, също има своята поука. Никога не съм се оплаквал от липса на познания в сферата на православната религия, етика и морал, въпреки че не съм ги изучавал в училище. Защото онзи свещеник от детството ми разгова­ряше не само с пчелите си...