За мълчанието и говоренето

Той беше човек на умната мисъл и слово. Често хората, оставили следа в живота ни, го правят и с нещо (на пръв поглед) дребно и незабележимо - дори и малка вещ. И тъй като Никола Георгиев достигаше до нас с думите си, винаги ще пазя два бели, изписани с думи, листа.

Единият е кратко писмо от далечната вече 2000 г. с дата 1-ви май. В него два от общо три абзаца започват с „Радвам се“. Професорът искрено се радваше на „младото българско литературознание“.

Вторият е от пишещата му машина. Достигна до мен случайно, даден ми от (също вече покойния) проф. Яни Милчаков. На него Никола Георгиев бе напечатал надписа от чешмата до църквата в Жеравна. Красиво място и красив текст, който помня наизуст: „От вековечни времена / от връх, от Стара планина /извирам обилно тека…“

Разказът-говорене на чешмата, разказваща за себе си и хората, които са я създали, бе част от осъзнаването на нещо, което се превърна във „Феноменът на говоренето във Възрожденската литература“. Точно появата му пък доведе до полученото писмо от 1-ви май…

Едва ли има друг човек, който толкова да ни е помогнал в разбирането на литературата на Българското възраждане. С клишираното „цяло едно поколение“ мога да определя хората, които той умно, деликатно и ненатрапчиво научи да мислят във време, в което мисленето не бе удобно и препоръчително.

Огромен шанс за студентите филолози в Шумен в далечните 70-те години на изминалия вече век бе, че младият асистент по  литературознание изминаваше пътя от столицата дотук, за да ги учи. Така в малкото висше училище слушаха неща, за които в строгите аудитории на софийската Alma mater можеха само да мечтаят. Тук думата „структурализъм“ бе нещо като принадлежност към таен орден на посветените. И той ни просвещаваше и посвещаваше.

Вчера разбрах, че последната воля на професор Никола Георгиев е да бъде изпратен в най-тесния кръг на хората близки до сърцето и ума му. На едно от красивите места, осветило щастливи мигове от живота му. Прах при света…

Дори и в тази мълчалива раздяла Никола Георгиев ни учи, че думите са най-важното нещо което имаме. Той замълча в години, когато всички говореха в безсмисления поток на празните думи. На той говореше, когато всички мълчаха в празните дни на тоталитарното безсмислие.

Говорене – Мълчание. За тази опозитивна двойка става дума и в писмото от 1-ви май 2000 г. И докато пиша този ред, осъзнавам още един урок от любимия учител.

Сбогом професор Никола Георгиев