Уроци по вероучение (двадесет години по-късно)

Нещо като бележка!

Не ви се вярва, но преди точно 20 (двадесет) години в българското общество усилено се обсъждаше въвеждането на изучаването на религия в училище. По този повод образователният министър (тогава настоящият проф. Даниел Вълчев) и българският патриарх (тогава благопочившият патриарх Максим) се срещат и обсъждат темата.

Преди двадесет години!!! И отново сме в тази точка!!! Често, вече нищо не ми се пише, защото няма никакъв смисъл, когато няма кой да слуша разбира, туй що пея, що дрънкам на лира (Опс, това беше от дядо Петко Славейков! от 1870 г.)

По-добре да припомня какво написах на 01.10.2005 г. във в. "Новинар", където бях част от редакционната колегия. Минало несвършено!

 В съседния двор от годините на моето детство живееха двама старци. Единият беше свещеник. Не знаехме името му, тъй като и не изпитвахме подобна необхо­димост - всички го наричахме дядо поп. Когато не беше в църквата, той постоянно се занимаваше с пчелите в двора на къщата. За нас беше странно, че докато се движеше между кошерите, човекът с бялата брада постоянно говореше нещо на пчелите - с тих и увещаващ глас.

Всъщност първите ми нерегламентирани от образовател­ната система уроци по вероучение се проведоха именно в този двор. Често вечер сядахме върху едно огромно отсече­но дърво в двора на двамата белокоси съседи. Получаваше се нещо като литературно четене с богословски уклон -старият свещеник излизаше от стаята си с малки поучителни книжки в ръце. После сядаше отстрани и слушаше. За най-изразително четящия, разбира се ,,имаше награда...

Спомних си тази история след срещата от отминалата седмица на образователния министър Даниел Вълчев с патриарх Максим в Синодалната палата-- среща, родила новината, че петима експерти по религия ще бъдат назначе­ни в инспекторатите на образованието и, че ще се обсъждаг възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в средните училища.

В навечерието на новата учебна година ситуацията сама по себе си е доста любопитна - назначаване на богослови в системата на МОН вече означава, че държавата поема ограничен като мащаб, но все пак конкретен ангажимент към желанието на православната ни църква да направи вероуче­нието част от учебния план в системата на задължителното образование. От друга страна, министърът побърза да нап­рави по соломоновски мъдрото уточнение, че решаващо значение за въвеждането на религията като задължителен предмет ще има общественото мнение.

Даниел Вълчев неслучайно потърси аргументи за евенту­алното си бъдещо решение извън институциите. Тънкият и скрит момент между уговорката на министъра и желанието на патриарха е във факта, че по отношение на религиозното образование чл. 30 на сега действащия закон дава възмож­ност на всички официално регистрирани вероизповедания да откриват средни и висши училища, след съответната санкция на държавната администрация. Да, обаче при това положение организационните и финансовите усилия за образова­телния процес, сграден фонд, заплати и т.н. си остават изцяло и за сметка на предложилия инициативата - църквата. Този ангажимент и произтичащите от него усилия могат да бъдат избегнати чрез прехвърлянето им към образователно­то министерство. Възможността тук вероучението да стане част от задължителния държавен учебен план минава през издаването на съответния подзаконов акт на МОН, който ще трябва да бъде подписан от министър Вълчев. Един наис­тина труден за полагане подпис, и то не само поради факта, че след него държавата ще трябва да ангажира човешки и финансов ресурс с това ново начинание.

А трудността идва не само оттам, че очакваното наруша­ване на тънката граница между етичните, духовните, инсти­туционалните и финансовите параметри на проблема за изучаването на религията в училище може да породи нап­режение там, където сега дори и не можем да си помислим. И тук не говорим за предполагаемото отношението към задължителния учебен план в едно селско училище насред Лудогорието или пък Кърджалийско например! Не ми се и мисли за очакваните проблеми, свързани със свободата на индивидуалния избор на вяра на ученика, със символите и знаците на религиозния култ и присъствието им в училищ­ната сграда, със сблъсъка на каноничния религиозен текст и желанието за фриволната интерпретация на детето - това са нищожна част от очакваните зони на напрежение. И като прибавим това към, меко казано, сложното състояние на българското средно училище, което още се бори с нереше­ния проблем с въвеждането на матурите, закъснялото нав­лизане на модерните технологии, заплатите на учителите, амортизираните сгради и т.н. Ситуация, която прекрасно може да бъде илюстрирана' с поговорката: "Тежко болен, болен носи!"

Ето защо май трябва да си припомним, че разделянето на религиозното познание и светското образование е едно от стойностните достижения на модерната държава. Че всеки трябва да носи и изпълнява своите задължения и своята мисия, която в образността на православието е в думите, че всеки си носи кръста. В този смисъл историята, разказана в началото, също има своята поука. Никога не съм се оплаквал от липса на познания в сферата на православната религия, етика и морал, въпреки че не съм ги изучавал в училище. Защото онзи свещеник от детството ми разгова­ряше не само с пчелите си...

Билет за първи ред в театъра на историята (Reload)

 

Преди пет години, в разгара на епидемията от Ковид, публикувах този текст в www.reduta.bg, както и тук. На фона на случващото се в САЩ в изминалия месец с удивление, но и задоволство отбелязвам неговата прогностична убедителност. 

В тази романтична като съдържание картина, представяща срещата на конквистадора Ернан Кортес с двора на ацтекския владетел Монтесума, на очи се набива нещо важно. Ръкостискането. Доказан начин за предаване на вируси от човек на човек... 

Преди точно сто години.

