Не знам защо и по каква причина преди два дни вадя от библиотеката си биографията на Сент-Егзюпери от Марсел Мижо и започвам да я прелиствам. После посягам към "Земя на хората". Препрочитам случката с невъзможното му оцеляване в пустинята след поредната самолетна катастрофа. С онази неописуема апология на водата. Липсващата и жадувана вода:
"Вода!
Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.
Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. (...) Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…
Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто."
После отново прелиствам биографията. Поглеждам календара. На 31 юли преди 79 години самолетът "Лайтнинг", пилотиран от майор Антоан дьо Сент-Егзюпери над Средиземно море, не се завръща в базата.
Не съм запомнил това, но точно преди два дни посегнах към книгата за живота му.
Отивам да хладилника, вадя пълната кана с вода и ненаситно пия, пия, пия...
Няма коментари:
Публикуване на коментар