През 1920 година Испанската болест или Инфлуенцата бавно си отива, но това напълно ще се случи някъде в нейния календарен край. До този момент тя е отнесла със себе си в отвъдното по несигурни данни около 50 милиона. Европа е ударена най-тежко.

През 1920 година производството на „Форд-Т“ – моделът, поставящ началото на масовия автомобил – е в своя апогей. Първият слиза от конвейера през 1908, последният през 1928, а с появата на популярната „Tin Lizzie” на практика се поставя началото на „петролната цивилизация“ – фосилните горива стават част от всекидневния живот на масовия човек. САЩ правят важна крачка към глобално лидерство.

През 1920 година някои хора вече четат първия том на „Залезът на Запада“ от немския философ и историк Освалд Шпенглер. Той е излязъл от печат преди две години, а след точно две години ще излезе вторият. Става дума за исторически труд с фундаментално влияние върху световната хуманитаристика.

Точно там Шпенглер убедено ще напише, че: „в човешката история няма смисъл“. Този извод той прави в края на пасаж, представящ трагичния край на Империята на ацтеките. По негова оценка в момента на своята гибел тази империя е в своето пълно великолепие, съвършено административно устройство, законодателство, големи градове, с каквито Западът по това време не може да се похвали. И това, добавя той е „опустошено от една шепа бандити, няколко разнебитени оръдия и няколкостотин кремъклийки“.

Да, пушките и стоманата предопределят тази гибел, но бидейки съвременник на инфлуенцата, Шпенглер странно не отчита ролята на невидимото оръжие, прекършило една велика цивилизация „като слънчоглед от случаен минувач“ (пак по неговите думи).

Този невидим фактор по-късно ще стане важна част от заглавието на друг важен труд и историческата концепция на Джаред Даймънд. В тях и в осмислянето на „възловите събития в човешката история за последните 13 хилядолетия“ се появява факторът „вируси“. Заглавието „Пушки, вируси и стомана (за да бъда напълно точен, трябва да уточня, че в оригиналното заглавие Даймънд употребява думата „germs“, означаваща микроби) сякаш казва всичко..

Както и да е, нито е новина, нито е оригинално припомнянето, че вирусите са били, са, и (май) ще бъдат ключов фактор в историческия ход на времето, съдбата на обществата и своеобразни пътни знаци, предупреждаващи за остри завои по пътя напред. И оръжие в ръцете на съдбата.

Ако се върнем обаче малко назад, в своя „опит за морфология на световната история“ Освалд Шпенглер е изцяло подвластен на едно ново и важно направление в научното мислене по отношение на миналото. Става дума за търсенето на невидими закономерности и механизми в развитието на човешките общества. Тези механизми могат да се изучат така, че прословутите уроци от познаването на миналото да се превърнат в прогнози за бъдещето.

Точно година след втория том на Шпенглер - през 1923 г. Ги Боске пише, че социалните движения имат ритмична форма, съобразена с периоди. С други думи – всичко е циклично и повтарящо се. Просто трябва да умеем да се вслушваме в безмълвния ход на времето. И да имаме едно наум – историческите цикли, пренареждащи шахматната дъска на света, често са съпроводени от събарянето на някои от фигурите със сила. Със силата на съдбата…

Едни полета губят силата си – други прибавят.

Подобни полета на икономическата сила, както и тяхната промяна в различни точки от картата на света вижда и френският историк Фернан Бродел в тезата си за „световете-икономики“. Просто през определени периоди от време точката-център на света-икономика се мести по световния глобус.

Тази своя теза той убедено лансира през 1973 година. Тогава светът е в центъра на сериозна криза, при която именно петролът е в центъра на икономическите трусове. Текстът на Бродел има внушителните 623 страници, но още в началото му се появява въпрос, който в различни варианти ще присъства и в неговата цялост: „Трудно ли е да си представим днес какви ще бъдат последствията, които би предизвикал понастоящем в целия свят краят на „американската“ хегемония?“

В същото време ясно е обяснено кога силовото поле на света-икономика се мести към новия център. Изненада!!! Оказва се, че индикация за бъдещата водеща роля в глобалната игра на икономическа власт е…опустошителна като земетресение криза с епицентър територията на бъдещия лидер. Така за Бродел „черният четвъртък“ на Уолстрийт през 1929 година фактически бележи началото на първенството на Ню Йорк. Принципът е: „първият болен става първият, който истински се излекува“.

В тази фактологическа рамка попада едно цяло столетие или точно два 50 годишни икономически цикъла „Кузнецов“.

В неговото начало отшумява една пандемия – в неговия край една пандемия е в своя разгар.

В неговото начало се появява първият масов автомобил с двигател с вътрешно горене – в неговия край се провижда и краят на същия този двигател и появата на масовия електрически автомобил.

В неговото начало започва доминацията на един свят-икономика с център отвъд Атлантическия океан – в неговия край тази доминация (изглежда) тръгва в друга посока.

Просто трябва да бъде проверена верността на принципа на Фернан Бродел, че всеки свят-икономика, поставен в центъра на глобалната активност, първи отприщва редовните земетресения на системата и впоследствие става първият, който истински се излекува.

Както стана ясно, епидемията от коронавирус в Китай вече отшумява… Ще кажете, ама какво общо имат вирусите с появата и изчезването на икономическите центрове на световете-икономики!?

Бихме могли да запитаме ацтеките… Но не можем…

Просто в момента изглежда имаме възможността да седим на първия ред на театъра на историята и да наблюдаваме случващото се. Без да излизаме от дома си (както между другото съветва Паисий в своя първи предговор на „История славеноболгарская“).